Въведение

("Младите хищници") ХУБАВАТА RE

17.08.1997. На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови с багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция.

Седяхме до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели, с морски загар. Сега си спомням май само разходката с Re по брега преди тръгването, когато гларуси прелитаха над главите ни, а морето лижеше пясъка, за да заличи стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, нямаше никого на плажа, само боклуци и поръждавели тенекии, когато се появи кучето Роро встрани от нас и чух Меди, жената на Ряпов, да го вика откъм станцията...

Колата ми създаваше проблеми по пътя, но не се повреди съвсем, не се скапа.

Реших, че Re e разкошна като млада жена и съжителството ми с нея си е огряно от нейното вътрешно излъчване - силно и едновременно крехко, леко стипчиво, подобно на поток, който скрито бълбука във високата и гъста трева. И това беше всъщност Големият подарък за петдесетия ми (юбилеен според Библията) рожден ден.

Сега, когато е минала почти седмица от завръщането ни и поглеждам към изтеклите пет-шест дни, какво виждам?... ОБЧ (Оня Бял Човек), плътно е наоколо й, пилее пари - в негов си стил, и "го дава" страстен, грижовен, доколкото разбирам от преразказите. От моя си гледна точка имам усещането, че диво, опасно и силно животно подрежда наоколо влажни господарски следи; мирише ми на мокра козина...

Във видимия спектър всичко уж е наред: храмът си стои на мястото, само наоколо откривам разровено от къртица; кръстът е леко килнат над камбанарията и тая тиха драма у Re ми подсказва колко е уязвим чистият човек, особено ако това е трийсетгодишна много красива жена.

Не мога да зная, и не искам да зная - засега, доколко е плътна таз моя обвързаност: името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с тоя, който е зад кулисите.

Събужда се у мен онова вродено мое мазохистично гласче - да ми напомни, че нищо не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното досега от мен... за света няма никаква стойност. Но защо да си кривя душата: не завиждам на рутинни благопристойни бракове. При мен всичко е в непрекъснато движение; постоянна, константна е само основата, принципите; и застоят, т.е. - абсолютното равновесие и хармония, само би трябвало да ме тревожи.

Има сила и Сила. Талантът ми се събужда, когато съм под угроза, под напрежение. Странното е, че моята Сила е в моята уязвимост във физически и всякакъв план.

Не, не желая трохи от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен - зная, винаги идва час горчиво да се разплащам. И не съм слуга; каквото имам, не ми е даром дадено. Да, авантюрист съм, но - надявам се, не съм безскрупулен...

И въпреки... Нещо се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не се задава моментът да си плащам за преживяното щастие?

Оставих ръкописа на "Кардиф" за набор. Венци (Венцеслав Бъчваров) е човекът. Около Венци ухае на обсебен от амбицията на всяка цена да бъде литератор. Формата е налице, съдържанието обаче - бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме това. Спасява ни именно изкушението да пускаме перки, да се правим на велики и неповторими личности. Освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма.

Вазов и Пенчо Славейков - истинският и измисленият. Единият живее, другият позира...

Да си вдигна задника, да се махна... Къде!

Почва да ми наскучава в тоя свят. Край морето ми изгря... Ако Исус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил?... Кеф! Христос - в тъмночервен мерцедес, цвят металик: тъмни слънчеви очила, тръненият венец и прочие...

От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на Спас, кмета на Пловдив Гърневски. И Спас, и Теди (Теодор Димитров, май беше общински или областен председател), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, дори и папата, и вселенският патриарх ми се явяват долу, в ниското, под нозете... Не! Решително не мога да им завиждам; просто не си пожелавам участта им.

Защо ни внушават, че Адам бил нещастен?

Сгрешил поради наивност, изкушен от току-що прелюбодействалата Ева; Господ ги изгонил с гръм и трясък от Едемската градина, поръчал им да страдат... А дали в страданието няма бисерни зърна щастие като диамантени слитъци сред кал и помия?

Ами че какво ще е Любовта без страдание! Не мога да си представя и за миг благородство, което да не е минало през протуберансите на страданието и бесовете вътре в нас.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: