Въведение

("Младите хищници") РОМАНТИЦИ И ФАНАТИЦИ

_{Продължение от писаното на 17.08.}

Мария - жената, с която бях щастлив и страдах между 1988-ма и 1991-ва, съобщават ми заговорнически, си имала нов приятел: пети или четвърти по ред. Предпоследният в редичката й усилено пробвал да изясни къде е допуснал грешка... Глупако, грешката ти е, че въобще си се хванал с нея, осъдената да търчи задъхана подир ГНХ (Голямата Недостижима Химера)!

Тая упорита амбиция не й дава мира. Наказанието си е у нея; то я кара да се хвърля насам-натам като плувец, обзет от паника, че морето му се изплъзва и - какво друго остава, освен да гребе тая рядка супа живота, докато може изобщо да се държи на повърхността на добрия тон и оръжията му не са се изхабили съвсем.

Съчувствам й, че не открива Принца от мечтите; но - кой знае, чака да й се яви в небесни одежди, пък той да е някой съвсем земен Адам.

Всеки случай, при цялата привидна мекота и податливост на натиск жените са по-романтични и целеустремени да преследват идеала си. Поне осем от всеки десетина Еви, порядъчно задомени и обзаведени с челяд, свято кътат образа на някой непохватен, неповторим именно затова Ромео. О, как ме дразни това женско великодушие към затлъстелите и саможиви от "достойно изживяното" техни законни половинки!

Но какви ги върши уседналият съпруг?... Подир обилна и вкусна по селски вечеря (цитат от хасковския поет Иван Николов) посяга с мазни устни към "законната си", която "тръпнеща" изиграва ритуала на прелъстената... (Велик Празник на посредствеността!) Необходим фалш, накъсан като дантела от разделите, които превръщат сексуалния бич в нещо желано.

Вероятно при повечето епизоди семейството е преди всичко форма на доброволна принуда. "Доброволна" видимо, "принуда" всъщност. Голямата тръпка... постепенно уютът, удобствата я унищожават.

Така и аз провалих връзката си с Мария и нямам за какво да я обвинявам. Тия пулсиращи слънца - жените, търсят стопанина, не слугата; нима не е грехота да пропуснат авантюрата с някой свободно реещ се в пространството хищник!... Ясно ми е какво мисли Бог по тоя въпрос, но - колкото и да Му е мъчно, мисля - природата мъдро е наредила нещата.

От тримата мускетари на Дюма Атос ми е противен, Портос не ми е интересен, Арамис обаче ме изкушава като вариант на мъжкия нрав. Атос е баща на самохвалковците, хората на показния живот; Портос - баща на еснафите, бюргерите, филистерите; Арамис - принц на авантюрата и дискретността: около него винаги нещо става, и то е загадъчно, неясно като извънбрачна връзка на уважавана личност.

Най-силни са притаените вибрации на интелектуалната струя. Понеже Любовта е проява на интелект, на усет за отсрещния. Движещите механизми на тоя свят са неочевидни неща. Очевидното е повърхност, която има свойството да заблуждава.

Където нещо ми се навира в очите, питам се: "А какво не бива да видят моите очи!? С каква цел видимото ме изкушава? Кой канал за информация иде то да потисне?"

Отвращават ме фанатиците. Задъханата им нервна реч е като насъскани насрещу ни песове: със зъби и нокти, с ръмжене и лай те заповядват, т.е. - отнемат най-естественото ти право, правото на личен избор и осмисляне на живота в спокойна обстановка.

За жалост фанатизмът е рожба на една ужасно красива особа - Романтиката, и неколцина посредствени бащи: Техни Нищожества господата Припряност, Всезнайство, Самовлюбеност, Изключителност.

Един съсед - Димитър Димзов, към 65-годишен, разпалено ме убеждава в Бога и възможностите за свръхестествена изцелителна намеса. Има си лични мотиви да вярва, понеже е притеснен - дъщеря му боледува от нещо, с което медицината не успява да се справи. Но фактът, че тъй рязко отрича едно, защитава друго, и особено - прекаленият му патос, увереността, че е прав, именно понеже той вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме... Защото е добър човек, виждам, сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, дето го е застигнала.

Нещастието ли е единственият път към Бога, към това световно ядро от информация???

Липсва ми смирение. Не смирението на овцата, която приема заколението обаче! - а кротостта на будния любознателен дух, който доброволно си слага юзди, не желаейки да се състезава с Бога.

Подозирам: тоя бог по различен начин се проявява в постъпките на различни хора. Откривал съм го в образа на баба ми Вена (Невена от Перущица) и в образа на баща ми Кирил - като излъчване на кротост и вътрешна светлина. Но това, предполагам, е такова състояние, когато духът ти е в съзвучие с океана от добро, в който нашият несъзвучен материален свят се лута, боричка се, крещи от ярост.

19.08.1997. Утрото е слънчево. На балкончето, където съм, въздухът е бистър като планински извор. След седмица е годишнината от смъртта на дядо ми Борис, 26 август 1972-ра. Двайсет и пет години вече образът му е в паноптикума на моите си фантазии.

От четирите му оживели рожби майка ми му е любимка. Не баба ми Вена... той е проявявал повече внимание към мен, може би понеже съм първият му внук.

Любовта му не бе като Райчовата обич към внучката Невенка (и моя внучка); сватът Райчо, як като родопска канара мъж, я качва на главата си, па се оставя да го разиграва като глезено тригодишно детенце.

Любовта на моя дядо бе мечешка: учел ме е да съм като него, не е лазел, не се е търкалял по земята да го харесам. Затуй съм привързан към него; все едно ми е казвал: като обичаш, бъди себе си, не някой друг!

И досега не разбирам мъже, дето видимо се топят от умиление пред любимата. И галене, и прегръдки са съкровена работа; и особено кога си с жена, се вършат насаме. Любовта е тайнство, дискретност, не - показност и фасони. На тия, дето по площадите се мляскат, кълнат или страдат - хич не им хващам вяра.

* * *

Президентът П. Стоянов поднесе извиненията си към българските турци заради калпавия опит на Живковата власт да им побългари имената. Дотук - харно! - ще речеш, рицарски жест на модерен политик... Но що не съм чул турски големец да се извини заради турския геноцид спрямо нас, българите?

Извиненията на г-н президента защо не бяха поднесени тук, на българска земя? България (не Турция) е родна майка на въпросното население. Така нашият романтик косвено поощри (фактически - узакони!) претенциите на Република Турция и в бъдеще да проявява "грижовност" към част от българските граждани. Извиненията на г-н Романтика не са ли образцово национално предателство!

Истинският аристократ не ръси едър бакшиш, дава, колкото да се отчете жестът; виж, фукарата - в желанието да заприлича на елит, пилее за бакшиш и вересии, свят да ти се завие!

Моите довчерашни колеги-таксиметърджии - бойки и печени момци, свикнали своето да отстояват по мъжки, с достойнството на сами господари на себе си, си бият майтап с манговците-завалии, дето плащат пребогато за някой мижав курс от километър-два. "Не си вижда голия задник, седнал и тоя да ми се прави на ларж!" - ей такъв е строгият им коментар.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: