Въведение

"Мили господине... ние гледаме в бъдещето" (Из Говорилнята - bubachko)

_{Продължение от 26.08.}

("Младите хищници") НАЦИЯТА И НЕЙНИТЕ СВЕТЦИ

Днешните историци, като говорят срещу грандоманщината на Фердинанд Кобурготски, забравят, по-вярно - затрупват с отрицания едрите и здрави темели, които някога е полагал в основите на българската държава тоя неин непознат по мащабите ни първостроител. Войска - наперена, дисциплинирана, със самосъзнание, че е каймакът на обществото; стабилна, неподкупна държавна администрация; просперираща средна класа; интелигенция - с претенции да се съизмерва според Европа... Това малко ли е?

Имало луда мечта за Велика целокупна България, имало нескопосни акции за приобщаване на българите от отнетите ни територии; имало пренебрежение към министрите и парламента... Но в коя държава не ги е имало!

"Другарите" въведоха тоя стил - да се разхвърля съграденото от поколения политици преди нововъзкачилите се управници, да се започва винаги от нулата, неизменно върху добре смлените градежи на старото.

Ето го любимеца на българските интелигенти-поети, отскубнал се из идилична възрожденска Копривщица, бохемата, любителя на хубавите компании с чаша пиво в ръка, нежния любовник, свенливеца, попаднал в столичния водовъртеж, страдалеца по драмата "a la francais" на някаква умозрителна разблудна царкиня, отрицателя на Фердинанд, ветрогона, наивника Дебелянов, малко преди сам да изгори в епизод от кървавата драма на Балканските войни:

За старий свят настават сетни дни;
разкъсват се верига след верига -
и над самите му развалини
на правдата олтарът се въздига.

Отсъствието на култура в политическите и обществените дела влече ето такива "олтари", "знамена", "търсен брод", "бряг в пурпурна позлата" и... "светла вяра в новия живот". Но това априорно отрицание на всичко минало и настояще ще го срещнем и у Христо Ботйов:

Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
---------
...кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещен конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

Сякаш духовните ни първенци са се възпитавали единствено от Вехтия завет, където властва правилото "Око за око, зъб за зъб!" Тая нишка в мисленето ни, като е присъща на балканската традиция, дали е исконно българска черта?...

От Раковски насам ни се внушава отмъщението и разрушението като начало на качествено новото. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Ботев, и нежният (поклонник на френската отвлечена от живота поезия) Дебелянов. Не са имали време да преосмислят у себе си тоталното отрицание в сюжети на съзиданието.

Какъв им е идеалът? Към какво се стремят?

Първият - да види отечеството свободно, изречено най-общо, или казано образно по-конкретно: да загине достойно; вторият - устремен към "бряг от пурпурна позлата", накратко - боядисан въздух. Т.е., и двамата нямат солидна идея какво да се прави, след като бъде добита "свободата" или "безбройната рат" открие "търсения брод".

Като Ботев са разсъждавали мнозинството от националните ни светци. Народът обаче, мисля си, е по-мъдър от фанфарони като Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите европейски държави в съвременния свят (не в исторически план), ние и досега следваме "завета на Ботев", не "завета на Левски".

Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла по тухла, да отстояваш не само живота си, но и енергията на нацията сред връхлитащите битови, стопански, политически катаклизми. В такъв план симпатиите ми са на страната на творци като Вазов, които с мъдро смирение са се вглеждали и вслушвали в посланията, идещи от дълбините на катадневния непразничен народен живот.

Уважението ми към Фердинанд е по някакъв начин свързано с уважението и респекта ми към моя български мъченически перущенски и калугеровски род. Какво значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът (Той по характер никак не ми е присърце!) е издънка от някаква там монархическа династия?

И партизаните от антифашистката съпротива в юношеството и младостта ми се струваха прекрасни; но трябваше да се осъществи мечтаното от тях или от ония, които ги наследиха, да станат явни "някои подробности" от т.нар. социалистическо строителство, за да разбера какъв е резултатът подир всички онез подвизи и саможертви, коя именно е силата, тласнала ги безскрупулно като хекатомба в смъртта.

Жестоко е да се изрече, знам! - но това е: светът се интересува от резултати, не от чудесните намерения.

А може би е възможно героизмът да съществува ей така, сам за себе си?!

Не съм склонен да нарека саможертвата на "антонивановци" през зимата на 1943-та героизъм; то е по-скоро престъпление на ония, които са ги пратили преднамерено, планирайки политически ефект от това чисто по сталински модел осъществено "мероприятие". Същите тия верноподанни партийни чиновници с ореол доказваха в годините на "народната власт" все тая хищна безскрупулност. Стига сме се правили на наивни!

Народът е по-голям от своите светци. Трудното е все пак не да умреш, а да оцелееш: да продължиш, пренасяйки от миналото към бъдното посланията на българската духовност и присъствие в съвременната цивилизация.

Историята ни е написана крайно едностранчиво. Преклонението пред титани на българския гений като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски нима е редно да ни затваря зрението както за лутаниците им, така и за други - по-обикновени на вид, но не по-малко стойностни строители на националното ни самосъзнание? Но тях кой ги знай!...

Простолюдието си пада по шарениите, по патакламите, по гръмките фрази, трясъка, героическите пози и юнашките възгласи. Е, стига вече! Детството на едно общество не може да продължава безкрай.

Искам, като хвърля поглед назад, да откривам перспективата в стореното от поколенията българи преди мен, не - развалини, над които нови олтари се въздигат, и все някой накуп всички преди себе си отрича.

Историята е река: всички сме кръвно свързани в едно - герои и малодушни, предатели и мъченици, красиви и уроди. Не е малка храброст себе си да приемеш такъв, какъвто си, а не какъвто ти подсказва модата да се правим на велики.

Ако България все още може да бъде оная "държава на духа", за която чужбината нехае, нямаме основание да се срамуваме от грешки, каквито е допускала всяка народна общност, докато се е формирала в модерно (т.е. - в човеколюбиво) общество.

Не желая да ме изкарват нито по-възвишен, нито по-кекав, отколкото съм. Историята ми е нужна за поука, не за да се съзерцавам.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: