Въведение

("Младите хищници") ГОСПОДИН НАДУТИ УСТНИ

27.08.1997. Чета Евангелието... Защо ли си отбелязвам несъгласията спрямо християнския бог! Това от прекалено самолюбие ли е!...

Но Иисус всъщност не ми е неприятен. Харесвам тоя тип динамични личности, които - устремени към Доброто, рискуват себе си. Всъщност, отношението ми към Иисус е като към приятел, дето ми е на сърце, но не бих си позволил да го видя покачен на главата си. Приемам неговите странности, харесвам го - щом съм го приел веднъж какъвто е. И слънцето си има петна!

Какво е Христос? Не е ли спечелена битка на човешкия дух с човешката егоистична природа? Че е мъдър, няма спор, но е холерически темперамент, т.е. - повече от другите е склонен към честолюбие, страстна убеденост в своето, заядливост. Какъвто съм и аз самият... Ако сляпото преклонение, овчата доверчивост е стремежът на тоя бог, в никакъв случай не мога да съм сред поклонниците му. Имам желание да го виждам във фантазиите си, да разговарям по човешки с него: както стопанин разговаря със стопанина, а не - каквото вековната практика се опитва да ми наложи - ратайско преклонение пред небесния пратеник. Каква ли скука, какви ли прозявки са... да си заобиколен от богомолци, обладани от фанатичен екстаз!?

И ми идва на ум Левчевият стих: и в несъпротивлението падам като в целувка без любов. Привързан към християнството - да, но не закопчан! Искам да усещам хоризонтите на неизвестното и непостигнатото, не - стени на обор, пък с колкото и разкошни инкрустации да е украсен.

Предусещам, има и по-нататъшен, неизвървян път в стремежа на човешкия дух към божественото; но става дума не за съвършенство, а за процес на усъвършенстване. Защото съвършен ще рече "свършен", съвършенство - "свършек", край, вечен покой и мир на праха ни. Християнската идея предпочитам да я възприемам като лъч, като подтик, а не като сфера от светлина, в която се гърча като насекомо, омагьосано от убийствен пламък. Поначало човешкото съзнание няма образ за безкрайността; може би затова Библията в тоя наш ограничен, краен свят е продукт на човешката ни невъзприемчивост към безкрайното като образ на вселената.

...Иначе в черквата е уютно, благоухае, иконите са великолепни метафори на укротени и впрегнати бесове; ала животът навън е по-многолик, варварството - по-разнообразно, схватките с него - по-интересни.

28.08.1997. Едно от малкото ми предимства е, че не съм се стремил да властвам. Разбирам, стремежът към власт е заложен в човешката ни природа, произтича от вродения ни егоцентризъм. Азът е фокус на космоса още от ранното ни детство.

Личните несполуки не смачкаха честолюбието ми, но ме приобщиха като че ли към океана от страдащи души, които с отвращение, с погнуса се отнасят към гроздовете катерещи се, боричкащи се едни връз други слепци, упътили се да стават властници.

И аз притежавам известна способност да манипулирам чуждото съзнание, но властолюбието ми е органически противно - вероятно понеже израснах в среда на унижавани и оскърбявани от властта нормални хора. За нас успехът е продукт не толкова на комбинативен усет как да се поставиш в пространството на държавния и обществен интерес, а - резултат от черен труд. Това е нашето самоограничение. Знам, мястото ми е във втората и третата редичка, че и по-назад. Когато прекосявам площада, чувствам притеснение, съзнавам - площадът не е построен специално аз да мина по него.

Привързаността, уважението към човека у мен не са любовно чувство, нито господарска надменност, а желание за разговор със сродна душа, макар по-често да съм рязък, отколкото отстъпчив и внимателен събеседник.

И това знам: от тия съм, дето първи загиват в сражение, та не ни е съдено да маршируваме с гъвкава походка и чупки в кръста за Парада на победителите. Имам проклетата способност да настройвам обществата от страхливци и малодушни насрещу си; вероятно ги плаша със своята невъздържаност и тягостно замълчаване. Повечето от личните ми акции са импулсивни, родени от моментната ситуация, не планирани и старателно обмисляни; това е една от причините да не направя кариера в журналистиката, в политиката, дори в личните си дела.

Любопитен съм. Мога да анализирам, но оценките ми за личности и събития по-често са неточни поради умозрителност и очевидно пристрастие към собствените илюзии. Всъщност, харесва ми да съм това, което съм: някакъв стипчив на вкус нрав. Моята злопаметност е дълготрайна, прокървява по-силно от време на време. Не съм състрадателен, по-скоро - хладен тип, в големи нещастия не съм имал случай да губя ориентация; напротив, нещастието ме тонизира. Смъртта (чуждата смърт) не ме разсипва, съсредоточава ме. Преживях смъртта на родителите си (баща ми на 61, майка ми на 63), когато бях съответно 36- и 41-годишен... Преживях това с почти хладен разсъдък, но пък после, години вече, водя някакви разговори с тях, особено с баща ми.

Новата прослойка заможни хора, доколкото ги знам, неособено ме озадачават. Смятам, че успяват благодарение на лични способности плюс отсъствие на скрупули. Самолюбието ми на раснал по прашните пловдивски улици и скалите на Джендемтепе някогашен хлапак надушва воня около значителна част от тия щастливци с мерцедеси, беемвета, мобифони, златни синджири, скъпоструващи одежди в разточително обзаведените им частни дворци и заведения, построени специално, за да се любуват пълноценно на придобивките си.

Когато народът наоколо епидемично бедства, гротескна е гримасата на самодоволното, леко отегчено в елегантността си възпитано говедо.

Но... това е! Много страници могат да бъдат изписани по тоя повод без особена полза. Истината е, че се преобърна смисълът, който носеше увереност на нормалния (т.е. - на бедстващия) българин. Свобода, братство, равенство...? Облечени с богатство и власт, видях как се промениха неколцина надарени с талант мои познати. И откривам в демонстрациите на стабилност от тяхна страна едва прикрито разочарование, че не са намерили, ах, боже мой! - щастието в парите, славата, властта. Мили боже - ечи от жестовете им, от изстудяваните като в дълбок зимник каменни физиономии, - толкова се мъчихме да ги докопаме тез благинки, а пак сме си същите... Иде ми пред очи образът на Валентин Моллов*, на Евгений Бакърджиев в тоя момент. Тия хора са по своему дълбоко нещастни и скучни на самите себе си.

По времето, когато сегашният премиер** бе финансов министър, г-н Моллов, гърми мълвата, наел оркестър от двайсетина чалгаджии да му свири и пее за кеф от сутрин до късен здрач на крайморския му дворец само за да смачка фасона на кротко отмарящия в тоя сезон на ведомствени начала пръв финансист в държавата.

Е, ми това са им на тях задевките и развлеченията!!!

Това е България! Съставяме я всички ние, богати и бедни, талантливи и простаци, наивни палета и престарели разбойници, добри хорица и особи не толкова за похвала. Но България, това е общият ни манталитет, общата ни ахилесова пета. България - това е нашият живот в безредие, когато няма нищо здраво, нищо точно, когато опасността те дебне отвсякъде и най-много - от страна на твоите приятели и близки. Това сме всинца ний - талантлив народ, задръстен от плевелите на лошото възпитание!

Кому е нужно българи да воюват срещу българи? Левски е митичният ни Учител, голямата фигура. Да си кажем кривиците един другиму, па да се поправим и да вървим заедно, ако сме българи... Цитирам приблизително! Страшно и хубаво ми звучи. Тоя наш български народ доста е нападан, доста е оскърбяван от чужди, но повече - от свои; и кой друг му е говорил с такава строга любов и угриженост както карловския сирак Васил Кунчев?

Левски не случайно се е отделил от показната - черковната - страна на християнството; народът го е усетил, че е Апостол - но апостолството му излиза от канона, за да продължи християнската философия. Мисля, че (ако съществува) Христос би бил удовлетворен от именно такива свои ученици, които в спор с черквата продължават Учителя в работата над общественото съзнание у човека.

Почитта на българина към бога, струва ми се, няма нищо общо с черковните ритуали: тя е на много по-съкровено място; това бива да ни се напомня по-често, за да почнем истински, трезво да се уважаваме. Посланията на Иисус разчитат на самоуважението, не на страхопочитанието. Който се уважава, няма да си позволи да върши свинщини, нали!

Иначе казано, само с бродиране на закони работа не се върши. Обикновеният човек трябва да е убеден в себе си, в своята нравствена сила, а не да се притиска, напътстван и ограничаван от Закона, писан за удобство на адвокати и интелигентни разбойници. Между другото, подозирам - законите, гласувани в Народното ни събрание, ги правят не за българите, спазващи Десетте божи заповеди, а за да могат престъпниците да доказват в съда колко са чисти делата им.

__________________________________________________________
_{* Г-н Blubber-lipped (Г-н Надути устни); Blubber brained - тъпанар, глупак, идиот.

** Иван Костов.}

Редактирано от tisss (01.06.2006 06:34)

Екстри: