Въведение

("Младите хищници") ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

07.09.1997. На вчерашния ден през 1983-та издъхна татко. В страдание, без близък до себе си, самотен, обречен на смърт от лекарите. В единайсет вечерта го приеха в софийската клиника "Пирогов", позволиха ми да го облека в техни си дрехи - сивосиня, умирисана на карбол и захабена от немарливо пране пижама със следи от кръв и йод. Откараха го на носилка до асансьора и... край; съобщиха, че повече не съм му нужен, има кой да се грижи за пациента. След десетина часа вече е издавал предсмъртни хрипове, берял душа, но ние - близките му, още не сме знаели.

Аз бях, дето му помагах да влезе в оная пижама; пак аз първи го открих между петте трупа в моргата на "Пирогов", докато роднините кършеха пръсти отвън и хапеха устни. Почернял от обгарянията, внезапно силно напълнял (от натрупаните в мъртвата плът газове), с оцъклени полуоткрехнати очи... Очите му нямало кой да затвори! И той, както дядо ми Борис - с изкривена в гърч усмивка. Смееше ли ни се, що ли? Имаше обаче сълзичка в крайчеца на дясното око... Вече го бяха рязали; до брадичката бе в груби тропоски, а бялото му до преди седмица лице бе в люспи тъмнокафява, овъглена кожа.

За света беше почти неизвестен, драмата му - естествена. Споменаваше майка си, когато болките му се усилваха, даже не и шепнешком: само с устни... да не тревожи света със себе си. Настръхвам, като си помисля за неговото величие и кротост в страхотната самота пред Смъртта. И ми е два пъти по-противна суетността, хленченето у галениците на общественото внимание.

Вчера погребаха Дайана Спенсър, принцеса на Уелс: помпозно, строго - по кралски стилно. Докато следях в следобеда многохилядната погребалната церемония, мислех си за живата, тръпнещата, очарователната 36-годишна жена, която по тоя оловно тежък, катранено представителен начин светът отстранява от себе си.
Подозирала ли е жизнелюбивата, най-сетне открила Любовта Дайана Спенсър, че по тоз подъл начин общественото внимание ще я погуби?

Вчера починала и Майка Тереза... в Калкута, на 86 години. Показват от Индия как бедните плачат по улиците и край бордеите си. Очарованието (Дайана) и скромността (Тереза) не бяха ли качества на баща ми? Дали във всеки от тия тримата Иисус не е пребивавал известно време?

* * *

Тоя бележник е продължение на ония записки, които почнах в началото на лятото между шест и единайсет часа, четейки Библията, пишейки подир това, докато си пиех кафето, по-често чая, когато слънцето изгряваше и кварталът наоколо постепенно почваше да оживява. Много съм задължен на Re. за всичко, което е в тия мои хубави години: за ведростта, за вътрешното равновесие, което усещам поради слънчевото й присъствие, за увереността ми в моята способност да се изразявам в писмен вид. По природа нетърпелив и припрян, от Re. се учих на търпеливост и смирение пред живота. Тя ми внуши с царственото си държане... че можеш да отстъпиш с достойнството на духовен аристократ, без да увредиш позициите си. Че смирението не е предателство към себе си, а - напротив, съхранена и предназначена за бъдещето етична енергия.

10.09.1997. Тщеславие ли е, че упорствам в недоимък, в тревожни дни да вадя на показ свои неща? Или - дълг към способността да описвам живота като вълнение? Виждам се пътник, чиято раница е натежала от впечатления, и той търси да разтовари преживяното. Който желае, да взема каквото ще - това вече не ще ме тревожи! Ще съм отминал, освободил духа си за други книги, за други прилетели от миналото послания.

Наближава осем. По небето ни облаче. На балкончето съм, отпивам вода с лимонтузу и захар, понеже нямам друго, и ми е тъй ведро!... Не е ли това спокойствието, към което съм се стремил досега!? Усещам задъхани, потни, изнервени хора как сами себе си разрушават в преследване на слава и власт над другите, пък са всъщност тревожни и жалки да не изпуснат онова, което съвсем не им принадлежи.

12.09.1997. Из Библията. Посланията на ап. Павел са: до римляни, до коринтяни (І и ІІ послание), до галатяни, до ефесяни, до филипяни, до колосяни, до солуняни (І и ІІ послание), до Тимотея, до Тита, до Филимона, до евреите... Ето го първостроителя на християнската черква! - остарял, болнав, угрижен. Посланията му са напътствия и само напътствия. Нищо героично. Вгледаш ли се обаче по-внимателно, то си е подвиг от най-висока проба.

14.09.1997. Кръстовден Вчера със сестра ми и племенницата Емилия пътувахме до Пазарджик да приберем 68 кг жито. На обяд в дома на леля ми Васка (Василка) сложиха трапеза. Мило ни посрещната роднините. Някои подробности от родословието уточних с леля ми Васа...

Моята баба Невена от Перущица починала на 26 януари 1964-та; умъртвили я лекарите: тя развивала захарна болест, те й блъскали големи дози гликоза... Предложих родът да се събира на уречен ден в уречена местност всяка година. Да е в края на лятото, когато работата по полето попривършва. Да речем - 17 септември, празник на св. София и дъщерите й Вяра, Надежда, Любов.

За имената в пазарджишкия корен. Баба има двама братя (Гълъб и Димитър) и сестра (Цвета). От рода на дядо, т.е. - откъм Калугерово, са: Ангел и Мария, родители на едничкия Ненко. От Ненко идат трима: Ангел, Борис, Мария. Дядо ми не кръстил на родителите си; защо ли! Идеята за Вяра-Надежда-Любов я дава братът на Невена (перущенецът Гълъб). И тъй, от Борис са: Вяра, майка ми Надежда (родена на Гергьовден), Любен, Василка (родена на Василовден), Виолета.

Седемнайсетгодишната Вяра сякаш е обречена курбан за здравината на рода... Руса, синеока, рядко красива, била изписана като икона. Изплашва я до смърт стадо пощръклели биволета, като си идела от училище. Залинява и след месец умира. Ясновидец от София предрекъл смъртта, когато баба го посетила. Ходел тоя ясновидец, тъкал като кросно напред-назад из стаята с вперени в тавана очи и говорел-говорел сякаш чете книга - тъй разправяла баба.

17.09.1997. Празникът на двете ми щерки Вера и Надя... Гледам как поемат в личния си живот. Крилцата им още слабички, но отстояват криво-ляво своето, без да са отбелязали кой знае какви успехи. Но що е успех всъщност?

Може би успех е: да приемаш с вътрешно равновесие ставащото наоколо дивашко ограбване на цял народ, без да губиш вътрешните си ориентири (Злото е винаги по-слабо.); без да губиш вътрешната си светлинка, да изпитваш удовлетворение от малките стъпки; да мечтаеш; да не губиш чувството си за хумор и самоирония...

Леко мразовито е. Утро. Слънцето свети, но не сгрява. От изток долита протяжният звук на електрически влак, който прекосява стария железен мост над реката и дрезгаво надува сирена.

Уж е ведро, а съм напрегнат като пружина. Ден по ден животът ми се изнизва като зърна от кехлибарена огърлица. Старая се да задържа хубавите мигове сред съсипнята наоколо, а кому е нужно това, което върша?! Далеч все още, зад хоризонта е Зимата: имам толкова наченати и несвършени работи!

Утре Ряпов, милият приятел от детството и юношеството, навършва своите петдесет години. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като грозд натоварил жена си, синовете, купчина роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Сигурно е щастлив с толкова народ наоколо; не знам само дали му остава време за себе си. Човек сам влиза и сам излиза от тоя живот. И го забравят ония, които след не много време също ще бъдат забравени под някой камък в тракийската плодна пръст.

Но Любовта... ах Любовта... Добре поне, че тоя разкош ни съпътства; другото са сенки и вятър.

* * *

Не споменах дотук, а навярно и по-нататък няма да разкажа, но да ги спомена все пак, понеже са невидимата основа за познанията и хъза ми в моя живот...

Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста, дето на плажа край Гребната база всяко лято се явяваше за "Мистър най-красиво и хармонично тяло", но момичетата пак го избягваха. Трупахме се ний дечурлигата да го съзерцаваме как се къпе гол под чешмата на двора и вдига собственоръчно направена гира от два каменни топуза, съединени с водопроводна тръба. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му беше изял името. Докато Дачо, надявам се и днес - ако е още жив, мрази да си губи сополите, ами ги сърба красиво навътре.

Баба Рекси... Кръстихме я тъй, понеже кучето й - един расов оранжевокафяв космест пес, се казваше Рекс и тоя Рекс очевидно бе нещо много по-важно в хлапашките ни представи от сухата, прегъната надве женица, дето го разхождаше, по-точно - песът я разхождаше из градинките, вързана за луксозната му кожена каишка...

Ангел Кудата - наш връстник, и чалнатият му чичо, две-три петилетки по-възрастен, който най-сериозно ни обясняваше, че "куда" по руски значи куче, и не е редно да викаме "куче" на глезения Ангелчо.

Глухичкият Киро Миньора... Защо "Миньора"? И той беше доста по-голям от нас; вместо да ходи на училище, баща му и чичото - бояджии, го вземаха със себе си и той с един стар велосипед мъкнеше подире им бояджийската им стълба или кофите с вар.

Добричкият дядо Марин, дето някога бил каменар и мечтаеше внукът Маринчо, мой авер-връстник, да просвири някога на цигулка, та заключваше в шкафа с каменарските чукове, свредла и шила лъскавичка поизлющена цигулка и сегиз-тогиз ни я показваше, даваше ни да я подържим в ръце, обаче Маринчо не искаше и да знае за мерака на дядо си, докато моя милост надуваше главата на нашите да му купят цигулка.

Чичо Велко (баща му на Маринчо), също каменар... Тоз мълчалив и иначе кротък гигант чичо Велко се разлюти, като ме видя веднъж да рисувам (шестгодишен) къщата първо откъм покрива и комина, та ни изнесе на нас - двамата му сина и моя милост - пространна поучителна беседа: къщата задължително се рисувала както се и строяла, най-напред основите и тъй нататък. Коминчето и пушекът, значи, най-подир, а не преди да си иззидал основите с пот на чело.

Жените-тютюноработнички от Македонската махала (съседна на нашата), които сутрин и надвечер суркаха налъми по съседната улица "Цар Иван-Шишман" на отиване и връщане от Складовете край гарата.

Строгата обич на баба Катя Арапчевица, майка му на Джорджо, дето първи си купи "Москвич 403" някъде около 1960-та и то бе чудо голямо, историческо събитие, гордост за цялата ни махалица от бедняци и пришълци.

Родопчаните-старци дядо Григор и баба Дора, снаха им леля Дафинка - осъдена да самотува с шевната си машина под зоркото око на свекър и свекърва, дорде мъжът й, чичо Васко, първо бил осъден на смърт, после - на "доживотен", па на тринайсетата година се прибра от затвора... И съм се чудел: нали наказват лошите, защо добричък като чичо Васко е бил осъден на смърт от Народната власт...

Дъхавото кафенце в приземното стайче на родопчаните още го помня, сладни на езика ми, а побелелият дядо Григор (висок, едър балканджия) - цъмън-цъмън, подрънква на някоя от поне дузината гъдулки, гайди, тамбури пред възхитените ни очички.

Ами чехкинята Стамена!... Нея я хванаха, че нощем тайно ходи да сере пред вратата на чичо Йордан, брата на мъжа й Иван Градинаря. И тоя Иван в моите си представи умря именно от срам заради тъпата си чехкиня, а носът му стърчеше някак смешно над китките в ковчега. И така тоя Иван Градинаря стана първият мъртвец, който с мъжко достойнство царствено влезе в живота ми...

Въобразявам си, че говоря и от името на тия хора.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: