Въведение

("Младите хищници") АТЪТ НИВА НЕ ОРЕ!

Не, човек да не се въздига
над закона с дух и ламтеж!
И лесно е да се разбере:
има мощ божеството,
което и да бъде то, и всичко,
във което човек вярва отколе,
е вечно и природно.

Еврипид, "Вакханките", из ІІІ стазим

06.06.1998. От шест съм на балкончето с "Българският Великден" на Тончо Жечев. Реч, близка до разговорната, оригинален словоред. Позиция на човек, който не безстрастно, но и не натрапчиво реди внушения, чиято основа е приобщеност към националните ни слабости. Историята, настоява той, не са голи факти, лакирани портрети и пейзажи на умилителна преданост, а противоречиви характери - динамично менящи се, обзети от страст и духовни прозрения подир яки грехове. Ето три негови портрета, както си ги представям!

Иларион Макариополски - монолитен, та чак подозрително последователен в привързаността си към българското...

Драган Цанков - многолик, политически циркаджия: носен като месия на ръце и анатемосван за безскрупулността си, но ясно определен във всеки момент от лъкатушенията си. Ту русофоб, ту русофил, не успял докрай да изведе ни едно свое начинание, но разбунил всички, от които зависи решаването на българската ни дилема. Споминал се в бедност - за разлика от тълпата следващи го по петите келепирджии...

Георги Раковски - от мюсюлмански дервиш в ранната си младост и неволен агент на френската външна политика на Балканите до апологет на някакъв "безличен" сръбски княз (Михаил Обренович) и "удивително лоялен към Турция и султана" в началните броеве на вестника си "Дунавски лебед" - название, подсказващо чистосърдечна простотия, слабост към ковьорчетата с лебеди в езеро край тиролски замък. Същият тоз наивник се изкачва до върха на българското самосъзнание и достойнство. Воден от грандоманския си нрав, организира два пъти "българска легия" (заимствано от Наполеон) и бленува да се види цар на Велика България; представям си го как се кипри пред огледалото с картонена корона, наметнат с покривката за маса в качеството на хермелинов царски плащ. Какви низини и какъв подем, боже мой! - в един само живот да издрапаш стръмнината от турски бръснат дервиш до идеолог на българската държавност. Страхотно!!!

Цитат от книгата, стр. 115-та горе (изд. 1985 г.): Тези историко-теоретически съчинения... го разкриват може би по-ярко като писател, отколкото поезията и диалозите му; в тях е целият той - с естествен слог и тон, с необхватно богатство от житейски и духовен опит, с тънък хумор и богато въображение, с много ярки спомени, с неподражаемата си, възхитителна импровизация, която почва от интимен спомен, за да отлети към философията на българската история.

И пак там, веднага, в същия абзац: Жалко, че не тази традиция в българската историография получи у нас развитие, че историците престанаха да са писатели, а писателите историци и идеолози. В историята на църковната борба по-късно победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на това неповторимо съчетание между писател и историк.

И всички тия романтично-приземени образи са на фона на великолепния, могъщ някогашен център за християнството на Ориента, какъвто е бил помюсюлманченият Цариград.

07.06.1998. Семейство Зяпкови*... Вечно задъхани, неподредени, потни, лъщящи от нечистотия; уж добронамерени, а не можеш да ги обикнеш като приятели. Тънка, сякаш от целофан, прозрачна преграда има в наглед естествените им жестове и приказки. Може би синът им Панко ги представя най-пълно като резултат, увенчал потния им живот.

В крайна сметка, то е посредственост, въздигната в героическа човеколюбива поза; но че е поза, най-добре - и единствено - сърцето разбира. Тоя позьор Панко - когато бившата учителка Л. го молила да организира ремонт на кенефа му, от който лайната му буквално й капели по лицето ... та тоя хубав, представителен мъж отвърнал през рамо: "Нямам време да се занимавам с глупости. Обади ми се другия месец!"

Детайл от посрещането, което ни устрои притеснената Наташа**... Открила го Re., когато Наташа ни покани в оскъдно подредения си апартамент. От десетилетия там всичко си е на същото място: диванче, разбрицан бюфет с витринка, очукани столове, протрит жакардов килим. Мъжът й Манол - с шапка от вестник, майстореше по току-що отлятата плоча на допълнителната тераска, а "баба Наташа", както сама се нарече, ни въведе в дома си, докато й надпиша книгата "Кардиф". Та ето го детайла, забелязан с орлово око от Re.! Като седнала на крайчеца на стола в собствения си дом, притеснената (?!) Наташа заела стойката на малко момиченце: скрила босите си, деформирани от лоши обувки нозе под стола...

Ех, Наташа!... Колко злобичка имаше някога в изсъсканите през зъби реплики! - Тук заемаш мястото на някое наше момче! или - Пък тоя Жоро Б. как не го е страх, че го цитират по "Свободна Европа"! Други подобни реплики съм ги забравил, но ясно помня бляскащите от "пролетарска злоба" красиви очи, глупостта да ме чукне с нокът по челото - демек: "зелен си, мойто момче, виждаме те като на длан, не ти е чист косъмът".

Но и в редакцията на "Комсомолска искра" многоликият Голям вълшебник Негово сиятелство Животът ме разбива на пух и прах... Същата Наташа, която - и отдавна минала отвъд шейсетте, не е изгубила някогашния си чар, сега искрено притеснена от появата на Re. - Re. в зенита на великолепието си като жена! - тая същата Наташа Качулкина не мога да я погледна равнодушно, както общо взето гледам към "потното семейство Зяпкови". Понеже Наташа предизвиква у мен тръпката на стипчивото, истинското - независимо от мрънканиците на устата, окайваща се поради нещо, което разбирам и без думи.

Питам, написала ли си е книгите, пък тя разпери длани, па се отказа да изтъква причини що не е писала, простичко рече: "Смятам да напиша за "Искрата", има толкова хора, дето не бива да бъдат забравени!"

Каквото и да говоря, Наташа е от ония образи в моя живот, които са ми пример за рицарски жестове, поднасяни в критични за мен обстоятелства. Макар че не мога да бъда великодушен към нея, признавам...

Когато напуснах дома на улица "Янко Сакъзов" 28 след скандално изпълнение на майка ми, понесохме се по улиците с жена ми, двайсетгодишно женче, чужденче в тоя византийски (в лицемерието си) град, и двумесечното бебче Верка, с единственото ни имущество - очукана детска количка "десета употреба", студентския ми куфар и пазарска чанта с пеленки... Моите добри приятели от редакцията красиво ме окайваха, а Върба се разтича да ми помогне, и като й отказваха отвсякъде, въпреки влиянието, което имаше тук и там, прие ни в маломерното си жилище. И ние тримата - аз, жена ми и бебчето - преспивахме около седмица в едно от трите стайчета, мисля - в най-уютно нареденото.

Имам ли право да се дразня на Върба за комунистическите й илюзии? Нима по-малко от останалия народ страдат днес редниците от бившите "най-достойни синове и дъщери на народа", винаги давани за образец, крачещи все в челните редички, предпазвани от неприятности зад зидовете на партийната си крепост, която - уж невидимо - ги отделяше от нас, простосмъртните безпартийни българи? Не мога да съм докрай злопаметен към хора от типа "Наташа Качулкина". Да, унижавани бяхме и от тях; ала силно ми се ще да повярвам, че под просташката грандомания и отмъстителност са били порядъчни хора (който ги цепи от нас, греши; все по-малко сме българите, че още да се цепим).

Как обаче да простя греха на тоя един милион бивши партайци, по чиито гърбове, с мълчаливото им съгласие изпъплаха езуити като Луканов, Виденов, Премянов, Клара Маринова, Велко Вълканов и цялата игрива дружина от висшите етажи на Т.Живковото ЦеКа, Политберото и ДеСе.

Бившите комунисти всеки случай са ми по-ясни, отколкото пръкналите се за една нощ "дисиденти, християни, царисти, демократи, борци за права и свободи", дето пъргаво обсадиха опразнените (наужким!) коридори на властта. Тия залетели се към висините университетски тарикати и селски шмекери позволиха на печените разбойници от БКП да се спотаят сред многохилядната маса новопокръстени поклонници на БСП след 1990-та и така "най-достойните" избягнаха публичното порицание, строгия отчет за подлостите и предателствата спрямо българската нация от кървавата 1917-та до наши дни.

Дали това размиване на отговорността не е Цената, която и правнуците ни ще плащат, ако дотогава я има България!

______________________
_{* Тук не са истинските имена.

** Който трябва, ще се познае.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Редактирано от tisss (03.06.2006 08:43)

Екстри: