Въведение

("Младите хищници") УЧЕНИЦИ, УЧИТЕЛИ, УРОЦИ

Нива на щита представи със плодна и рохкава угар,
ширна и триж преорана, а много орачи из нея -
карат ралата във впряга, насам и натам ги възвиват.

Омир, "Илиада", из ХVІІІ песен

10.06.1998. Шест сутринта... Симпатичното семейство Гаванкови* ми поставя задачка от етичен характер: синчето им не заслужава дори за "тройка", нужна им била "петица", тъй като щели да кандидатстват нещо си някъде си... Десетина учители сме в шах от това мило издевателство. Най-идиотското: синчето шета из училище, демонстрира непукизъм, разправял идиотът наляво и надясно как с връзки всичко се постига. Има вероятност тоя грубиян да го докараме до "пълен отличник".

Ле-ле, реши ли дяволът някого да ритне, няма да го направи с копитото, ами с човешки крак!

Същият ден. Един по обяд... Приключих с оформянето на годишните оценки по български. Ани, от чийто записки е преписвал Гаванков, получава "четворка" при мен, главокът - поръчаната "петица"...

Какво направих! Старателната Ани получи, колкото заслужава, но - при надутата оценка на Гаванков и при обстоятелството, че двете семейства живеят кажи-речи врата до врата - смятам, красиво се получи. Две нощи не спах, да го измисля тоз вариант на Пирова победа за наглеците.
Пък може и да си търсех оправдание за пред себе си?!

Представях си погнусата, дето ще отрови приятелската идилия между двете фамилии. Отказах да ставам съдник: че кой съм! - мижав даскал с мизерен обществен статус. Да съм се облагодетелствал нещо? - Не съм!... Та оставих наказанието да зрее у самите нахалници. Това оправдава ли ме? Не ме оправдава. Жал (фалшива жал!) ме гони за онова неизвестно талантливо момче или девойче, което ще бъде избутано в състезанието по оценки от подобен някой си Гаванков.

12.06.1998. Преди Христос вървял гръмогласният и многострадален Йоан Предтеча. Йоан тръбял за идещия подире му Месия... То е психологически трик!

Не бива "Кардиф" да се навира сама в очи. Искам за нея да се говори преди да са я видели; да изкушава. Стилът на тая книга иде от древноелински времена, тъй си въобразявам... Надявам се Наташа да я хареса, въпреки че внушенията на "Кардиф" са срещу комунизма като възглед.

"Кардиф" излиза из крайните работнически квартали. Правих я тая книга за изстраданото жизнелюбие на нацията, показана като територия не на жеста, а на вечно съпротивяващия се дух.

Дали Наташа ще разбере? Глупости! Наташа е фанатичен човек; приятна е за окото, докато не разполага с власт. Човещината й се кръстосва с фанатизма на партайците изобщо. Нали нейна бе приказката: "И магаре да турят за шеф на вестника, и него ще подкрепя, щом отгоре (т.е. - партийните шефове) наредят". Макар и да е изречено почти двусмислено: колкото предано към нейната БКП (днес БСП), толкова и с ирония... Нейната партия допускаше избора не като лично право, а като ритуал за освещаване на партийните лозунги и байраци.

14.06.1998. След обяд бях на гости у семейство Петър и Райна Петрови. В събота от 10 до 13 часа гостувах на Емил Калъчев. Говорихме за "Искрата", за идеята на Наташа да пише книга за "миналите през редакцията", както тя се изрази. "То най-напред аз трябва да напиша" - рече Емил.

Оказва се, Коста Странджев и неколцина още, сред които и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев, Димитър Бакалов, Йордан Акабалиев, ако не се лъжа, са осъществили височайшата подкрепа откъм пловдивската партийна управа, за да се появи вестникът на бял свят на 5 януари 1959 година.

Пиша тия бележки днес и двете ми посещения някак се преливат едно в друго: откривам, че в разговора си с Емил, от една страна, и с Петров - от друга, сме засягали неща от живота, твърде близки, отнасящи се кажи-речи за един и същи исторически отрязък, от 1945-та до 1959-та. Емил се държи като пришелец в Пловдив, докато Петров - със самочувствието на раснал и крепнал в същинския културен център на България.

Склонен съм да вярвам и на единия, и на другия.

Изглежда съм се увлякъл нещо, та на тръгване от Петрови възрастният, към 75-годишен домакин (с удивление се вгледах вчера: напомня Марлон Брандо в "Кръстникът" от ония многозначителни кадри на филма - рехавите мустачки, бялата косица, разпиляна на букли, същият едър бабешки ханш и жестове)... Та тоя мой приятел с облика на великия актьор неочаквано зина: "Знаеш ли! Има нещо затаено у теб. Гледаш, слушаш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко у теб". Казвам: "Може пък това да ми е чарът", ала той - сериозен, продължава: "Виж какво, моето момче! В отношенията ти с жените това може и да е така, но в мъжка компания...!? Стар съм вече, болнав съм, нямам я оная енергия да те поизпитам, аз както си знам. Пък що ли ми трябва!... Но сигурен съм, има някакво несъгласие у теб, нещо недоизречено. Ще го разбера все някой ден". "Притеснява те вероятно вестникарският ми рефлекс" - подхвърлям, а той пак: "Знаеш ли какво ще ти кажа!... Ти изискваш и изстискваш. Да-а, точно това е: хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!"

Всъщност, разправи няколко случки, в които е пряко замесен, и от тях единият сюжет се откроява с тоналността на уморената и мъдра печал, присъща на Чеховите истории, само че това е по-хубаво и от разказ на Чехов, защото обилно ухае на Балканския полуостров, не на руската степ.

Двама са героите: 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски. Няколко месеца прорез има между двата епизода в драмата. В първия епизод действието се развива в пловдивската търговска гимназия (Сградата ми е позната, учил съм там точно когато бях 16-годишен.); вторият епизод е на ъгъла пред фотостудиото срещу кино "Балкан".

Резюме... Малко преди Девети (ІХ.1944.) учителят не писал "отличен" на старателния си ученик заради политическите симпатии, които подозирал у младежа; в касапницата подир Девети крайно притеснен същият г-н среща бившия си ученик и моли за помощ, очевидно в негово лице открива единствения, който ще го отърве от комисарите. Помощта е гордо отказана: младежът няма влияние над Народната власт, убеден е в нейната правота, не желае да съчувства на никого, камо ли пък на оня, който - меко казано, жестоко го е подценил.

Разделят се, единият - удовлетворен, щастлив най-сетне, че е получил така жадуваното възмездие, другият - със стъпки на сомнамбул, образ на самото Отчаяние.

Ден по късно из пловдивската главна се разчува, че камион прегазил нехаен велосипедист (досещате се, това е учителят по френски). Само не е ясно пострадалият сам ли се хвърлил под колелата или камионът го е преследвал...

Чудно ми е, че 75-годишният днес някогашен идеалист, примерен възпитаник на Френския колеж в Пловдив, още не е в състояние да се отлепи от тая история: "Ама аз така старателно се готвех по френски! (Ломоти на френски с издути като кокоше дупе устни, сущинский французин!) И досега си спомням целия урок наизуст. Слушай. Слушай, бе! Що не щеш да ме слушаш?"

__________________________________
_{* Имената в "случая Гаванкови" са променени.}

Екстри: