Въведение

("Младите хищници") ЗДРАВИТЕ СИЛИ

Поскърцвайки неудобно с новите си ботуши и в чистички военни униформи, членове на правения в тила вестник "Щурмовак" нейде в австрийските планини през ранната пролет на 1945-та попадат на интелигентен мъж, който мълчаливо ги наблюдавал с вид на паднал от небето. Споменава го тоя факт Лальо Маринов (Ламар) по страниците на героическата си автобиография... На тръгналите да освобождават света "от отровната му плесен" всичко им било ясно, особено какво става там, където свистят куршуми и се гърчат обезобразени души и тела. Тоя интелигент обаче изненадал нашите хора. Всъщност, какво знаем за европейците?

Същият Лальо Маринов с дата 15-16 март 1947 г. пише стихотворение, образец на партийно нагаждачество:

На Николай Райнов

Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
--------
Сега е друго време - непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти.

Думичката "здрави" ми направи впечатление... У нас, в България, "здрави" е мил шаблон от епохата на татко Сталин. Здрави са прогресивните сили на пролетариата и Партията, а интелигенцията... тя е кекава интелигенция, демек: на нея здравите сили не могат да й се доверят.

17.06.1998. "Арт-клуб", вестничето на пловдивските културни телета, се списва с доста апломб, все около горно "до". Тия фалцетни напъни "колко сме гневни", "колко сме важни, "как страдаме за Отечеството и за унижения българин" - мисля си, избиват бая як комплекс за малоценност. Съответстват на епичните борби на 75-годишния бивш счетоводител*... с тая разлика, че той наистина е унижаван и оскърбяван през целия си досегашен живот и има основание да бъде рязък и гневен, подписвайки се не със стереотипното Петър Петров, а с красивия псевдоним Василен Ведров. Тия хора, доколкото разбирам от статиите, стиховете, интервютата, разказите им и доколкото познавам неколцина между тях, ще си умрат провинциалисти: напомнят ми ту Вазовите "чичовци", ту Ботевия "Кръстю Пишурка", ту Алековите "Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина и Гуньо Адвокатина". Ето щрихи върху груповия портрет на "списователите"!

Добромир Тонев. Самовлюбен до изнемога галеник на бившите фактори в писателския съюз. Момче от Ямбол; стиховете му са красиво-гневни, метафорични, римувани и ритмувани прехласвания пред огледалото. Напоследък, както го е правил и преди 1990-та, "глади по косъма" новите стопани на Голямата къща, като се почне от ректора на Пловдивския университет, та до президента на Републиката. С тоя си пил бирата, с оня заглеждали мацки през джама на кръчмата... Идилия провинциаликус. Симпатичният присламчил се.

Огнян Сапарев. Всеядно. Едновременно много неща, и навсякъде - с рогата напред. Типичен "овен" от зодиака. За кратко се размечта, кандидатира се дори за президент, беше късо време шеф на Българската национална телевизия; защо го ритнаха оттам? - изглежда не пасна на конюнктурата, и го закотвиха ректор на университета в Пловдив.

Брат му Славян Сапарев бе в първите години след Десети ноември (1989) председател на местното СДС. Бяха еуфорични месеци, детският период на българската демокрация, на вестник "Свобода" и на луди надежди. Огнян Сапарев е духовният баща на бившите студенти от Пловдивския университет Добромир Тонев, Тодор Чонов и неколцина още проспериращи криво-ляво днес в политическия водовъртеж, като Красимир Обретенов например.

Тодор Биков. Главният редактор на вестника. Бивш семинарист. Искрено и всеотдайно влюбен и той в собствения си образ на поет-грандоман. По сътвореното от него разбирам, че го веят някакви християнски и славянофилски мъгли, което дава облика и на изданието; движи се "сред буболекчовците" със самочувствието на роден аристократ (което родените аристократи не си позволяват).

Георги Петров. Някога пишеше досиетата ни в "Искрата". Изглежда много човешки. Бивш секретар на окръжния или градския комитет на Комсомола в Сливен. Някогашно протеже на др. Дража Вълчева, днес Гошо се подвизава във вестник "Марица", вестника с най-масов тираж в града и в цяла Южна България. Пловдивчанин, с македонска жилка - от Кючук Париж** е. Майка му, помня, я погребаха с искрено уважение, като ятачка от антифашистката съпротива. Той е авторът на репликата пред двама стереотипери от печатницата (Пешо и Митето): "Оставете го Жоро Б.! Баща му - частник". Репликата на Наташа "Тук заемаш мястото на някое наше момче" със същото основание би могъл да я каже и Георги Петров.

Владимир Янев. Роден около 1950-та. Син на Атанас Янев, бившия зам.-председател на пловдивския окръжен народен съвет и после главен редактор на партийния ежедневник. Владко е върл почитател на Маяковски и на "прокълнатите френски поети". Подир университета отиде честно да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в моите представи - много етичен образ, бе журналистка в същия тоя вестник "Отечествен глас" и след като съпругът й напусна поста главен редактор.

Владко - типично чедо на хора от бившата власт, лично на мен ми е симпатичен, особено като си спомня как се стремеше към приятелство с нашумели в поетическите среди на София "млади бохеми и литературни разбойници". Вакханалният някога, в началото на осемдесетте, поет Кирил Кадийски (мой набор) открито го иронизираше заради позите му на артистичен несретник. Киро - бохема и в червата, откриваше фалша във Владковата амбиция да се уподоби, поне външно да заприлича на неудобен за властта: "Виж го бе, кърпи си одеалото с ей такива кръпки, пък баща му е шеф във втория град на България!"

Владимир Янев, днес университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството в "Арт-клуб" и това според мен е все същият негов маниер на показност в една умозрителна, експлоатирана от ловки политици теза за мисията на славянити в Европа и света. По своему честен, Владко Янев поне искрено си вярва. Така мисля.

Тия "образи" не могат да бъдат лице на масата безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе не е само лична оценка. Отношението ми към тях се формира от средата, която ми е истинската родина. Могъщото подземно течение в живота на нацията няма кой знае какво общо с тия мамини и таткови, които - плувайки по повърхността на събития, създаващи катаклизми по целия континент, живеят единствено сякаш само със собствената си представа колко са човечни и достойни, каква ценност за тоя народ е присъствието им в общия идиличен пейзаж.

19.06.1998. С Люба и Теньо Бараков*** ходихме на "нашето място край реката". Теньо се държа в свой стил, като селски любовник: с грубичко-мазни цинични двусмислици към влюбената в него Люба. Трудно понасям някой така да се гаври с жена, още повече - влюбена.

Милият Теньо е толкова прозрачен, че ми става тъжно, но... това са човешки работи. Въпреки всичко, цинизмите ме отвращават, особено пък когато в подтекста им лежи неуважение и оскърбление.

Re. си има притеснения със ставите. Някой "от небето" й внушава да забави задъханото си препускане. Тоя някой според нея е нейният ангел.

...Където няма човещина, каква обич?! Моето момиче си го харесвам най-напред със сърцето.

Завчера с Божидар Чапъров - археолог по специалност, понастоящем собственик на книжарничка, водихме дълъг мохабет в кафенето срещу училище. Бил ме сънувал предната нощ как омайвам негова колежка... "И ето, че днес се срещаме!" - реди ги едни такива усмихнатият Божо. Казвам: "Още не ми е минало за вестник "Свобода"... а той: "Прав си. Не ми прощавай!"

Божидар Чапъров стана причина да се размина с длъжността главен редактор на седесарския вестник в Пловдив през 1990-та, когато в качеството си на член на назначената комисия (Николай Казанджиев, Константин Аджаров, Б. Чапъров) застана на страната на Казанджията и двамата срещу лидера на християндемократите Аджаров наложиха за главен неизвестния Здравко Атанасов... Показах му на Божо отзива на Исак Бехар за "Кардиф", отпечатан в "Арт-клуб", и Божо разпери дружелюбно длани: "Е-е, радвам се за тебе, приятелю. Това да се чува!"

Като съм го питал по-късно, няколко години подир "конкурса", след като същият Здравко съсипа "Свобода", защо е подминал моята кандидатура, отговори ми: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!"

Божидар Чапъров е от някак проспериращите в тия трудни условия и съм си мислил покрай това разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя: може би действително съм бил твърде наивен за такъв един вестник в ония мътни начални месеци и години след Ноември 1989-та.

Чета Тончо Жечев, "Българският Великден". Много фин хумор има в тая книга, много благородна ирония в портретуването. Привидно разказвачът - сдържан, сериозен в коментара, но "отзад" сякаш се хили (неприятна дума, но тук, струва ми се, на място) с широко отворена уста над нашенските простотии.

Разкошен е образът на нявгашния Стоян хайдутин - Стоян войвода от Габровския балкан, преобразил се в архимандрит Йосиф, игумен на основания с награбеното от него Соколски манастир. Един колоритен предтеча на Алековия Ганьо, дори по-вакханален с действителната си житейска драма. Което пак сочи, че животът е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.

____________________________________________
_{* Доста отчуждено описва случая от "Ученици, учители, уроци" самият П. Петров в книгата си "В бездната на безверието", изд.1998 г., вж. "Мосюто" на стр.43-44.
** Пловдивски квартал, застроен от бежанци след турските погроми във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.}
_{*** Заменени са имената.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: