Въведение

"Що да не се гордеят, че са били част от ДС? ...Сигурен съм, че е имало и свестни хора във Вътрешно и Външно разузнаване, които..." (Vonegut, 05.06.2006., из форум "Политика")

("Младите хищници") ОДИСЕЙ И ПЕНЕЛОПА

20.06.1998.,сутринта Тече световното първенство по футбол във Франция. Снощи нашите паднаха от нигерийския отбор с 0:1. Но какво общо има тоя народ с "нашите"?!

Показни, повърхностни знаци често ни се явяват с претенцията да ни представят като нация. Ако нацията е обществото на един народ, т.е. - социалното му самосъзнание, това може би е вярно: ритнитопковците на зелената морава в "Парк дю пренс" представяха моментното ни състояние като общество. Но "народ" е нещо по-основно; и в тоя смисъл хич не ме радва, че тия десетина яки, тренирани младежи търчат назад-напред подир кожения мехур в моя чест и за честта на моя род.

Спортът си е спорт, но тия паралии с емблемата на Републиката върху гърдите си са само част от каймака - или пяната, докато истинските грижи на българина са доста по-дълбоки и драматични.

В крайна сметка, и футболът като всяко състезание, разчитащо на мускули и ловкост, е само атракция, странична фикция, която ни се представя за излъчване на българския - джигитайския или какъвто и да е друг - дух на народа. Ние търсим белезите на рода върху нещо вторично, зависещо повече от случайности, отколкото от действителни морални качества и исторически опит. Футболната страст е временно състояние, а не система от възгледи за света; така че спортът най-добре да си остане при игрите и забавленията и да не му се отделя повече внимание, отколкото заслужава!

Превърнах тоя балкон - метър на два и петдесет - в обсерватория. Казвам си, животът в себе си е по-интересен, по-вълнуващ от живота извън себе си. Какво отличава монашеската килия от тоя панелен апендикс!? Уютно ми е тук, усещам благосклонното небе и това огнено цвете, вдигащо се плавно от изток с прелитащите птичи ята в свежия утринен въздух, с шумящите листа на липата под нозете ми; разбирам, природата ме обича както майка ми не ме е обичала.

О, това е страхотна сила; от нея пия енергия за думите, които подреждам. Самонадеяно ли е да си глас, който говори от името на безименни, изразява ония, които не умеят да се изказват находчиво, подредено, литературообразно, но са ти по-скъпи точно защото са стипчиви и грапави, какъвто е всъщност животът! Едно научих дотук за тия петдесет отминали години: всичко лъскаво е фалшиво. Няма съвършени неща; съвършена единствено е Смъртта. Животът е несъвършен; с това ме изкушава.

Жените са повече душа, отколкото тяло. Колцина мъже разбират това!... Окови едно сърце и то ще строши оковите. Свободата е естественото пространство на Любовта.

Опияняващо е гъвкавото, лъкатушещо движение в привличането между мъжа и жената. Ако тя всекидневно и всеки миг не източва оръжията си, каква жена ще е! Желанията на мъжете я шибат като жребче. Колко красота има в животното, когато е подвластно на тръпката, на вътрешния си нагон... И колко тъга лъха от дресираните животни в цирка!

Моя млада тигрице... Харесвам те в прериите на тоя живот; едновременно ме плашиш и изкушаваш; в мъркането ти дочувам твоето ръмжене, в меката лапичка усещам железните нокти. Видимо нищо не ме обвързва; наоколо е пълно с мъркащи котки; мога да си тръгна, щом пожелая... Но не съм ти се наситил още: вероятно точно затова че моите желания са повече, отколкото обстоятелствата позволяват. И дано дълго да е така! Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те до дъно, няма да ми остане нищо за постигане.

Искаш ли да изгубиш един мъж, един ловец... запуши сетивата му с плътта си, стани му сянка, постарай се все да си му пред очите!... Гладът изостря страстта, недоимъкът е гориво за любовните схватки. О, не сме приятелчета ний с тебе! Мога да ти съчувствам, мога да се преструвам на твой паж, на слуга от свитата, но ловецът у мене беснее от изкушението да те мачка, да пие от плътта ти като вампир.

Божо оня ден бе подхванал нещо за прераждането; казвам му: "Спри се! Там е бездна. Така ми харесва тоя живот, че не желая да знам нищо друго. Харесва ми да усещам с кожата, с петте си сетива ветреца, аромата на липите, топлината на слънцето, зеленината наоколо. Стой тук на земята, моля ти се".

Ние с теб, мила, сме крал и кралица; в пространството, където съм с теб, ще допускаме само ония, които страстта ни пожелае. И тия пришълци, миличка, желателно е да не са посредствени играчи: тогава великодушно бих те споделил с някой друг... Макар че какво ти великодушие! - на пищен пир ловецът кани приятелите си от егоизъм, за да им се похвали, да се види отстрани как изглежда в техните очи.

Ревнувам ли те?... Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам импулси, които излъчва всяко здраво полигамно женско животно. Тия фантазии ми ги нашепва сърцевината ти, може би са утробни хлипове.

Хайде да си представим картинката - защо Одисей е бягал от Пенелопа?... Защото това си е бягството на всеки самец от рутината на еднообразието. Извън семейството са авантюрите, които изкушават истински мъжа: приключения, рискове, състезания, сражения, рани от интимни схватки, непознати и незавладени територии...

Бил е 40-годишен, Пенелопа - вероятно на 16; такава е моята представа. Зарязал я с кърмаче на ръце (синът им Телемах е шестмесечно бебче; когато баща му се връща, вече е около 20-годишен). Десет години Одисей е под стените на Троя, десет години подир войната пътува към родната Итака. Би могъл да се прибере за няколко месеца, за няколко седмици, за дни...

За да е все още желана за любов и за да може да ражда, Пенелопа не би следвало да е по-възрастна от 36-те.

Имал ли е Одисей любовен, сексуален живот през тия двайсет години? Наистина ли Пенелопа е съхнела, в буквалния смисъл, толкоз време по мъжа си?... Той се завръща 60-годишен, документирано е от Омир. На 60 години мъжът - знам ли! - като че почва да се вълнува от кръвното налягане, от киселините в стомаха, унася се в спомени, обича да поучава и изобщо, да досадничи на околните. Защо се връща Одисей у дома е ясно: въобще, мъжките истории са логични и лесни за обсъждане... Защо обаче - и дали - Пенелопа знойната, свикналата сама да се справя със себе си и със слугите, го е чакала - това никак не ми е ясно.

Психологически погледнато, основното действащо лице в тая семейна идилия е тя.

От малоазийския бряг, където е Троя, до остров Крит днес, в края на ХХ век, фериботът пътува около 12-16 часа. От Крит до Итака - не повече от 14 часа. Прекият курс по море от Троя до Итака е не повече от десет часа при днешните транспортни връзки. Тия десет часа благонравният Одисей ги пропътувал за десет години, милият!

Идва си у дома състарен, побелял, сбръчкан и хленчещ, опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че пак се изпуснал: "...при помътен от вино разсъдък се стапям от сълзи".

Душевното равновесие у Пенелопа Вярната не подсказва за особени любовни - в смисъл: сексуални - лишения. Стопанинът е зачезнал, забравил да си дойде. Десет години скитосва по разкошните градове на остров Крит и тук-там по другите екзотични островчета. Да вярваме ли на изреченото от нея пред маскиралия се като просяк съпруг?...

Отговорите могат да бъдат най-разнообразни и до един двусмислени: хайде де! - жената, която не само някога се е любила с него, но има и прекрасен син от тоя шейсетгодишен хаймана, нима ще се заблуди, няма да го разпознае ако не по състареното мъжествено лице - по жестовете, по говора...?! После, как стават тия работи! Тая преследвана отвсякъде (свекър и свекърва, син, родители, слуги, кандидат-женихи), но самостоятелна, решителна жена ще захване да споделя житие-битие пред непознат, случаен, подозрителен дори за ония нрави пришелец?

И тъй, Одисей разправя на жена си за Одисей. Ето я милата двусмислена сцена, в която видимото (според както не е подозирал вероятно и самият Омир, ако той е авторът, а не някоя интелигентна древна хетера) е ирония, карикатура на Истината:

Много лъжи Одисей тъй разказа...

А насреща му:

Вслушана, лееше сълзи жената, топеше ланити -

т.е., толкова жално й било, че бузите й подгизнали от плач...

Съзнавал ли е древният автор какъв паметник на женското притворство оставя за поколенията слаби, объркани, озадачени пред хитростта и силата на женската природа мъжлета! Парадоксалното обаче не свършва дотук. Патриархалният начин на мислене и подредба на света у Одисей вижда Негово величество големия Мъж, а у Пенелопа - наивната гугутка... Е, ми така искат, така си го и тълкуват! Но аз чувам хохота на боговете, който от три хиляди години насам просвредлява облаците над многострадалните ни мъжки глави.

* * *

Защо ги е страх* България да бъде царство? Опасяват се може би, че царската институция, монархическият статут ще им съсипят здравето и самочувствието, способността да се чувстват граждани и свободни?!

Тоя манталитет простолюдието да се смята смачкано, ако не може спокойно да бие връх с аристократа (в духовния смисъл), е чиста проба комплекс за малоценност. Не цар - и господ би се вслушал, би треперил пред народ, който знае достойнствата си и умее да ги отстоява. Мен царят не ми пречи, напротив: за мен той е очевидната връзка между поколенията на Третата българска държава. Пред знамето и Фердинанд се е клел прадядо ми; пред знамето и Борис ІІІ са се клели дядо ми и баща ми; и с какво Симеон ІІ би ограничил моята власт над моите си лични дела!

В царската институция те откриват присъщата за самите тях безотговорност и безотчетност за натворените подлости... Затова са "против" - нашите самонапомпали се патриоти - фракцийки от БЗНС и прочие господа и другари. Без да се броя към стръвната групичка кандидат-царедворци, пристрастен съм към парламентарната монархия; и не понеже се надявам родната невежественост да стане царствена, но би имало поне здраво установен, вбит в тъканта на Миналото ни ориентир за нравствена преценка. Тук вече става дума не за Симеон ІІ, а за произтичащите от народната памет връзка и задължения към миналите преди нас поколения българи и към върховния символ на държавността - короната.

Интересно нещо... В дневника на "вожда Г. Димитров" е отразено, че самият Йосиф Висарьонович планирал около 1945-та България да остане монархия. Поне нашите комунисти в такъв случай какво ги плаши; явно и според Сталин не монархическият статут е преграда срещу вандалщините. Вандалите могат да бъдат спрени на друга плоскост. Царят не им бърка на домашните ни политикани, но би могъл да помогне на нас, българите - най-унижваната народност днес в България.

Ровейки против идеята Симеон ІІ да се завърне като цар на българите, фактически "народните хора" работят против обединението ни около символ с нравствено значение в настоящите безнравствени времена. Има положения, когато байракът става по-важен от потъващия кораб. Осем милиона ли сме още? Нима ни е излишно да имаме досег с онова, дето е върховен символ за деди и прадеди? В могъщия подземен талвег на Историята, който изхвърля из тинестите вирове ту един, ту друг политически урод, нужен ни е осветен от ония поколения стопани подир 1878-ма обединяващ българската нация символ.

_________________________________
_{* Доста вода изтече, прогледнахме за доста неща; оставих обаче тоя къс зарад идеята за обединителен символ, който и днес - при наличието на тъй сивичко президентство - ни е жизнено необходим като нация, атакувана от центробежни сили в самата си сърцевина.}

Екстри: