Въведение

("Младите хищници") ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

20.06.1998., надвечер Появих се като Халеевата комета пред притеснените очи на Наташа с хубавата Re., искряща кралица от света на приказките. Тщеславен и самовлюбен, подарих на някогашната самоуверена - днес състарена и отчаяна, потопена в делничните мизерии Наташа... книжка стихове като знак от надоблачния свят. Е, и?...

Трябваше да минат десетина дни, за да проумея с кристална яснота колко гадно, колко жестоко съм постъпил. Тя ми говореше за помията и лайната, които я заливат, аз й надписах онова игриво посвещение: да приемем живота като разкошен подарък. Боже, какъв плондер! Наоколо гъмжи от подобни палячовци.

Учителят по физкултура Дарев*... Който един понеделник застъпал крака на моя осмокласник Цанко Ечев и го блъскал с юмрук по главата, затова че момчето нямало спортен екип, а не пожелало да си свали якето, че му било студено... Това - в понеделник. Два дена по-късно, в сряда, Цанко скочи от двайсететажния блок на улица "Преспа" № 4, крещейки от възторг към Отвъдното: "Чакайте ме, идва-а-ам!... Как хубаво е да се лети-и-и!" Чула го възрастна жена; тъкмо простирала пране на шестия етаж.

Случи се преди две години, на 5 декември 1996-та. В четвъртък освен стотината ученици и неколцина роднини на Цанко бяхме само двама от учителите - аз и Валя Русева. Една от колежките, която следователят извикал да идентифицира трупчето, месеци подир това си имала проблеми с нервите; тя да не дойде на гробището - разбирам, но по каква причина останалите колеги отсъстваха в оня дъждовен четвъртък пред прясното гробче край шосето за Рогош? Излишен, неудобен въпрос.

Колегата Градев... Поставям го до крехкия, премръзналия Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си, подиграван от ехидничещи "приятелчета": "Не моеш да са фърлиш. Шубе те е. Само се фукаш колко си смел". До това крехко полудете изправям самоуверения, бетонирания в доброто си самочувствие, печения Градев ("Не пуша, понеже е вредно за здравето.")... И какво се получава, питам, и какво се получава!?

Потърсих копие от посланието, което писах тогава до прокуратурата и до съответната служба на пловдивското МВР. Бях посочил името и адреса на човека, снабдявал не само моя ученик с дрога, но и около двайсетина юноши от другите класове... Не открих жалбата, която така и не дочака отговор; открих текст, който съм писал по мелодия, композирана от моя приятел Никола Бакърджиев, с дата 12 ноември 1992-ра. Ето го тоя текст (правен по стихотворението "Спасителят в ръжта" на Робърт Бърнс, за да се пее при съпровод на китара); може би част от отговора се съдържа в него.

Зная, животът лети - поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети - реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте сега в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца, мечтайте сега, докато вън е слънчев денят.

Колко самота, колко страх и смут - зее пропаст в цъфналата ръж;
зная, сега грее светлина и в небето зрее майска дъга.
Всичко има край - ще си иде Май, ала Пропастта там стои...
Тичайте, деца; скачайте, деца! Там, накрая, някой бди.

Зная, животът лети - поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети - реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца; играйте сега в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца; мечтайте сега, докато вън е слънчев денят.

Цанко беше нежно, умно момче. Какъв българин би излязъл от него! За съжаление само два месеца ми беше ученик, а и често отсъстваше от занятия; улицата беше неговата майка. За баща си нямаше добро мнение. Дойде при мен в понеделника, два дена преди да загине, и каза тихо, да не го чуят другите: "Господине! Искам да ви попитам едно нещо... Мога ли да отида при директора и да се оплача от учителя по физическо?" Убедих го да не ходи. "Нека изчакаме - рекох - и ако това се повтори, аз сам ще говоря с господин директора!"

Сега, като преписвам на пишещата машина тия отколешни бележки, две и половина години по-късно, с колегата Градев сме почти приятели: играем понякога табла, говорим си за България, за нашумели книги. Оказа се, не бил лош човек...

Спомням си и бившият директор какво рече по повод моето послание уж от името на целия училищен колектив: "Да го подпиша ли!?... Виж какво, в тия истории с наркотиците играят огромни пари, стреля се, човешкият живот нищо не значи..." и полекичка си обърна гърба. А преди година и нещо организират ни среща на нас, учителите, с капитан от полицията. Та тоя приятен, дружелюбен на вид, накипрен със знаците на властта полицейски чиновник, след пространно изложение за борбата с престъпността сред малолетните прикани да си помагаме взаимно: "Вратите ни са винаги отворени за вас, педагозите. Нека си подадем ръце!" (Брр-р, че двусмислено!) ...И тогава не се стърпях, попитах: "А какво стана с жалбата ни по повод смъртта на осмокласника Цанко Ечев?"

Искрено изненадан, човекът рече: "Така ли? Чувал съм за тоя случай... Ще проверя".

Вероятно проверява и до днес. "Що развали хуувия мухабет! - побутва ме колегата Джени. - Глей, кво хуувичко си приказвахме!"

* * *

Одеве по сръбския сателитен канал военен кореспондент, някой си Драган Джукич, Джакич или Джокич около час обясняваше как западната пропагандна машина изкарва виновни за кървавите изстъпления в Босна единствено сърбите. Нека всичко изречено от Джукич да е истина, това омаловажава ли вината за масовите гробове, дело на Милошевичевите "храбреци"? Тоя многолюден поток от бежанци, подгонени от сръбска войска и полиция, какво говори!... Само че подсказани отвън отговори нищо не означават за самата Сърбия. Обикновеният сърбин, и само той! - е длъжен да си отговори.

Може ли цял народ да носи вина заради натвореното от няколко хиляди главорези?... Ако тоя народ назовава бандитите "герои и патриоти", мисля, че тоя народ също трябва да понесе всеобщото наше презрение: особено когато бабаитлъците, пренебрежението към неписаните закони на човечността са станали национален манталитет, стил на грандоманско държане.

Слово на сръбския патриарх Павле - мило старче с треперещи ръчички; изречени са тия фрази още в началото на кампанията по прочистването на Югославия (предавам ги по смисъл): "Сърбинът има доста да си връща на всички свои съседи. Всички те ни дължат! И затова истинският сърбин трябва да е готов, ако се наложи, и бременните жени на враговете да изправи до стената"...

Ако наистина толкова държат на своята мила държава, питам се, защо й постилат окървавени невинните мъртъвци под нозете?

________________
_{* Името е променено.}

Екстри: