Въведение

"В мойта Родина растат и живеят
нови хора с нов морал! -
Днес тези 30 стотинки за нея
са огромен капитал!"

Пеньо Пенев, финал на стихотворението "30 стотинки" (1954 г.)

("Младите хищници") ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

21.06.1998. Преди десетина дни в последните минути на шестия учебен час Любка, приятелката на Анелия от VІІІ-а, иде да ми съобщи: "Господине, откраднали са парите* за нашата Прощална вечер от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди..." После се оказа, че са шестнайсет хиляди, но това бяха общи пари за празненството.

В кого ли не се съмнявах. Целият задружен до тоя момент VІІІ-а се накъса на групички, които шушукат по ъглите и се гледат недоверчиво с все същия проклет въпрос: кой ли ще да е? Така полека-лека, нали е казано: Всяко чудо - за три дни! - свикнах с мисълта: щом навън престъпници и мародери припкат весели като козлета, що пък училището да е застраховано против кражби! Такъв е животът... Възстановихме шестнайсетте хиляди лева и се постарахме - и аз, и моите ученици - да забравим.

И ето днес... Тодор Спасов - симпатично синеоко момченце с лунички и момичешка хубост, излезе крадецът.

На спортния полуден с Тошко и сестричката му бях играл федербал; оттогава все се навърта край бюрото ми преди или в края на часа, все намира повод да каже нещо, например: "Господине!... Вие сте строг, но всъщност сте добър" или "Господине, вие пушите ли пури?" "Защо питаш бе, Тошко?" "Ей така, питам! Е? Кажете де, пушите ли пури?"

Веднъж напоследък го виждам с насълзени очи. "Какво става бе, Тошко?" "А, нищо!" "Добре де, ама един мъж не рони сълзички току-тъй." "Тя... госпожата по история ще ми остави тройка за годината." "Това не може ли да се поправи, да кажем, пак да те изпита?" "Не иска повече да ме изпитва" - бърше се, подгъва съкрушен устничка.

Тоя Тошко седнал на чина зад Анелия в час по математика, протегнал се, отворил чантата й, измъкнал портмонето с парите, за които целият клас знаеше, че трябвало да са към трийсет и две хиляди, отделил свитите банкноти, турил си ги в пазвата, а портмонето спокойничко върнал в чантата. Вижда го обаче Христо Лалов...

Не зная дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко му дава половината от придобитото... Добре, ама Христо Лалов имал верен приятел - Иван Андреев: височко, стройно момче с щръкнали коси и също хубавец. Отиват двамата приятели при Тошко. И Тошко дал и на Иван: половината от половината - четири хиляди. Толкоз за краденето и за разпределянето на плячката. Било е петък, 5 юни.

В оня петък дойде Любка, едрата и гръмогласна дружка на Анелия. Гърми Любка, та пушек се вдига: "Анелия - питам, - къде са ти парите?" Анелия се върти като попарена, тършува около чина, рови в чантата, затваря я, пак я отваря. Направи ми впечатление тогава, че класът доста бързичко опразни стаята: чувах гласовете на отдалечаващите се по коридора ученици. Било е малко преди да бие последният звънец. Освен двете момичета (Любка и пострадалата) около бюрото ми се завъртяха и няколко момчета. И те поогледаха тук-там по ъглите, па си тръгнаха. Анелия - интелигентно, но нервно същество, кърши пръсти: "Ох! Няма ги. Ей тук бяха, сигурна съм, защото преди петия час в портмонето ми бяха тия пари". "Сигурна ли си?" "Да, господине!"

В понеделник през голямото междучасие се появява майка й; питам: "Искате ли да говорите с класа?" "Какво да говоря, парите ние ще ги възстановим. Нека да й е за урок! Повече пари няма да събира." "Съмнявате ли се в някого?" "В кого да се съмнявам!" - тросна ми се и си тръгна. Така и не разбрах защо беше дошла.

Тоя ден държах слово пред моите осмокласници: "Хубава работа! Това, ако не се разплете, ще е петно за всекиго от нас. Над всекиго тук, момичета и момчета, ще тегне подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже след седмица се разделяте, тоя случай ще се помни докато сте живи. Някой е посегнал не само върху парите, но и върху достойнството ни. Какъв празник смятате да празнувате?! Някое прасе хубавичко ни е оплескало". Отговорът - гробно мълчание.

Във вторника, 9 юни, седнах в библиотеката през голямото междучасие и почнах да привиквам едно по едно момчетата; питах кой какво е правил предишните два-три дни. Между тия, с които говорих първи, бяха Христо Лалов и Ванчо Андреев. Последен, с когото разговарях, бе Тошко... "Господине! Ама вие и в мен ли се съмнявате? - гледа ме с тия негови чудесни сини очи. - Хайде, господине, кажете си го направо: мислите, че аз съм взел парите." "Не съм казал такова нещо! Само си мисля, крадецът няма начин да не се издаде." "Че как ще се издаде?" "Ами-и... ще почне да харчи, например, ще си купи нещо, ще почерпи приятелите, ще играе на електронните игри... Затова ви викам, да ви кажа да се оглеждате. Няма начин да не се узнае кой пилее повече..." И продължих: "Според теб, Тошко, момиче ли е или е момче?" "Мисля, че не е момиче. Обаче не е честно, господине, да ви кажа кой може да е. Защото това си е предателство." "Така ли! Предателство към кого?... И все пак, ти в кого се съмняваш?... Ето, говоря с всекиго на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, но аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде."

Върти се неспокоен: "В мен се съмнявате, нали, господине?" И понеже аз мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И спортни гащи си е купил. А снощи в кафенето се черпеха с Павлина и още едно момиче и той плати сметката". "Каква сметка?" "Ами-и... пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сега да не вземете да ме издадете!?" Успокоявам го, че си остава между нас и го пращам да викне Гошо Йовчев.

На следния ден, сряда, 10 юни, влизам в класната стая, а вътре - кошер: разлютени, момичетата обсъждат като как ще събират наново по хиляда лева от всеки ученик, та да се възстанови откраднотото. Група момичета до бюрото ми: "Господине, разбрахме кой е взел парите. Сам се издаде. Казал на Христо Лалов, че един месец няма да харчи, ако той е крадецът, и пак никой няма да го открие". Питам ги: "Видяхте ли го да краде?" "Не сме." "Като не сте, нямате право така да говорите!"

От понеделник Тошко не се е вясвал в училище. Вече в четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая... Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам - пристъпват Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо... "Господине, господине..." - почва Ванчо, пък млъкна. "Какво има, момчета?" "Той... Тодор Спасов взе парите на Анелия." "Сигурни ли сте, че е той?" "Да, господине!" - двамата в един глас. "Видях го, като й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди да не го издам - изтърсва на един дъх Христо с хитроватата физиономия на лисица. - Обаче аз днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам Иван. Иван срамежливо мънка: "Той и на мен даде четири хиляди, да си трая. Утре ще ги дам на Анелия". "Ти видя ли го, Ванчо?" "Не. Ицо ми каза, че го видял..."

_________________________
_{* През 1998 г. не бяха малка сума.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: