Въведение

("Младите хищници") ЙОРКШИР ХЪМБЪРСАЙД*

23.06.1998. Хванах се да чета романа на някоя си Здравка Ефтимова "В студената ти сянка, лейди" - един от петте ръкописа, отличени със специална награда на т.нар. Първи национален конкурс "Развитие" за нов, неиздаван досега роман от български автор, проведен през 1997-ма. Изкуши ме гръмкият наслов на конкурса... Журито - и то. Председател - проф. Тончо Жечев (Зарязах великолепната му книга "Българският Великден" да чета въпросния best seller**.), членове - Блага Димитрова, Атанас Свиленов, Георги Цанков, Начо Халачев. Първите трима - и те известни имена; последният - като редактор на "романа", вероятно е необходимият шерп.

Наред с това нещо отличени са и други четири ръкописа, надявам се, все тъй блестящи; от общо деветдесет и осем конкуриращи се тия са отличените от авторитетното жури.

Авторката в карето под фотографията й е назована прозаик, литературен критик, преводач и преподавател по английска и американска литература. Носител е на наградата "Чудомир", на наградата за проза "Анна Каменова", в конкурса "Южна пролет" и на списание "The Text" в Лийдс, Великобритания, на награди за научнофантастични разкази и за разказ на фондация "Lege artis" и на вестник "Век 21" и пр. Автор е на книгите... (изброяват се пет заглавия - бел.м.). Има отпечатани разкази в списания и сборници на САЩ, Великобритания, Русия, Сърбия, Черна гора. По-нататък се посочва, че същата е приета за редовен член на гилдията на писателите на Yorkshire Humberside, Великобритания.

Тоя грозд от отличия и титли като че иде да подскаже, че читателят си има работа с персона от extra qualiti, top qualiti в интелектуалната област. Романчето обаче друго говори.

В протежение на над двеста "бавни" страници (13 печатни коли) четирима мъже един подир друг разказват за любовта си към една изключително изтънчена, артистична, нежна, възпитана, благородна, прекрасна и прочие млада особа. Четиримата, както услужливо е отбелязано на задната корица, имат честта да "са омагьосани от чара на (...) незаменимата за тях Ели. Всички я имат и заедно, и поотделно - като по график. Всеки (бел.м. - съвсем в съответствие с балканските ни нрави) желае да се отърве от другите, но същевремено е и обвързан с тях".

Правят си реклама на стоката издателите. Очевидно книгата е сътворена с извънредното намерение да покаже що е модерна съвременна българска белетристика. Такива са повърхностните знаци, които грабват читателя. В действителност от прочетеното до 117-та страница - с велико смирение и търпение все пак! - откривам тромаво, добре изсмукано от пръсти свободно съчинение на роден език, което иначе няма нищо общо ни с България, нито с чудесната фасада на конкурса "Развитие".

Нехайно разхвърляни напосоки, без логическа връзка помежду си откровения с претенцията да извайват уж съкровеното аз на героите. Литературщини, изчоплени от тиражните издания "типови" варианти на масовия българин, но така тропосани, че се разпадат и сливат в безформено желе от ерзац-жаргонни фрази.

Уважавам жаргона; той има своето място в лабораторията на националната ни реч, но това тук немощно се насилва да бъде жаргон. Неуморно се приказва за любов; строго погледнато, любовта отсъства от тоя "елегантен стил". Похватът "няколко гледни точки за едно и също" се е наложил от двеста години в модерната литература; тук обаче срещам безпомощност, която се прикрива чрез представящия богати възможности похват. Образите - плоски като шперплат, едноизмерни, праволинейно безвкусни.

Нищо от живота наоколо не откривам освен измъчената душица на съчинителката: комплексирано, ограничено в сексуални фантасмагории съзнание. Трябва ужасно да не ти върви в любовта, че да измъдриш толкоз гадости по тая тема; то не са перверзии, то не са страхотии, издевателства, кръв, слуз, лиги! И това ни се предлага за върховно постижение...

Мен самият факт не ме озадачава. Етичният ми проблем е свързан с председателствувалия в журито на "националния" кокурс г-н Тончо Жечев. Щом човек с набито вътрешно око за стойностите в българския обществен живот може да бъде купен за адвокат на подобна пошлост, то кой ще каже на простосмъртния българин що е фалш и що е постижение в литературното изкуство?!

Не съм против упражненията на госпожата или госпожицата Ефтимова, с всичките й благороднически титли и отличия; не ме притеснява дори всеядността и всезнайството на участниците в това жури и в журитата въобще, но... един Тончо Жечев да слезе толкова низко, това наистина е извънреден случай на самоунижение.

За сринатия пример на българско достойнство и самочувствие у мен, в представите ми за големия, истинския съвременен Писател ми е криво. Ами оттук-нататък какво да рече човек, освен - дерзай, Тончо!

Читателю! Неукий простодушний българино... Погледни какво ни предлагат, братко! Полюбувай се. Дегустирай таз чудна проза. Виж, например... страница 117-та, където блокирах, зяпнах, почувствах се жалък нещастник, че съм българин. Може би понеже зная града и хората в него, понеже майка ми е оттам, понеже късчета от моя голям и заможен перущенски и калугеровски род там са се прислонили подир вакханалията на Април 1876-та...

И тъй!... "Най-верните гаджета са от Пазарджик. Една водка и е твоя, докато имаш мангизи. Само с тебе спи, при друг не ходи. Ако искаш, ти духа. Тогава се прочух. Рядко ходя на баня, но в Пазарджик отидох. И ме накачулиха едни мъжаги, не ти е работа. Барат ме, подплесват ме. Голям ми бил. Един извади три бона и вика "Хайде". Егати и глупакът съм бил, не му вземах трите бона. Ако бях се пробал, в ТВУ-то нямаше да ме сцепят като турска маратонка. Щях да имам опит. Едва са ме закърпили. Не можех да ходя по нужда месец и половина. В Пазарджик ни гепиха, че крадем исторически паметници." Това е краят на абзаца; почва следващият абзац: "В София, в Борисовата градина, има едни исторически паметници на копелета от бронз"...

Е, това се нарича "поток на съзнанието", има такъв начин да се самоописва героят; героят в случая е бандюга... Трудно детство, лоши приятели и т.н. Но се питам, не е ли тоя - огласен, разхвалван, окичван с награди като циганско дайре и побутван да твори, да твори - автор участник в акцията по разбиването на българщината отвътре, по (Да я кажем тая дума все пак!) деструктурирането на плахо оформящото се подир комунизма наше обществено мнение?

Това ли им е сега дертът на господата, дето ни ориентират като народ да излезем от кожата си, да се завтечем на Запад, към "цивилизасиона", например към - как беше! - гилдията на писателите от Йоркшир Хъмбърсайд?!

Та не са безобидни тез работи, господин професоре. Оттук-нататък как да Ви имам доверие, как да Ви уважавам! Може би вече сте забравили кой сте и какво дължите на нас, анонимните, притисканите, мачканите между лицемерни властници и мутрести шмекери, та сте се наредили сред онез, които безсрамно цапат България, представят българина като неандерталец по света... Това ли е желаното от Вашата "Европа, лейди Европа" и от шибания Ви конкурс "Развитие"?

_____________________________________________________
_{* Под идиотското заглавие "Студена е потта ти, лейди..." - турено вероятно от г-н Т. Биков, това есе бе отпечатано в "Арт-клуб", бр.11 от 1998 г. Но не знам професорът да е реагирал.

** Нещо, което много се търси и веднага се разпродава (SA Dictionary 2005 T1).}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: