Въведение

"Не позволявай да ти вземат вярата!
Ако те спрат, върни се и тръгни
към себе си. Към свойте небеса тръгни,
в които пеят птици..."

Михаил Берберов, из сб. "Пристрастно око"

("Младите хищници") ОБОЖАВАМ РИСКА...

26.06.1998. Някои думи с "ф":
Фудул - надут, надменен; който обича само да се гизди.
Фукара - бедняк, сиромах.
Фарфара - несериозен, вятърничав човек; бърборко.
Фанфарон - самохвалко.

Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми употребяваше вм. "фарфара" "фарфала". Думата, която - мисля - съм произвел неволно, е "фарфарон"; в моите представи - съчетаваща значението на френското "самохвалко" с турското "вятърничав", но и със скрития смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата "фараон". Значи, "фарфаронът" не е просто обикновената "слаба ракия", а лице, което заема престижно място в обществените дела.

Та бъбрим така с Мишо Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "Абе, ний с тебе сме само едни фарфарони". На което Мишо почва да гледа втренчено, пет минути "дава заето", па уж нехайно пита: "Какво ще рече това фарфарон?" "Ами-и такъв, дето все голям го вади, все уж с бога вечеря, все грандиозни планове му в акъла, пък дереджето му фактически мизерно." И понеже, усещам, моят велик приятел, който вече пред сестра си Петя беше ме произвел в сан "Духовен брат"... та, усещам, леко настръхва - доливам за успокоение малко зехтин: "Ей на! Ботйов например е бил фарфарон. Кого е дирел навръх Врачанския балкан, а, кажи де? Майка си и баща си ли е търсел? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а той, син му, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка"...

При сравняването ни с фарфарона Ботйов Мишо, милият на сърцето ми приятел, когото ценя повече от брат, дълго ме гледа изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от повече пояснения.

Действително, когато току-що бяха погребали баща му и двамата със сестра си тръгнаха да делят някакви вещи, Мишо пожела да присъствам на тая делба, която трябваше да стане на четири очи. На мълчаливото - с очи - запитване от Петя рече натъртено: "Той ще остане. Той е мой духовен брат".

Ето, отливам две капки карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи (боили, боляри или графове, маркизи, барони) в България нямаме; избили са ги, измели са се другаде да живеят, изпарили са се. Дали пък ний, фарфароните, да не вземем да се броим за благородници?... Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.

Познанството ми с Михаил Берберов, жител на София, роден в Стара Загора, поет, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от своите четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, която знам) и може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща всякак канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969-та, когато с литературния критик Иван Сарандев, родом от Ямбол, заемаше едно стайче в редакцията на вестник "Народна култура". Бях оставил на вече напусналия Климент Цачев два разказа и по тоя повод стана запознанството ми с двамата.

Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо (с тринайсет години по-възрастен от мен), но странно нещо - още отначало, след като у него открих присъщите и за мене слабости на характера, тоя заралия, един от най-смелите експериментатори в общо взето зализаната ни, беззъба и безобидна стандартна българска лирика от Живково време, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници, дори далеч преди преждевременната му смърт.

За силата на тая не особено понятна за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август. В нощта на 6 срещу 7 август 1988-ма, нещо изключително рядко при моя начин на живот, не можах да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми - а това не е бивало толкова често! - да завъртя телефона... Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тая нощ, в три часа, почина. Моля те, обади се на Емил (Калъчев) да каже на нашите приятели в Пловдив... Той ги знае... Погребението ще е утре". За допълнение: година или две преди това нито се бяхме чували.

На Мишовото погребение ме впечатли Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът беше вече внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен, един ужасно самотен човек в множеството опечалени, стекли се от цялата страна. В интервю, излязло в изпълнените с плаха надежда години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Левчев беше се изразил приблизително със следните думи: "В ония времена (има предвид вероятно 1957-58-ма) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и още неколцина бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев-Бащата". Тая реплика ме накара тогава да погледна с други очи "властващия Левчев", дадох си сметка, че освен мерната система на официалните институции в България има и друга, по-прецизна мярка за оценяване и че зад фасадата някакви хулиганстващи поети се таи нещо по-съществено. Това бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха да разчупят по друг начин железобетонните крепостни зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели позата на до смърт предани "наши момчета" и от тая линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия.

Далеч съм от идеята да ги изкарам светци, но е истина: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па ги глезеше любовно, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко, човеколюбиво изображение пред народа, и естествено - пред света.

Трудно ми е да го обясня: един Джери Марков, за когото Петър Увалиев пише, че се появил в Лондон, гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в гора, пълна с хищници - тоя Георги Марков не ми е никак симпатичен, вероятно заради една фраза на Левски към "патриотите", дето милеели за поробена майка България, замеряйки поробителя с огнени закани, ама иззад Дунава... "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън" (вж. И. Унджиев, "В. Левски, биография", С.1980, стр.153. Има и по-пиперлия приказка на Дякона по тоя повод!).

От друга страна, не бива да се забравя пък, че цялата редичка т.нар. Априлски поети харно си поминуваха и бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на доста лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в ефира, че - най-малкото! - има и друго, много по-меродавно и рязко становище за ставащото в китната ни родина.

27.06.1999. Гледам си фиша за майската заплата. При заработени 211 766* лева моята държава ми прибира 75 013 лева, което прави над 28 на сто удържани за президент, министри, народни представители, съдии, прокуратура, общински чиновници, полиция, лекари, войска (Не броя тумбата манговци, най-отгоре кацнали на раменете ми.). Но аз - като стопанин, който хрантути всичката таз паплач, за да ми слугува и да ми пази интереса, хич не съм възхитен от своите слуги. Госпожа Държавата ни обира до голо нас, нископлатените, които фактически носим бремето за калпавото управление и политическия цирк.

При средна за страната месечна заплата 185 хил. лева, като човек с трудов стаж около трийсет години, получавам по щат 136 010 лева. Поне да ги получавах редовно! Какъв съм аз - стопанин?!... или филанкишия? Не разбират ли, че прекаляват с търпението ми?

______________________
_{* По тогавашния курс на лева.}

Екстри: