Въведение

_{БЕЛЕЖКА: В частта "МЕХМЕД КАБРЪЗЛЪ ПАША" датата във втория абзац, отличена със зелен цвят, да се чете 9 юни 1861 г.}

"Никой не е в състояние да надскочи времето си - една угнетителна обвързаност с неговия дух и повели непрекъснато ни напъхва в рамките на епохата, донкихотовците чупят копията на илюзиите в крилата на житейските вятърни мелници, а мъдрите се вглъбяват в самата му същност и познавайки го, съгласно неговото съдържание, се стремят да го надмогнат, да отвоюват свобода за духа и за творчество."

Иван Сарандев, из "Книга за Дора Габе", БП-1974, с.9

("Младите хищници") ДЪРВЕНИЯТ ИВАН

03.07.1998. Сестрицата на колегата Невена Ичевска дала на Иван Сарандев "Кардиф" и той сухо казал едно благодаря... Не може така да се поднася мижавата стихосбирчица на някакъв неизвестен автор пред пиедестала на Негово Високопреосвещенство проф.чл.кор.д-р на науките и прочие. Може би трябваше да вържа книгата с розова панделка.

Ако не беше Михаил Берберов, нямаше и да подозирам, че съществува Иван. Кой знае на Иван какво му се е случило, та е реагирал тъй строго, тъй дървено! Каквото и да прави обаче, станало е невъзвратимото - в моите представи тоя софийски ямболия е положителен герой. Жалко, че някъде в безпорядъчните преображения по Българско съм се разминал с човека, който струва ми се най-добре, най-отблизо познава Михаил Берберов. Вечно припреният на вид, но вътрешно строго подреден, взискателен и етичен Иван, запотен и пристигащ отнякъде или заминаващ нанякъде с неизменното си дипломатическо куфарче, натъпкано с лекции за пред студентите-филолози... Образ на университетски преподавател, край когото животът вакханално се кълби и преминава с панаирджийските си шарении и трясъци.

06.07.1998. "Просто, ясно и силно творчество" наричат в 1861-ва българските народни песни братята Миладинови. Да се пише просто, ясно и силно го разбирам като да се откажеш от високопарните словоизлияния, кресливостта, дантелените фрази.

Опитах да си съставя Български показалец на личностите.

Паисий Хилендарски (1722-73) от Самоковския край. На двайсет и три е вече калугер в Света гора; на четирийсет приключва "История славеноболгарская о народе и о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". От неговото "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е това: "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укораеми"...

Защо му било назидателното и гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин"... Звучи ми като гласа на Мойсей. Каквото щат да си разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни култура: така драматичен, така настойчив, така монолитен в националния пантеон на самочувствието ни.

Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и новогодишни християнски празници на 1765-та 26-годишният Стойко Владиславов, бъдещ Софроний, среща 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска"; като краснописец тоя Стойко й прави копие. Подир тридесетина години, от 1794-та до 1803-та го виждаме Врачански епископ (най-висша свещеническа степен). От 1806-та до 1812-та се явява съавтор на милозливи послания до руския императорски двор. Когато в 1809-та руската армия нахлува отсам Дунава уж в помощ на въстаналите сърби и българите от Видинско и Врачанско, каква ли радост ще да е била!? Горките... Една империя би воювала с друга империя само за да ги присъедини към своите милиони крепостни селяни.

Но 1812-та е начало на Наполеоновите военни походи в Русия, та руските пехотинци се изтеглят от Северна България; отстъпвайки... но с тях в несретата си поемат десетки хиляди нашенци: с покъщнина и челяд към чужди земи. Тоз Стойко-Софроний, първият модерен съвременен автор в нашата История; кротката самоирония, плачовете, надеждите, притесненията му са толкова човешки! То е вече фрагмент от Новия завет, където не Бог, а грешният и наивен човек става обект на възхищение.

Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Княз, боже мой! Внук на Софроний; същинското му име - Стойко Цонков Стойков. Починал от камък в бъбреците на 1 август в Цариград. Дарил имот край Босфора за желязната черква "Свети Стефан", светиня на българщината. Издигнал се до "имперски съветник на султан Абдул Меджид".

Александър Екзарх (1808-91) от Стара Загора. Учи медицина и математика, поживял в Букурещ, Будапеща, Мюнхен. От 1836-та насетне пише послания, той пък - към френските политически дейци; тревожи ги за участта на българите, обърнати в най-долна рая на турския султан. Приел го на аудиенция (леле!) лично френският първи министър. Какво ли ги е било дерт французите, ама хайде де!...

Тоз Александър Стоилов Боев (светското му име) се явява първият нашенец, прогласил пред Европата българската кауза. В 1866-та го виждаме съветник в парижкия отдел на... турското външно министерство. Чудна съдба! Още по-показателно е, че подир войната от 1877-78-ма генерал-губернаторът на Източна Румелия Алеко Богориди го прави префект на Пловдив. Четири месеца кметувал, па се споминал заралията Александър.

Неофит Бозвели (Нищо не знам за него.).

Иларион Макариополски от Елена, селището на консервативните "тежки" еленски чорбаджии, дето гледали придирчиво, под око всяко чуждо на местния ред тяло. "Гледай бе! Гледай бе! - възкликнал при минаването си през тоя градец Мидхат паша, османлия до мозъка на костите. - В едно нищо и никакво място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" ...Що е туй - похвала или яд?

Драган Цанков от Свищов, родил се в 1828-ма. Учил в Елена, Одеса, Киев, учителствал в Галац, във Виена издал на немски (От какъв зор!?) българска граматика; от 1853-та притежател на печатница в Цариград; в 1879-та губернатор на Варна. И като връх на тоя турлю-гювеч - католик униатец.

Георги Раковски от Котел.

Петко Славейков от Търново.

Стоян Чомаков от Филибе. В онез времена - доктор!

Тодор Бурмов.

Гавраил Кръстевич.

...И спрях дотук; ясно ми е какво да попитам, а то е: какво учат нашите любознателни "азбукарчета" в часовете по Роден език и Родна история? Защо за тез и за десетки, стотици подобни високи представители на българското национално съзнание тъй оскъдно, тъй едностранчиво знаем?

Историята ни - според версията, която се преподава в днешното наше училище - бъка от хъшове, хайдути, войводи, четници, бунтовници, революционери, професионални и случайни конспиратори. За да влезе една личност в обгорените от барут и подгизнали от кръв нейни страници, въпросната личност сякаш задължително бива да е стреляна, клана, кълцана, обезглавявана, бесена, пърлена, горена, драна на ченгел, жива заравяна в гроба.

Къде са ни великите стопани, уседнали в традиционния бит и манталитет, ориентирани към по-бавната, но по-стабилна перспектива? Забутани из най-прашасалите кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилирани историографи.

Когато сравнявам себе си с образи от могъщата чужда историография, па и с моите съвременници от цивилизования свят, самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен - пък колкото и героично да изглеждам в собствените си очи! - не ми помага особено.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: