Въведение

("Младите хищници") КОСТЮМЪТ НА КИСИНДЖЪР

10.07.1998. Някои понятия и образи съществуват и ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях чел "Българският Великден", когато миналата пролет писах отзив за книга на Василен Ведров, дето употребих изречението "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует". Чета тия дни в издадената през 1975-та нашумяла напоследък книга на Т. Жечев (цит.съч., с. 286): "Но у него (у Т. Икономов, бел.м. - Г.Б.) явно се чувствува, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".

От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното (за стабилна, за трактовка, за неточното жизнен вм. "житейски", за плеоназма коренните начала вм. "корените"), но не за това, а за съчетанието "достолепие и самоуважение" ми е думата.

Кое кара двама несъпоставими автори да вплитат през поне двайсет и пет години разлика във времето точно тия две понятия? Кое ме сродява с Тончо Жечевите размишления, след като до тоя момент не ме е интересувало творчеството му? Не иде ли това общо от общия ни генетичен код, независимо че сме българи от различни поколения, от различни краища на Българската земя?

Да се дразня от дребните слабости в тая мъдро написана проза, да съм изкушен да го доработвам, да го доизкусурявам тоя автор е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря дори със самия Христос.

И тук любопитството - кое върви по-напред: достолепието или самоуважението?... Е, думи, съчетани почти механично в потока на съждението! Но подсъзнателно Т. Жечев поставил първо самоуважението и в това е по-точен; нали самоуважението е вътре в личността, докато достолепието - обърнато към другите. Логично е съдържанието да върви преди формата: не може да си достолепен, преди да знаеш стойността си. То ще е лицемерие, ако е тъй, гола показност.

От друга страна обаче, тълкувайки личността отстрани, първо съзираме външните й очертания и сетне влизаме във вътрешната й структура. Тъй че ако Т. Жечев е прав в "закованата" неподвижна характеристика, която е завършено познание, то моята подредба на тия две понятия отчита динамиката на познанието като движение на разума от очевидното и повърхностното към по-същественото съкровено. Значи, виждаме достолепието и чак подире - стаеното зад него (и по-глъбинно) самоуважение.

Външното често е измамно, не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Познанието пък не е гора от фиксирани истини кое какво е, ами - непрестанно изпитваща, меняща ракурсите си гледна точка за скритите пружини на живота и човека.

Всичко е в мнението цитира фрагмент от късноантичната киническа философия роденият в 121 година Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986, с.36). Не по-маловажно от изследвания случай, личност, събитие е именно оценяващият; върху субективното мнение се гради разкошът, многообразието на световната литература, историография, философия. Затова си позволих тия умозрителни размишления.

11.07.1998. От вчера чета "Хроника на един танц с дявола", автобиографична книга на добрал се през 1988-ма до Франция на 44-годишна възраст автомобилен изобретател. На френски вероятно заглавието изглежда още по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня стар, поизветрял парфюм или - начина, по който французинът произнася [au]: то се постига с удължени, свити в кръгъл отвор като кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"! Авторът, вече 54-годишен, роден край София, в момента бил "най-силно ухажвана от пресата и от автомобилните гиганти персона", доколкото схващам, не само във Френската република, а изобщо в целия Западен свят, та чак и в Япония.

Имам усещането, че чета история на собственото си детство, юношество, ранна младост, само че - макар сглобена от същите детайли, изразена по предвзет, нарцистичен начин.

Същите опорни точки от събития, същото прикрито аутсайдерство спрямо официалната фасада на "социалистическото общество" от 1953-65-та, с разликата, че - докато средата, в която е раснал господинът, успешно се е приспособявала към властта, близките ми, родителите ми на първо място, докрай изпиха горчивата чаша, докрай и в мълчание живяха в унижение и пренебрежение. Заради тяхната памет на отрудени и притеснявани от всякакъв род управници изпитвам моралния дълг, предизвиканата гордост да направя своите ремарки, своите приписки по снежнобелите полета на таз колосана луксозна автобиография.

Осъществяването на един талант - това е темата, разработена да бъде евангелие за просперитета на всеки млад българин или източноевропеец. Чета в авторския коментар - книгата вече се тиражирала в Западните страни като занимателен трилър от света на гротескното. Подозирам, идея на осъществилия се изобретател е било да създаде образ на неунищожимия вечно неспокоен български дух... По странен начин обаче, чрез абсолютно удовлетворение от постигнатото.

Иде ми на ум, че автобиографичната история на един бивш американски президент (вж. Дж. Буш, "С поглед напред", бълг.изд. 1991 г.) е по-сдържана откъм самолюбие. Моят сънародник се е заел да сочи на гладните българи колко трапезата му е богато отрупана с благини и лакомства; ако не е избиване на комплекс, това как се нарича!

Ще ми се "Хроника на един танц с дявола" да не почуква с пръстче по челата ни, а да ни вдъхва увереност, че повечето от личните ни успехи оттук-нататък ще зависят наистина от собствената ни настойчивост, предприемчивост, отвореност към света, трудолюбие, дисциплина. Затова ме и озадачават фалцетните вибрации: нашата китна родина е представена като антиреклама - акцентът е не върху безобразията, а върху прочувствения болезнен сплин на личността. Патетичното отрицание на българското въобще съвсем не ми помага да отделя комунистическата болшевишка практика от националния бит и душевност. Предполагам, подоснова на това завръщане в миналото не е толкоз отвращение от политическата система, колкото гримасите на народностния ни характер. Може би е наивно да си въобразявам, че българският модел на съпротива срещу простащината, фанатизма, чуждопоклонството, грандоманията у парвенютата и слугите на Москва е доста по-многопластов и изобретателен?

Героят на тия спомени е гениален математик, инженер, механик, учен, изобретател, притежава висша степен комбинативност и целеустременост; ала духовният живот на една нация е нещо не така елементарно, податливо на предпоставени тези. В тоя смисъл необходим ми е г-н Антонов Единомишленика, но не съм наясно що ме настройва срещу себе си.

Да! Не се чувствам пренебрегнат от съдбата, затуй че не са ме инквизирали в подземията на бившата Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "верен на Партията човек", надявам се, липсват пикантни подробности освен тъпата информация, че баща ми бил частник (което не е вярно). Смешно ще е някъде в архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме квалифицирали като "враг", "отявлен враг на Народната власт", "саботьор", "дисидент", "провокатор", "агент на чуждото разузнаване". Към т.нар. ми "политически грешки" Партията-ръководителка, т.е. - нейните чиновници, се отнесе с подобаващо разбиране: отначало ми ограничаваше заплатата, накрая просто ме изгони от редакцията, но ми даде възможност да работя като учител все пак.

Та и тук нямам какво толкоз да се гордея. Мои роднини и приятели не са съдени от "Народния съд". Семейството ми не е гнило по концлагери; не сме били интернирани, сочени с пръст, разхождани с табела "Кулак - народен враг!" на гърди. Имуществото ни не е конфискувано заради буржоазен произход или далавери с комисионни за доставка на старо оръжие. В рода си нямам особи с благородническо потекло, титли, наследствени имения и каквото и друго да е, та някой червен подлизурко от завист или престараване пред началството да ги прати да чукат камъни или да гният в дранголника.

Така е... Но не мисля, че преживяното от моите хора е по-малко трагично и покъртително. Жестокостта не е само форма на пароксизъм; тя може да бъде бавна, търпелива, дори уморено-добродушна и човеколюбива на вид, процеждаща се като отрова в малки дози през целия ни живот. Нима това е по-малко нещастие?...

Мечтая си някой да го разкаже с най-обикновени думи, без да се горещи, без да застава пред всички нас в героически "ботйовски" изражения. И в тоя делничен епос зад самоиронията, присмеха, отрицанието да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален, калпав, ограничен, постоянно натирян в тинята, но все пак жилав корен. Независимо от издевателствата българинът продължи да бъде това, което е - характер многослоен, шлифован от участта да живее въпреки Държавата, съхранил вътрешната си подреденост и чистота, уравновесен стопанин, овладял умението да отстоява своето под най-невероятни приятни за пипалата на властта роли на смирение, ала винаги с остър взор на голямо и силно животно, най-голямото и най-земното на Балканския полуостров.

Защо никога не сме си давали сметка, че българинът е сред бащите на европейското общество на етносите още от далечния Х век след Христа?

Самоизолирането на литературния герой в книгата на Румен Антонов, самоотделянето като набор от блестящи качества върху фона на сивичкия пейзаж от духовна нечистоплътност, битова занемареност, и то посочени като характерни за българската нация... постига, че вместо да изпише вежди, вади ни очите.

След Ноември 1989-та поне се нагледахме на страдалци, които твърде живичко и похватно се самонастаниха във властта, пък и в ролята на настойници с вирнат нависоко показалец.

Книгата все пак е полезна. Да се поклоним пред Успеха, мъничко да се погордеем, че човек от нашето поколение, българин, се е осъществил като талант в пълна мяра. Не сме толкоз многолюдно племе, че да делим от себе си тоя или оня. Помня, преди години пак така се повъзгордяхме с подвига на един алпинист от Карлово, бучнал в снега на Еверест и българския байрак. Питахме се шепнешком, след като мина еуфорията: "Абе, тоя с партийно поръчение ли го пратиха да загине?!"... Изкривената представа за успех бе пожертвала група млади българи пред олтара на Партията в познатия стил, както са били пожертвани в лютата зима на 1943-та и стотицата "антонивановци", избити от полицията в местността "Сухото дере". Напомпвайки обществения интерес, че на всяка цена ще изпълнят "задачата", някой бе употребил тия идеалисти. Но това е друга тема.

Между другото, като преразказва популярен в Щатите политически анекдот за преподобния Хенри Кисинджър - американски евреин, пратен с важна мисия в Израел, авторът на романа "Параграф 22" Джоузеф Хелър завършва историята около костюма на въпросния мистър Кисинджър с откритието, че - колкото и велика да е - и най-великата личност си остава само една мъничка рожба пред благосклонните очи на Родината-майка.

Екстри: