Въведение

"Еква гръм. Руква яростен дъжд.
Литва птица със мокри криле.
Как животът е прост и могъщ
в това чисто и зряло поле!"

Николай Гюлев, из стихосбирката "Пръст и вода"

("Младите хищници") СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

17.07.1998. Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а вече пенсионер; бивш старшина огнеборец... Тоя Минчо изтипосал двайсетина картини в неугледни рамки по стените на заличката на пловдивския клуб "Младост", зад спирката откъм "Капана"**. Платната му са наглед средна хубост, но самият художник ме убеждава в скритите им достойнства. И сигурно е прав...

Попадам в това гнезденце поради внезапно плисналия дъжд, който като че само е чакал да сляза от градския автобус № 26, та да ливне на талази-на талази. Бях се запътил за една автомобилна част, пък пороят ме принуди да се огледам за сушина и от рейса втурнах се към първите изпречили ми се чадъри. Ей ме под стряхата на близкото кафененце заедно с Николай Гюлев, споменатия вече Минчо Палавров и - на съседната масичка - Елена, младата жена на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат бульон, свили са се като мокри кокошлета, зъзнат, пък весели... А водата отгоре им плющи.

Няколко нишки ми се преплитат в тая вчерашна преживелица: 56-годишният Николай, поне 15-20 години по-младата, но вече състарена съпруга, артистичното им и своеволно детенце Лили - на 7-8 години... от една страна, от друга - огнеборецът художник, от трета - личните ми дертове около ремонта на колата. Сега си мисля, точно моите си грижи ми дадоха неочаквано преимущество в тая шарена компания: да бъда сред тях, но вътрешно отстранен. Каквото казах или направих, бе импровизация, привиден непукизъм, но само привиден... Тъй да се рече, дегустирах, надникнах под черупките, разучих образите, кой как си играе ролята и какъв е всъщност, доих нужна за книгата, която пиша ("Ламски"), информация - понеже тая среда на хора с единия крак в творчеството, с другия - в посредствеността на битовите неудобства, ми е позната и симпатична, и накрая лекичко им поставих оценките: на художника - с думи, на поетесата - с премълчано, на невъзпитаното хлапе - с пренебрежение, на Гюлев - с уважение заради изстраданата бедняшка гордост, която излъчва.

Значи, намъкнах се сред тях като самия Господ Бог, държах се величествено-небрежно, ласкаво-пренебрежително. Театър! Жив театър. Но си бях все пак истинският аз: за час време събрах материал поне за десетина глави от романа "Ламски". Ей ги тия сюжети!

Първият... Огнеборецът в Калофер. Пожар. Двама униформени подполковници и нашият човек - цивилен, който "ги действа"... Минчо Палавров разправя тая история като оригинална случка, но - предполагам, това е анекдот от фатмашкия фолклор. Моят сват от село Руен, бивш старшина от армията, ми е пробутвал същата ситуация, само че уж в ямболския гарнизон, в някакво забутано, забравено от бога и от министерството поделение, дето той попада като служител по снабдяването. Та натоварил си камиона с продукти наш Райчо, па за свой кеф строява на плаца шматкащите се безцелно (нормално състояние за българската армия) офицери-кибици и им дръпнал бойка реч за военната опрятност и боеготовността.

Вторият... Усилията на Елена да изглежда артистична... Същата картинка представя например известната Алла Пугачова, сред нашенките - Камелия Тодорова, дето за три-четири години престой в Щатите бе позабравила българския и ни се яви с поамериканченото Кеми Тодороуф и някакво странно, изкълчено, кънтри-произношение на родната реч, пък после й мина, пак си проговори на чист български, та си върна и майчиното име. А иначе и Елена, както и префърцунената Камелия - симпатични момичета! Но тоя плътен грим на повърхността, па и в таквиз обилни количества... За драмата иде реч.

Третият... Младата капризна и невъзпитана госпожичка. Сами сме за известно време в заличката. Пуша. Тя пък подхвърля мърляво изпусталяло коте, учи го да прави салта и лупинги... Пробвам да я заговоря: "Как се казваш?" А тя: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на Елена Атанасова". Светкавично отбивам нейния удар с шпагата: "А аз съм синът на Кирил Бояджиев". "Че кой е тоя?" - захапва ме хлапето. Правя се на две и половина: "Ами-и, един дърводелец". И тя, със съчувствие и огромно снизхождение: "А-ха!" и... престава да ми отделя от така ценното си внимание. След половин час обаче от детските устица на тая аристократка Лили почват да изхвърчат невероятно гадни за възрастта й фразички: "Идиот!" (към огнебореца), "Донеси ми вода, че ме мързи да стана!" (към баща си), пак към огнебореца, но не пряко: "Ще му спукам гъза!" и други, насочени вече пряко срещу нещастния Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи!"

Четвъртият... Затрупаният в миньорската шахта Минчо Палавров, заедно с 23-годишен родопчанин изкопчия. Шест дни (история, чини ми се, едро тропосана) яли дъски от кофража, близали от стичащата се по стената вода, били в пълен мрак. И оня превъртял; търсел пипнешком в тъмнилката наш Минчо да го изяде... Докопал му ботуша, заръфал го и тогаз Минчо го фраснал с миньорската лампа. "Ако не му беше каската, одма съм го убил; нямаше да припадне, щях черепа му да пръсна!" Като ги измъкнали на светло, оня вече бил Перко Наумов, гарвановочерната му коса на помака - снежнобяла.

Петият... Минчо Палавров в Москва. Или в Ленинград, на Белоруската гара... В тарапаната някой опитва да му отнесе балтона; стига се дотам, че Минчо, докопва апаша за лапата и му говори: "Значи, аз, братушка, пет хиляди километра път да бия, при свои хора да дойда, а ти, братушка, за "добро дошло" искаш да ме обереш... Ну, гад! Паимай! - наметнал крадеца с балтона си. - Подарявам ти го. Влачи, Нещастник!" ...И оня се разчувствал, разкиснал се, неговата мамка апашка! - горещи сълзи закапали от очите му, заблъскал с юмруци гърди, косите си взел да скубе на фъндъци, отчаял се, засилил се с влака да се кюсне, та се наложило Минчо кураж да му вдъхне. Хлътнали, значи, в гаровия ресторант; апнали-пийнали, приказвали си, взаимно се утешавали, ай мамка му, какво нещо е съдбата! - тупали се по гърди, по рамена, прегръщали се, целували се; неусетно превалила нощта, сутринта се помъкнали да спят в комуналката на Альоша; отспали си, значи, гледали се като котараци, гладни и с пресъхнали гърла до обяд, а после поели към най-близкото, както се викало па русскаму, пъйтейнойе заведенийе. Тук по отработения вече тертип - "Ешче водку! Ешче сельодку!" ...И се заточват едни цветни делници, не ти е, майко, работа! - летели неотлъчно, рамо до рамо като сиамски близнаци по петербургските кръчми; било като приказен сън, като приказката за омагьосания Ванка; ами те дори не успявали да изтрезнеят и пак се налоквали до козирката.

Накратко, оня се явявал Вергилий за нашия Данте в съветския Ад: даже много повече от водач - велик благодетел и велик духовен наставник. Асъл Голям брат!

Сигурно преувеличавам, но историята е сладка, звучи ми чудесно. Рекъл (уж!) Минчо фразичка само; фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране и присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровеното кътче на душата, оттам, дето си абсолютно сам като гол охлюв пред Съвестта, пред Бога, сам със своите страдания, които светът не бива да узнае... Ей тук му свалям шапка на тоя пожарникар, ако и да усещам, че ми преразказва чужди сюжети. Защото струва ми се, чел съм някъде и таз история.

Шестият... Николай. Уморен да бъде образът, който сам си е избрал. И в същото време - онова надничащо иззад фасадата хлапе от първите години на болшевишката напаст у дома, времето на убийците с червена лента на ръкава: "Знаеш ли, дядо й на Елена бил собственик на веригата хотели и магазини "Яффа"... Как! Не си ли чувал? Това едно време беше много известна фирма"... И малко по-късничко: "А моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Сега да я имам тая къща там, в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!"

Седмият... Някога си братовчедка ми Нина довела Елена - ученичка в девети клас, при мен в редакцията на "Комсомолска искра"... "Ти си първият, който е чел стиховете ми и ми е давал оценка". "Така ли! И какво съм ти казал?" А тя се усмихва и в тоя миг става загадъчно красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". И после: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е. - да я купя...) на представянето й, нали?" "Ами не - казвам, - имаше едни сантиментални баби, издърпаха ми я от ръцете." (Лъжа, естествено!) Тя разбира, че лъжа, но Николай се хваща на лъжата: "Я-я! Значи, са се натискали за книгата ти, Елена... Виж ти какви работи!"

Осмият... Картините на Минчо... Непрекъснато скача да отваря врати, прозорци, въздух да влезе. А Николай ги затваря - че ставало течение: духа му, пък и малката - виж как трепери. Минчо отсипва в чаша гореща вода подозрителна смес от заплескано бурканче: "Пия си виаграта!... Ами то, смесил съм каквото ми е попаднало пред очи: чесън, магданоз, чушки, лук, домати, копър, чубрица, кервиз. Туй ми е на мене виаграта"... Казвам: "Е, щом ти помага...!" А той: "Помага-помага, и още как". И хваща да обяснява как се оставял съседът да му надвива на шах през цялата игра, и накрая - хо-оп! - в един ход само (Глупости, не знае на кого ги разправя!) матирва слабака и така се усеща горд да си играе на котка и мишка с отчаяния съсед-шахматист. Питам: "Що си приглушавал ярките багри в картините? Какво толкоз ти се е случило, че бягаш от яркото и свежото?" А той: "Яркото е характерно за платната на жени-художнички. Ний, мъжете, винаги приглушаваме интензивните тонове. (И понеже го гледам учудено; мога да посоча поне три дузини мъже, световни и български художници, дето рисуват с ярки цветове, но си мълча. И понеже не го подкрепям в тия му "разгъвки", опита да нападне.) ...Можете ли (вече на Вие!) да ми посочите поне един мъж-художник, който да рисува ярко?" Отсичам решително: "Не! Няма такъв художник". И той се оплита: "Ама... не е ли тъй?" "Така е" - казвам строго и минаваме на друга тема.

Деветият... За това как случайно попаднах на това място. Ако не беше счупеният ограничителен болт за веригата на агренажа... Ако не беше внезапно изсипалият се порой... Ако не беше споменът за "Ганковото кафене" (по Вазов), когато предишния път с Венчето Ичевска и сестра й, асистентка на Иван Сарандев, бях идвал тука...

Това клубче, това спарено и леко зацапано като излъчване на душевност островче на Вечните Неостаряващи Илюзии за Голямото Изкуство сред стадата на бясно правещите пари и кариера наоколо! Обзема ме съчувствие и жал към тия хора тук - Гюлев, Елена, бившия пожарникар, дъщеричката Лили ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, а и сега тъй ги виждам - от огромна, от космическа височина. Но това не е грандоманство, не: нали и аз съм един от тях! Десетина-петнайсет години подир смъртта им никой няма да ги помни (и мен, разбира се). За тях главозамаяните, наперенки от общественото внимание поети и художници ще са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво са се надявали; ще бъркат физиономиите, имената им. Ала точно такъв тип хора, с такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено в години на масово настървяване и наглост.

От друга страна, защо ме обхваща досада, като си мисля по-дълго за тях?... Няма я тръпката от непредвидимата игра на тоя вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, но защо е толкоз унил, защо сам вътрешно се е предал? Къде е тръпката? Къде са големите залози? Какви са тез шегички на дребно! Което му се е случило - ако е вярно, е страшно, величествено, смешно; на мен такива премеждия не са ми се случвали, а и дали бих ги надживял... Не знам.

Тесничка, скучна е таз снобска клетка, но те си я харесват и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на стихосбирчицата, издадена от Тодор Чонов, ("супер-експресно издание"), както хитро е отбелязал отпред великият поет от Рогош... Също такваз книжчица, досущ църковно календарче (двайсет и четири странички, преливащи от текст), следващата сряда ще представи пред публика пак тук Николай. А редактор на стиховете и автор на предговора е пък съпругата Елена... И т.н., и т.н... Не! Решително не приемам тоя стил. Прав е огнеборецът, че все ставаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон и влага, със сажди и кислород въздух.

Десетият... Видях ги тия хора в миниатюрен отрязък от живота им; по индукция мога да възстановя, да конструирам (умозрително, разбира се) начина, по който са смачкани тия някогашни ярки, неопитни, несресани, и поради това очарователни идеалисти. Но днес какво ти очарование! Те самите са приели унилостта за свой принос в света на изкуството и от нещо, призвано да носи просветление и радост, за тях то се е превърнало в тягостна житейска драма.

_________________________________________________________
_{* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка. Името е действително Палавров, не съм го заменял; бел.м. - Г.Б.

** Част от центъра на Пловдив в карето между Небеттепе, главната, Чифте-баня и тунела.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: