Въведение

Защото мисля, че нас, апостолите,
Бог постави най-последни, като осъдени на смърт;
понеже станахме зрелище на света - на Ангели и човеци.
Ние сме безумни зарад Христа, а вие сте мъдри в Христа;
ние сме немощни, а вие силни;
вие сте славни, а ние безчестни.
Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи,
и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим,
работейки с ръцете си.
Злословени - благославяме; гонени - търпим;
хулени - молим се. Станахме като измет на света,
измет за всички досега.

Първо послание на ап. Павел до коринтяни, гл. 4, ст. 9-14

("Младите хищници") ОРЕОЛИТЕ, НИМБИТЕ, ПОЛОМЕНИТЕ ГРЪНЦИ

18.07.1998. Чета "Стефан Стамболов в новейшата ни история" от Димитър Маринов, излязла от печат в 1909-та, препечатана в тираж 2000 екз. в 1992-ра с предговор от проф. д-р Андрей Пантев. Видя ли име на автор, изрисувано с титлите отпред, все ми иде на ум оня анекдотичен случай с Пикасо. Значи, запознава се някой си важен господинчо с художника, подава му ръка: "Ние сме професор, доктор на науките, член-кореспондент, Велик магистър на магистралите, адмирал от пехотата, парашутист от подводния флот г-н Honorabilis* и Honoris causa** барон фон Еди-кой си Плондеров!"... на което помпозно представяне отсреща омерзително изсумтели: "А аз съм Пикасо".

От редакторските бележки е видно как дори съвременник може да преиначава и украсява фактите в една и без туй "славна" биография. Авторът, запленен от личността, но това, дето го най-възхищава, мен пък, съвременния българин и читател "простосмертний", меко казано, ме озадачава, особено след като съм чел току-що "Българският Великден" на Т. Жечев, автор, когото почнах да уважавам заради модерния, т.е. - човеколюбив динамичен рефлекс към исторически събития и фигури. Какъв разкошен образ прави например от външно тягостния, слабо известен днес Тодор Икономов - възрожденец от чиста проба, вероятно по-драматичен, по-верен на Отечеството от мнозина, с които се гордеем като нация!

И тъй, Стефан Стамболов - роденият на 31 януари 1854-та в Търново, го описва роденият на 14 октомври 1846-та в село Вълчедръм, Ломско Димитър Маринов, когато Маринов е бил над петдесетгодишен; портретът е правен подир касапската смърт на "чудовището Стамболов" и идеализацията вероятно е предизвикана от отрицателите на най-значимия сред политиците ни до днес. Това го разбирам, човешко е. Пък и България до 1909-та, въпреки обявена за царство (1908), не е още изградила Пантеона на българското национално самочувствие. Обаче...

Ами прозвището "вагабонтин" добре си приляга към ранните прояви на дребничкия 20-23-годишен търновчанин. Анархист с анархистите в Одеса, комита с комитите в Търновско и Старозагорско през 1875-та, отчаян и невъзможен поет (в поезията абсолютно посредствен, строго погледнато), луда глава и с грандоманско самолюбие спрямо старите войводи, като дядо Никола и други, които го приели него, 21-годишния сополанко, с почитание, докато той пък ги хокал. Възможно ли е да е истина?! "Такива хъшове, като дядо Никола и Иван Сетрелията - пише Д. Маринов, - той ги изобличил с тия строги думи: "Засрамете се бе поне от нас, вчерашните деца"... И пред тия укори побелелите хъшове стояли с наведена глава мълчаливо. "Ниско е по ръст, младо е по възраст, но старо е по ум и кураж" - рекъл дядо Никола" (цит.съч., с.33).

У тоя всезнайко с жълто около устата твърде мило звучат гръмотрясканиците върху идиличния ландшафт на народното ни униние. Достатъчно е да ги съпоставим с Вазовата "галерия от типове и нрави български в турско време", т.е. - с образите от повестта "Чичовци", че да се види доколко нарисуваният от Д. Маринов е извънреден и несъответен.

Изобщо, Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов... затвърдяват една линия от български типове, фабрикувани по гротесктен модел: всички те изхвърчат из родно гнездо скарани с патриархалния ред и традиционното степенуване на основни житейски постулати. Тия люде - млади, жадни, напористи, до голяма степен неясни в оня момент и на самите себе си, импулсивни, разхвърляни в личния си живот, най-бърже напипват нуждата от друг стил на поведение: през главите белокоси, през установени от вековната неволя правила, забрани, степени на йерархия, на чинопочитание в условията на над 450-годишно чуждо владичество посягат да пренаредят нещата на цял народ. Дръзките им погледи изпод смръщени вежди, стърчащите нависоко носове, вирнатите брадички, менторският профил на фараони... постепенно ще ги вкарат в тесния улей на личната им трагедия.

По-късно всеки от тях сам, през болката на кървавите си рани, ще заговори, обърнат към Майката-Родина, но вече не като фанфарон и хъшлак, а като най-искрен, най-саможертвен син на простия селски народ от орачи, копачи, овчари по планините, остъклени от пот мълчаливи ратаи. И народът ще ги заобича по-силно, ще почне да им вярва, да ги обгръща с уважение както е в библейската притча за блудния син, както е у евангелиста Лука: "Изгубен беше, и се намери"...

Тъжното в Историята ни е, че не се е намерил (освен донякъде Захари Стоянов) ни един солиден тълкувател и изследовател на събития, където те играят главна роля, да отдели зърното от плявата, да посочи (освен положителното) и онова отрицателно, което тия наши "светци" внасят в българския ни манталитет. И Захари Стоянов не е посмял да слезе по-дълбоко от документалната повърхнина и някои плахи иронични внушения, например за циркаджилъците на Бенковски, за готвеното като селско представление на актьори-самодейци Априлско въстание.

Обясним е трепетът на отделния човек пред тоя Пантеон от възвеличени образи, но време е да си го речем: батакчийските ни лъкатушения в следването на чужди теркове до голяма степен дължим на потиснатата под героична саможертвеност сурова истина: последните сто-сто и петдесет години като народ ние непрекъснато рушим плахо покълващата традиция на естествено протичащия и естествено изживяващ преображенията си национален дух и самочувствие. Черквата ни подир Патриарх Евтимий Търновски не познава ни един образ на народен пастир. "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин" на Паисий дали е подходящият възглас за освестяване и поука!? И гласът на Паисий е плач от мнозинството, което отчаяно спори, самоокайва се и се самоохулва. И онова "Народе" с четирите въпросителни в тефтерчето на Левски също подсказва, че най-фино проникналият до философията и психологията на българина също е имал нерешени задачки със своя народ.

Ще го кажа направо, та да е ясно: не нареждам никоя отделна личност, колкото и симпатична да ни е тя, по-горе от народа. Ореолите, нимбите, позлатените и варакосани рамки се поставят с чисто практическа цел - да привлекат, да подсилят това и онова; не в тях е същината.

Излизането ни от робство продължава традицията да сме общество без строго установена традиция ето вече над сто години държавна самостоятелност (колкото и условна да е била тая самостоятелност). "Държава на духа" или територия на духа според руския учен Дмитрий Лихачов може и да сме били, но от робството изскачаме, трошейки огради, прозорци, покриви, поломявайки всичко по пътя си като стихия.

Е, доживяхме "щастието" да ни смятат за вандалите на цивилизована Европа. Колкото и да не е приятно, тая същата порядъчна филистерка мадам L'Europe има сериозни поводи да ни гледа подозрително, както се гледа на крадливи бедни съседи, чиито делници и празници са низ от кавги, нарушени обещания, просташки клетви, патетични възгласи, придружени от трясък на поломени грънци, псувни, пръдни*** и провесени по плетищата кирливи ризи.

Нетърпението създава умопомрачителни трагикомедии... Колай за Македония! Непобедимата, гордата българска армия, която ни донесе Ньойския унизителен договор за мир с откъснатите за братска Сърбия живи меса. Порутените мечти за целокупна България. Развалените отношения с всичките ни съседи - и не защото съседите ни са по-горни от нас, а защото не умеем да отстояваме интереса си, защото сме евтини на брашното, на триците - скъпи...

Ами да продължим да заобикаляме тая неприятна тема за възпитанието! По-леко ли ще е, ако продължим все в тоз наивистичен, бебешки стил да се съжаляваме като онеправдани и пренебрегнати не по своя вина? Самочувствието на едно общество личи по куража му да назове своите грехове и недостатъци. Най-тежките думи срещу френската нация са прозвучали именно във Франция, срещу янките - именно "в североамериканския котел". А ний???... Духовната ни позиция спрямо Запада е уязвима, понеже се страхуваме да признаем: не можеш да уважаваш когото и да било, ако той се отнася към народа си като към недорасъл**** и се чувства призван едва ли не единствено да порицава и назидава.

Народът е по-голям от своите герои. Героите ни изразяват, но ние сме повече от тях: и не заради количеството, а като духовна енергия и хилядолетен опит, като най-енергичния и жизнен, най-любопитния и най-самоироничен, но и най-многолюдния етнос, населяващ Полуострова.

___________________________________
_{* Достоен за почит.

** За почит, за заслуги (демек, удостоен!).}

_{*** За готовия да се възмути ей го вица за туй кой пърдял най-мощно. Турчинът: "Юсуффф!" Немецът: "Фриц-фриц!" Пък нашият човек: "Тодорррррр!"...}

_{**** Идат ми на ум г-н Иван Костов и хора от неговата компания сега, като преписвам тия записки от 1998 г.- бел.м. - tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: