Въведение

"...Рано или късно ще се наложи на чисто книжните, нека ги наречем уважително патриарси, да проумеят какво се случва в Интернет по отношение на българската литература..."

("Младите хищници") ДОБРИ РУШИТЕЛИ, НО ЛОШИ ЗИДАРИ (1.)

19.07.1998. Утре е Илинден. На 27 юли пък - Свети Пантелей, Пантелей Пътник: прелетните птици почват да се събират на ята, да се стягат за път...

През март-април 1878-ма Стамболов едва е навършил двайсет и четири и захванал двайсет и петата си година. Навърта се като помощник около руския княз Наришкин, емисар на Славянския благотворителен комитет, пратен да събира доброволци за готвената война с Турция (обявена от Сърбия на 19 юни 1876-та; защо и има ли връзка с нашето Априлско въстание, с клането и пожарищата, дето одимяват с мирис на леш тоя ъгъл на Европа?!) ...Сключеният подир разгрома на сърбите мир между воюващите докарва нашия герой до тъга и униние, обзели изобщо българите-доброволци на страната на братята-славяни (още един мит в нашата История).

Същите "братя", т.е. - политическите им водачи, придирчиво и без кой знае какви угризения "дали пътя" на нашите левове-юнаци, па за благодарност(?!), както свидетелствува Д. Маринов, последните "бяха малтретирани и грубо изпъдени". Та по тоз повод Стефан Стамболов в самия край на годината, 31 декември 1876-та, проплаква в стихове:

Виждали ли сте вий сред къща изгорена,
край дувара пукнат опърлено дърво?
Такава скръб навождат и тези ни юнаци,
които остаха след кървавия бой.

Лутаниците на 24-годишния преизпълнен с жизнена сила несретник го отвеждат до идеята да събира млади доброволци за участие в обявената три месеца и нещо по-късно т.нар. "Освободителна" руско-турска война (12 април 1877-ма)... като противовес на комитета на "старите богаташи в Букурещ", председателстван от Евлоги Георгиев, за снабдяване с продоволствие настъпващата от север "братска" (пак - братя!) армия.

Защо "като противовес"? Да се отговори на тоя въпрос ще рече да се отвори гърнето с взаимната неприязън между уседналите в естествения ход на нещата достолепни традиционалисти с еволюционната им философия и - от друга страна, нетърпеливите, революционно настроените "млади", сред които Стамболов е лъщял с острия си език и непремерени постъпки. За повече по тая, втората, черта у Стамболов говори епизодът с опита за изнудване в дома на Евлоги Георгиев. В тоя епизод Е. Георгиев се държи към младия хъш както стопанин, в чиято къща е влязло улично псе... Пред букурещките полицейски власти заявява, че случая смята за приключен. Независимо че го и заплашвал с револвер, насилникът скоро след тая декларация на изнудвания бил освободен от ареста...

Кое от двете течения относно мечтата за освобождение е по-право? Българската историческа наука е по-благосклонна към "революционерите". Удобни за героизиране са те - Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов... Постъпките им - необикновени, зрелищни (изключая Левски). По-късно у Раковски, у Левски ще замержелее прозрението, че да се освободи цял народ от веригите не е така просто, не става в един исторически миг, а е свързано с дългогодишна невидима отстрани работа за духовното съзряване на българското обществено съзнание, за преобразяване на българина от безропотен добитък във взискателен стопанин със самочувствието, че работи за своя имот и държава. Тая трансформация наблюдаваме и у Стамболов, може би най-неспокойния като характер от изброените петима титани на нашето политическо възмъжаване, пък и в крайна сметка стигнал най-далеч, да види мечтата си осъществена, а сам себе си - властник от първа величина.

Непосредствено подир току-що приключилата война с турците със свойствената си язвителност ще изръмжи в канцеларията на княз Черкаски: "По-добре да не бяхте дохаждали да ни освобождавате, когато не сте били в сила да защитите създадената от вас Санстефанска България! Под турците, но в едно и съединени, ние имахме по-голяма надежда за по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, отлетяха нашите надежди".

Какво е това! Стамболов срещу самия себе си?... Нали доскоро припираше час по-бърже да види свободата?!

Ей таз нужда от време, за да се извърши ферментацията на българското национално узряване, първи го е усетил в цялата сложна всеобхватност и мъчнотии единствен Апостола. По повод "своеволието и необуздаността на хора като Д. Общи", както забелязва Иван Унджиев (вж. "В. Левски, биография", изд. 1980, с. 272), и затова че такива "могат да разрушат постигнатото", Левски предупреждава Л. Каравелов: "...недей ми препоръчва работник... като Д. Об." Не толкоз казаното, действията на Апостола към честолюбци и духовни пигмеи като оня Анастас п.Хинов (изпълнявал длъжност, днес бихме я определили като личен секретар за кореспонденцията на Апостола, но човек с непомерно честолюбие и претенции), сдържаното отношение дори към такива лица в организацията свидетелствува, че основният човек в комитетската дейност е дирел преди всичко разбирателство и съгласие, за да се избегне "интрига, която спира ходът на народната работа".

Представителят на Царска Русия у нас, колкото и двулична да е позицията му, все пак трябва да е имал основание да рече: "Младите, революционерните ваши деятели, Ваше блаженство (разговорът е между княз Черкаски и Антим І), свършиха своята рол. Те подкопаваха и събаряха. Днес е време да се гради. Те са добри и вещи рушители, но лоши зидари. Вашите стари (чорбаджиите) са вече зидари и те ми днес трябват" (вж. с.45 от съч. на Д. Маринов).

20.07.1998. Илинден Описаното по-горе по странните асоциации на подсъзнанието виждам сродно с мила родна картинка, наблюдавана по африканското северно крайбрежие от моя позната (Валя Русева). Значи, лежат си на плажа няколкостотин летовници и дечицата им естествено са наоколо. Хора от всички краища на света: французи, араби, негри, англичани, арменци, японци; и сред тях три семейства нашенци - отдалеч личат като въшка на чело с крясъци, подвиквания, с шамарите, които плющят върху гърбове и вратове на палавото родно потомство.

Ето я красната ненагледна... Нагазила до колене в бистрите средиземноморски води (по-надълбоко не смее, че не знай да плува, пък може да има я акули, я крокодили в туй чуждо море) с ръце на кръста, заела форма на буквата "Ф", изгърбила се от злоба, чорлава, зачервена, препечена като рак, цяла в пясък, понеже досега потна се е въргаляла като свиня в кочина под чадъра, източила врат като костенурка от корубата, с очи опулени и жили изхвръкнали... наша Пена кълне отрочето си, че се набъркало в по-дълбокото. А онуй й се плези, инатливо върти главица и щапурка баш към бездънния въртоп: т.е. - тя ли ще ми каже на мене!... И се втурва бащата, и той целият прашасал, потен, щур, кисел, страховит... Следва сцена, нагледна илюстрация на българска домашна педагогика. Пля-яс... Плю-юс! "Мамка ти... Аз кво ти казах! Ти кво ми рече!"... И съответно - към благоверната: "Марш под чадъра, ма! Че да не та запраскам и тебе!"

Бегъл поглед към нашенската телесна жизненост и душевна простотия:

Склонността да сеем отпадъци наоколо - в пряк и в преносен смисъл. Неуважението към всяко несъгласно с нашето мнение. Предизвикателността, въздигната в стил, както у хора с талант (Хр. Стоичков), така и у откровени некадърници (И. Славков).

Несъобразяването със закона, с нормата. Неспазването на договорите; при нас договор се сключва именно за да се нарушава нагло, с кеф, за самочувствие... (Преписвам това тая нощ, 17 юни 2006-та, на РС-то и образът на оня хубав човек от село Рогош* ми се явява като муза, витаеща красиво над тия записки за хъшове и фукнета.)

Любовното влечение към кресливите надприказвания по някой микроскопически въпрос. Лъжата и грубиянщината като средство за просперитет. Подмазвачеството. Крадливостта, въздигната в ранг на геройство.

Ами фактът, че българите в чужбина масово се топят, маскарят се, воюват помежду си и канят за арбитър чужденеца?... Което другите национални общества решават на четири очи в кухнята, за да не се излагат... ний го изнасяме с тъпани и зурни тържествено като свещени мощи насред площада. Елате ни вижте!!!

Около нашия катун - прани гащи и гузни съвести висят; не сме престанали трудолюбиво да чистим, пък сме до шия в нечистотии; денем и нощем кърпим, и пак дупки зеят. Апартаментчето блести като слънце, пък боклуците - в найлонова торбичка... хоп, през балкончето...

И политиката ни досега, и историята ни, както я пишат и пренаписват, бъкат от все тия последици на лошото възпитание, на неуважение към човека отсреща и в личните ни дела. От патриархалността българинът издрапа като пакостник и вагабонтин, като луд гидия, като хайдук, като неспокойно горско пиле, което все поглежда крадливо към пилците в съседния двор, към яйцата в чуждите полози.

Докога ще е тъй! И на какво основание светът да ни уважава?

_{(Следва)}

________
_{* Т. Чонов}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: