"...Имаше впрочем през комунистическо време една категория трудещи се, към които май принадлежиш и ти, които гордо се тупаха по гърдите, и смятаха, че след като властта е в ръцете на работническата класа, тя следва да не работи, а просто е в едно облагодетелствано положение. Т.е. - те са хитреците..." Re: tisss #1247033 - 03/05/2006 06:25 (malampay)
("Младите хищници") БАЩА МИ, ДЪРВОДЕЛЕЦА
22.07.1998. Да бе жив, баща ми днес щеше да празнува 76-ия си рожден ден. Петнайсет години почти откакто си отиде. "22" е царско число, твърди нумерологията, а той се пръкнал в страшна сиромашия като пети, последен син на Георги и Господинка Бояджиеви от Харманли... Харманли - където един-единствен път с триста зора го склоних да ме заведе...
Бяхме сами, с първата му жигула. Като наближавахме, появиха се млади тополки вдясно от пътя, който следва плавни извивки сред унилата равнина. Дъждец прехвърчаше: ръсеше ситно като брашънце, "като маргарит", както се пее в песента. Умислен бе татко, по-мълчалив от всеки друг път. Казвам: "Хай да идем на Улу-дере, дето сте играли като хлапета!" и... озовахме се първо на Улу-дере. Бях останал с представата, че е райска местност край реката; видях я таз местност в кишавия ден: унила като спомен от гладни времена. Като стигнахме, прескачайки купчини миризлив боклук и строителни парчетии, той се оживи, посочи местенце на стръмното: "Ей оттук се хвърляхме във вира". Гушеше се в буренака изоставен строеж, на ресторант като че ли...
Надникнахме и там. Строено-недостроено, изоставено, обрасло като в индокитайска джунгла; стърчат ръждиви, настръхнали във всички посоки арматурни железа. Посочи каваците, по които се катерели - могъщи, клонести дървета с масивен дънер и обширна корона. Общо взето, мълчахме. Отидохме после у негов братовчед, човек на възраст. Пет-шест стъпала, антренце, стаите - миниатюрни, квадратни, цветя по прозорците, перденца, тензухени завески, покривчици, гобленчета. Няколко препарирани птици: сокол, бухал, фазан, кос. Бухала най-ясно помня... И както е между роднини, дето отдавна не са се виждали, стопаните бъбреха-бъбреха, пък татко повече си мълчеше, отговаряше само когато го питаха.
Излязохме навън и ми показа дворче с чешма пред едноетажна къщурка наравно със земята. Имаше тухли приготвени отпред за градеж, имаше и някаква опоскана мизерна градинка. Посочи към дъното на двора, към килнатия нужник: "Ей там връзвахме мъничката Розка... Игриво кученце беше". Били толкоз бедни, че като се родил, докато майка му - още лехуса, лежала в леглото, съседите довели семейство бургазлии. Кандърдисвали я да даде новороденото за осиновяване у тия заможни бездетни хора; увещавали я, че ще е добре и за малкия Кинчо, и за останалата й челяд... Слушала ги тя, слушала, па се надига от постелките: "Туй дете ще излезе оттук само през трупа ми. Дете за даване нямам!" Къде е бил мъжът й по туй време? Предполагам, бил е готов да се отърве от едно гърло в повече, та затова и навярно реакцията му в тоя спомен не се съобщава.
Петима сина отгледала Господинка. Мъжът й - кротък, незлоблив; жестоко ударен от хорската несправедливост, дядо ми, който цял живот бил бирник, т.е. - дребен данъчен чиновник. (Не противният Елин Пелиновски образ от "Андрешко". Затова ми е противен тоз класик-царедворец и мазник на "народната власт".) Малко преди да се пенсионира дядо ми бил осъден да заплати значителна за неговия хал сума, от която хитрец - някой тамошен рогошлия, се облагодетелствал. Та тоз Гьорги, мъж Господинкин, се затирил към златоградските мини чужд борч да изплаща с пот на чело. Идвал си, колкото да донесе остатъка от изработеното, по-голямата част от което отивала за издължаване според решението на съда. Издължил се до стотинка: и го виждам да си отива от света скоро подир това - едно дете с ясносини като метличина очи в старешка кожа, побелели много късо подстригани коси, сух, слаб и с плахост като у затворник.
Напивал се от 30 грама ракия. Случвало се до почерпи всички в кръчмата, да се почувства и той аристократ; вкъщи обаче треперел пред своята урсуз-жена, а тя - същински фелдфебел, строявала го наравно с петимата му сина. Надушвала ли го, че е пийнал, трясвала му вратата под носа и той спял свит на кравай върху черджето, дето си изтривали нозете. Таз оперена жена, върху чийто плещи се вихрела немирната й челяд, към баща ми, изтърсака се отнасяла като към момиче. Докато да навърши четири годинки, връзвала му панделки, с рокленца го кипрела; мерак й било женска рожба да си отгледа.
Татко се появил на тоя свят с бяла като у албинос коса, бели вежди и целият в мас. Между братята беше най-хубав, направо красив като киноартист. И нежен. Чар имаше и у най-големия от братята, Димитър, но чичо Митко бе повърхностен, някак артистично лъскав - наперен, висок и строен, докато баща ми беше вглъбен, та чак срамежлив човек.
Кръстила го майка му Кирил, вероятно по името на брат или по-скоро друг дядов роднина, защото веднъж ми рече, като го питах, че туй Бояджиеви иде от някой си Кирил, чийто каци за боя братята му търкаляли по двора в най-ранното му детство...
Пет-шестгодишен, с изрязана консервна кутия в ръце се навъртал около казармите в края на градчето и войничетата му отсипвали от баката с войнишката чорба... По време на войната единствен от синовете рил окопи и пълзял под куршумите там - при Драва, дето българите даваме най-много жертви. Буйните му и героични братя се уредили на завет, макар мобилизирани - Атанас в Егейска Тракия, Стефан в София следвал курс по дактилоскопия, Димитър - нещо в обоза, Дончо - чалгаджия, барабанист; обаче татко се прибира 23-годишен от бойното поле, от касапницата, с орден за храброст ІІ степен, сребърен... Той, редникът от лекокартечна велосипедна рота, с която командването кърпело пробивите по фронта срещу отстъпващите дисциплинирани немци.
Много си го обичам тоя мой баща. Защото си бе такъв един, неоправен сред хорските хитрини и алчност. Вълна от бедняшка гордост ме залива, видя ли надменна, самодоволна особа героически пози да заема, да се дуе над онеправданите. Много спотаена нежност излъчваше той под външната си сдържаност: посегна да ме прегърне, както баща прегръща син, едва на последния си рожден ден приживе, когато бях вече на трийсет и шест. Чак подир смъртта му майка взе да наплита приказките каква мъка съм му бил, колко се радвал, като ме приели да уча в университета, как се гордеел, че синът му е вестникар, пише-брише там нещо си и хората го четат.
Първата ми книга излезе през пролетта на същата 1983-та и татко ми плати пари, о-о, как настояваше да ми плати! Какво ги е правил тия десет екземпляра не знам, но в последния месец на лятото се помина 61-годишен; помина се и едва тогава захванах истинските си разговори с тоя приживе тъй сдържан мълчаливец.
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: Въведение
Отговори
Цитирай
