Въведение

"...Quand tout change pour toi, la nature est la meme et le meme soleil se leve sur tes jours..."*

("Младите хищници") ЛЕЛЯ РЕНИ И ПЕТРОВ

24.07.1998. Снощи към 19,30 звъни ми по телефона Петър Петров: "Жоро-о!... Защо не се обаждаш, бе?" "Казвай какво има!" "Питам, защо чакаш все аз да те търся." "Ремонтирам си колата, по цял ден с нея се занимавам." "Жоро-о, ела да си вземеш парите. Шест хиляди**... Днес съм минал седемстотин километра. Продадох ги и двете книги." "Къде ги продаде, на кого?" "А бе, няма значение къде и на кого. Важното е, че са продадени, нали!" "Хубаво! Ама си бележа в какви ръце е отишла книгата, затова те питам." "Е! За мен важното е, че са продадени. Къде, на кого... не е важно. Ха сега ми кажи кога ще дойдеш да си вземеш парите. Шест хиляди са това, ще взема да ги похарча" - шегува се. "Добре де - мърморя, - мога и сега да дойда." "Ами нали казваш, че колата ти е в ремонт?" "Всеки ден оправям нещо по нея, иначе е в движение колата." "Е, оставям на теб да прецениш. Ако искаш, ела сега. И жената вика: Нека дойде!... Хайде, идвай!"

След половин час съм у Петрови. Почваме, както често напоследък, с темата "Венци" (Венцеслав Бъчваров). Не мелят двамата възрастни господа писатели, г-н Василен Ведров (псевдоним на П. Петров) и г-н Рийт Глориъс Купър (псевдоним на В. Бъчваров). Рийт Глориъс е автор на роман в три части за епохата на Второто българско царство; роден е на 13 януари 1932-ра и твърди, че потеклото му е аристократическо-средновековно. Романът му е претенциозна разточително-обстоятелствена драма с героични родолюбиви отблясъци и романтически-дантелен привкус.

От своя страна Василен Ведров е автор на вече четири книжки с разкази, писма до редактори, забележки, апострофи по повод отрицателни явления в живота, отзиви за книги на приятели и познати от самодейния кръг на пловдивските любители на литературата - интелигентни дами и господа с други (нелитературни) професии.

И двамата са ми приятели, обичам ги, приемам ги с всичките им странности и претенции, защото - колкото и заядливи да изглеждат някому - са си всъщност истински пловдивчани. А може ли истинският пловдивчанин да бъде заядлив и злопаметен! Тщеславието им съчетава егоизма, присъщ на всекиго от нашата компания, с искрено вълнение за Родината. Петров е на 75 лазарника, Бъчваров - около 66, но нещо все се ядат един-друг, все си се дразнят. Венци капризничи, бърника из ръкописите, които Петрович му дава за компютърен набор, редактира го, та Петрович се коси, нервира се, не може да спи, вдига кръвното и... Накратко, отношенията им - от моя гледна точка говоря! - ги правят симпатични, жизнени, неповторими. Ама те не могат да се видят отстрани! Тя е епична история...

Преговорихме темата "лошия Венци" и после четох от тефтерчето тия ми ранноутринни записки. Леля Рени (Райна, по род от Каблешковите в Копривщица, подозирам - по-интелигентна и от нас трима ни, взети заедно) плесна с ръце: "Жоро! Каквото си писал досега, писал, но това е най-доброто от тебе. Ти знаеш Петьо колко се вълнува от тия работи!... Ама ти направо ме изненадваш; това нещо на всяка цена трябва да види бял свят". Мигам насреща й: "Е, някой ден може и да види бял свят", а тя: "Не някой ден, сега трябва! Тоя народ сега има нужда от тия работи. Покрай приказките за Европа българинът почна себе си да забравя"...

От ъгъла Петрович се надига, пери ръце над побелелите си коси, хваща се за челото: "Ле-ле, писал си го също като мен! Все едно аз съм го писал... Това са велики работи, Жоро! Виждам, че мислиш като мен... Знаеш ли колко си говорим с жената точно за тия работи, дето си ги писал... И аз съм написал, макар и с по-обикновени думи. Имам нахвърляни едни бележки и късове по тая тема. Ще видиш, като ги напечатам в книгата, дето сега я готвя".

Бил в родната си Копривщица и там продал двата екземпляра на "Кардиф": единия - на 24-годишната уредничка на тамошна къща-музей, втория - на 17-годишно девойче, което пак там някъде работело през лятната си ваканция. Смяхме се с неговия начин да я предлага таз моя стихосбирка. Омаял ги с приказки: и едната, и другата - че е писателят Едикой си, а като пожелавали да видят нещо писано от него, изваждал "Кардиф" с думите: "Случайно не нося моя книга, но тук мога да ви предложа да си купите нещо, което е много хубаво написано. Това е свободен стих. Аз свободен стих не обичам да чета, но това е нещо наистина забележително".

И те си купуват "Кардиф", но пожелават да имат автограф от автора. Викал им: "Как да ви дам автограф, като не съм аз авторът на тая книга!" Поотделно, на две различни места Петрович провел стопроцентов флирт с две копривщенски госпожици (май че 24-годишната била наскоро омъжена; на нея оставил и домашния си телефон). Пред жена си усукваше отначало: "Не мога да си спомня на кого я продадох втората книга"... пък след като се изповяда как омайвал момичето, как тя му рекла "Най-чаровното у Вас е говорният Ви недостатък" (той леко заеква), та докрая през смях, но изведнъж като малък пакостник, бъркал с пръстче в буркана със сладкото, смирено се обърна към леля Рени: "Ти сега да не вземеш да ревнуваш? Аз само така, на майтап бе, Ланко". А тя обръща очи към тавана: "Оф, виж какви ги върши! До вчера го беше страх да излезе от къщи, на крака едвам се държеше..."

Когато за минутка тя се забавя нейде из другите стаи и оставаме насаме с Петрович, той с одухотворено, поруменяло лице, в някакъв дяволит унес шепне: "Ей-й, това седемнайсетгодишното беше много красиво, да знаеш! Хем красиво, хем интелигентно, бе. Като картина хубаво".

* * *

От час вече въздухът вибрира от турска музика - песни, в които на висок глас се страда, певецът вие като вълк в гората с тия гърлени, присъщи на турската реч обертонове. Слушал съм турски песни, където не се натрапва това модулиране на естествения човешки глас, и са ми харесвали с нежността си. В българската попмузика така прекалява с "кършенето" на звука глезеният Дони; чуйте само неговото "Я кажи ми, облаче ле бяло", която кой знае по какъв каприз точно в неговото изпълнение снобеещите вземат за връх на родолюбие...

Но думата е за Турция (тая просперираща шейсетмилионна Турция, която според статистиките в началото на осемдесетте години на века е наброявала 45 милиона население) и за обърнатите на югоизток сателитни антени, гора от сателитни чинии в съседния квартал "Столипиново"... гора от електронните приемателни устройства на тъй бедния, изнемогващия, разчитащия главно на социални помощи от мижавите ни заплати цигански етнос...

За част от тия привързани към съседна Турция люде Европа ни обвинява в расизъм и дявол знае още в какво, ала основните потърпевши сме ние: ние сме подложените на унижение. Нас ни пребъркват по джобовете и чантите в автобуса, нас ни притесняват с битовия си безпорядък, нашите деца са преследвани от тумби джебчии и мързелуващи банди.

Докато в самота и тишина българи, цял живот работили (понеже знаят що е достойнство!) си слагат край на живота в глада и мизерията, представители на това волно племе кански реват пред европейските институции, но и разнасят по света мита за крадливите българи. Понеже на Запад се представят за българи (както тук ни се представят за турци), чистичкият възпитан Йожеф, Хайнц или Олаф, например, види ли мургав огненоок хубавец, обръща се към благоверната си съпруга: "Айне булгарише, майне либе! Айне булгарише ман" и двамата гнусливо се отдръпват по-надалеч.

Не е виновна Турция, че е притегателна за нашите цигани. Но си мисля, къде бърка българската държава и цялото ни общество в отношението ни към тая многогласа, шумна и палава маса от "граждани" на България? Дали техните основания да се стремят към Турция, да се правят на турци... не идат от неспособността ни да се отнасяме към тях с уважение: със загриженост, но и с взискателността, която се съдържа във всяко уважение?

____________________________
_{* "...И когато всичко се променя за теб, природата е същата и същото слънце изгрява над твоите дни..." - мото на сборника разкази и стихотворения в проза "Възкресена", издаден през 1995 г. с автор Василен Ведров.}

_{** По тогавашния курс на лева.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: