Въведение

("Младите хищници") ОТ ТРЪН, ТА НА ГЛОГ! (1.)

25.07.1998. Има една порода чешити, които псуват на всяка крачка. И ругаят. И все "аз-аз-аз" излиза от устата... Тоя байганьовски синдром на малоценността, тая маскирана зад грубиянщина душевна бедност! Под пласта от ругатни и псувни това са си българи, отворени за света, любопитни, дори срамежливи - в смисъл: той няма да рече: "Обичам я, харесва ми, защото е прибрана и хубава жена!" - ами ахмашки ще изтърси: "Ах, какво парче! Само да ми падне, така ще я изчукам!"...

Тия мераклии са си недорасли момчета, каквато и да им е възрастта; геройството им се свежда до фукните с кого се сбили, къде показвали перки, как налагали тъпото си присъствие... Как да им се помогне? Нима тоя човешки ресурс е изгубен за човечеството? Нима това е материал дефектен и безвъзвратно провален за България?

Бащите, дядовците, прадедите им вероятно са били все същите нещастници. Изобщо, тая гадна мода не е от днес, тоя стил на мръсотии и низост в отношенията винаги е биел баша тук, на Балканите, в и без това оплескания с воня и кал наш национален образ пред света. Това ли са нашите диви хора, дявол да ни вземе, това ли сме ние, българите!

Диваци несъмнено има във всяка нация. При нас обаче вместо да се вихри в покрайнините на обществения пейзаж диващината се разхожда в епицентъра на нацията. Чуйте само каква фукльовщина, какви кресльовци се въздигат чрез многотиражните "квалитетни" вестници, радиостанции, телевизионни рубрики... та чак до парламента! Народът ни наистина няма учители. Защо да обвиняваме невежите! Те друго не знаят, пък и не могат. Несъобразяването с каквито и да са правила е за тях гордост, самочувствие. Не у тях е обаче вината...

Разправяха наскоро такъв случай... Наша официална стопанска делегация в Щатите. Международен форум, обстановка - луксозна: мраморна зала, дебели персийски килими, техническият персонал - изряден. По време на преговорите нашенец запалва цигара. Приближава служител и тихо предупреждава: "Господине, тук не се пуши"... Реакцията на нашия човек: "А бе, една цигара! Какво толкова ще стане?!" - И спокойно си допушва цигарата. Той просто не може "да вдене", че като се каже забранено, то наистина значи "ЗАБРАНЕНО!" При едни преговори детайлите много значат, нали?

* * *

Детайлът често е по-красноречив от пространни описания и лакърдии. Ролята на Русия в нашето минало "недавно" не е така еднозначна, както я представят на децата ни в училище, както са ни учили и нас, родените след края на Втората световна война. Историците са си свършили комай добросъвестно работата, но питам се, какво е влязло в учебниците ни по най-нова българска история. Ето един пропуснат детайл!

По време на Учредителното събрание в Търново, свикано съгласно Берлинския конгрес от императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков в началото на февруари 1879-та, депутатите били люде от четири категории: 1) по право; 2) по избор; 3) по назначение; 4) от някои корпорации и дружества - свидетелствува Д. Маринов в книгата си за Стамболов. И тъй сред назначените, тия, които руският комисар наредил, влизат: одиозната личност г-н хаджи Иванчо Пенчович, доскорошен член на турския Държавен съвет в Цариград, подписал присъдата над Левски, както и Никола Михайловски, доскорошен член на учебния комитет при турското министерство на просвещението, човекът, дал на Мидхат паша самоубийствената за българин (според Т. Жечев) идея да се слеят българските основни училища с турските... По каква логика висшият пратеник на Матушка Русь "Освободителката" между удостоените нарежда тия две (ама те всъщност не са само двама!) откровено противни мекерета на върлия си враг Османска Турция? Необяснимо сякаш.

Защо са й на Русия хаджи Иванчо и усърдния г-н Михайловски... Продажникът си е продажник: вчера слугувал против своя народ, той и днес е удобен за всеки нов кукловод на току-що изграждащата се българска политическа сцена. Именно тия "хубави хора" мътели съгласието на нашите необръгнали на дипломация народни представители. Около 50-60 са тез "опитни" в Първото Велико народно събрание, свидетелствува Д. Маринов (цит.съч, с. 68). От общо 231 депутати това стълпотворение от турски мекерета и службаши никак не е за пренебрегване. Но защо все пак са били необходими те на Русия?

Да изнесем темата към по-висшите сфери на дипломатическите отношения между двете империи Русия и Турция... Докато българите по села и паланки сричали и рецитирали вдъхновено Вазовото "Здравствуйте, братушки", руските висши сановници оплитали вече невидима, но яка паяжина около изтерзания ентусиазиран народ. Най-сетне трябва разбираемо за всяко българско дете да се каже: Царска Русия никога не е планирала освобождение на когото и да било. Благите лакърдии за славянска племенна солидарност стават на пух и прах пред историческия факт, че същите тез напети и красиви витязи кажи-речи по същото време подлагат на клане в другия край на континента най-славянския изобщо между славяните народ - полския, а най-хуманната част от средите на руската интелигенция и дворянство директно от съдилищата на "Освободителката" поемат към сибирската каторга.

"От трън, та на глог!" - гласи нашата поговорка; обаче и до днес националната ни признателност не отчита, че една империя ни сне оковите, за да й служим на стратегическите приоритети, раздробена бе Българската земя и с нейно съдействие на пет къса кървяща плът, за да... бъдем вечно признателни, задължени, поданици почти на Русия.

В светлината на тая истина логично е, че в най-големите ни градове улици и булеварди носят "гордо" имената на ония, които планираха и осъществиха омаломощаването на националната ни мечта, пренесена през всичките кървави 482 години ислямска окупация, мечтата за Отечество целокупно, въпреки геноцида и униженията над българското население на Полуострова. Така хаджи Иванчо си идва на мястото!

Изкушава ме да го спомена и нещо от предисловието Захари Стояново към "Записките", нещо покъртително...: "Не жалих ни труд, ни неудобства - реди той с дата 22 януари 1884-та, - но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се няколко пъти до българското княжеско правителство, което ми отказа категорически без мотиви и обяснения. В същото това време, когато на моето прошение се пишеше в Министерския съвет отрицателна резолюция, господа министрите решаваха с гордост на лицето да се отпуснат от народното съкровище следующите суми: на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, да си направи къща - 17 000 лева (наши пари 85 000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов - 42 000 лева (наши пари 210 000 гроша). На хаджи Мехмедали се отпуснаха пари, че във време на башибозлука стоял мирен, т.е. - не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на сеизина (слугата, коняря - бел.м., Г.Б.) Ернрота би позавидели и еничер-агаларъ, тяхна милост, с камчиците в ръка, показаха гореща вярност в изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години... Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния..."

Два абзаца по-нататък: "Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, да се направи разлика между родолюбеца и шпионствуващата шуга, но за жалост днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и питат: "Кой е?" "Който има белокаменна къща, който говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай" - отговарят мазните вестникари. Всеки разбира, че за да се разбият тия фалшиви основи и понятия, трябва се топор с две острила, без риторика и отбрани фрази".

Писано е тук, в Пловдив, от 33-годишен българин. Ех, струва ли си да събуждаме стари рани, паралели да правим с настоящето? Само ми се ще иронично да предложа - като ще е гарга, поне рошава да е! - защо, да речем, наред с названия, като "Граф Игнатиев", "Дондуков", "Скобелев" не почнем да кръщаваме по-личните кръстопътища (анджак кръстопътищата!) с имена като, да речем, площад "Хаджи Иванчо Пенчович", пък и с имена на други, по-съвременни предатели и чужди мекерета. Поне за избор - дал господ: шега ли е, шейсетина турски слуги сред българите са само участниците в Учредителното събрание от 1879-та.

Пет дузини мекерета на Османската империя са се трудили усърдно за... руските имперски интереси, когато се прави Търновската конституция. Процентно броят им съответства на депутатите явни комунисти в състава на Великото народно събрание, което отмени член първи от Живковата конституция. Иначе обществена тайна е, че от четиристотинте триста си бяха така или иначе, настоящи или бивши, но все членове на БКП. И тъй като БКП си е поделение на руската/съветска политическа централа, аналогиите между 1879-та и 1990-та подсказват, че и в двата случая имаме работа с постоянна (казано по научному - с константна) величина.

Наивници ли сме? Дали и другаде хората са така лъгани? Малко ме съмнява; поне на запад от нас интелигенцията, т.е. оная тънка, нервна и внимателна обществена прослойка от мислещи, от личности, създава до такава степен взискателност към управляващия елит, че всеки вкопал се във властта хайдук или шмекер може само късо време да се прави на агне, на света вода ненапита. Само при нас, пред нашия невехнещ оптимизъм една маймуна може пет партийни байрака да смени и пак да й вярваме, пак да я понесем на ръце към властта, независимо от лъщящата посредственост и греховете й, които плачат за съд.

Ето я последицата от липса на традиция, ето го резултата от оназ славна редичка национални герои, които рушаха с припряността си респекта към Десетте божи заповеди - отправили бленуващ взор ту на Изток, ту на Запад, неврастенично очаквайки влиятелни и заможни покровители, склонни да прегръщаме всякакви новоизлюпени теории, вече забравихме кои сме: държим се като аргати в собствената си земя...

_Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: