"...На тръгване ме благославят и бурените и тревите ..."
ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА
Не мога да ти се обадя. Не, не мога. Навън е дъжд. Такова тъжно време! Лилав е здрачът зад прозореца. И минувачите като насън се движат.
Една жена с червен чадър пресича пространството зад шадравана. Тихо е. Ръмежът на дъжда едва се чува. Изтрил е някой от небето птиците.
В небето само облаци. Не зная как със лошите си мисли да се справя. Но времето на тоя свят усещам как движи се в мъглата все към лятото.
Дали ще се завърне нявга нашто лято? (Една поляна, в утрото разцъфнала. Целувките. Косите ти изтичащи. Спокойствието. Твоята усмивка.)
Но в тая длан, която знае толкоз много, във тая длан днес нищо не остана: две капки - дъжд, сантименталност и малко здрач, от миглите ти паднал.
Как искам да те видя, да ти кажа... Потиснат съм от слабостта си, обич. Желал бих всичко твое да забравя, да се стопиш у мен като дъждовен облак.
Ала със думи следвам твойте устни. Лицето ти - тъй бледо, тъй далечно, гори във мен. И ненаситна жажда да те обичам безнадеждно ме обзема.
Не мога да ти се обадя. И не трябва. От старост оглушал е телефонът. Навън - и дъжд, и облаци, и хора... И всичко във мълчание изтича.
Над Пловдив няма птици. Иде зима. Сега ще се загърна с малко нежност. 
П.П.от 1980 г.: Писах го в редакцията към пет след обяд. Беше мрачен, кишав ден. Бях почти сам в цялата редакция. Бях слязъл за малко до хлебарницата и за чаша кафе до ресторант "Астория" и тогава видях едни очи върху едно женско лице, които ме развълнуваха много силно.
Това е стихотворение за безнадеждно отлетялата любов. Най-напред го показах на Иван Желязков - колегата, който се върна мокър някъде към 17,30 часа. Иван го хареса.
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|