"...На тръгване ме благославят
и бурените и тревите ..."
ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА
Не мога да ти се обадя. Не, не мога.
Навън е дъжд. Такова тъжно време!
Лилав е здрачът зад прозореца.
И минувачите като насън се движат.
Една жена с червен чадър пресича
пространството зад шадравана. Тихо е.
Ръмежът на дъжда едва се чува.
Изтрил е някой от небето птиците.
В небето само облаци. Не зная как
със лошите си мисли да се справя.
Но времето на тоя свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.
Дали ще се завърне нявга нашто лято?
(Една поляна, в утрото разцъфнала.
Целувките. Косите ти изтичащи.
Спокойствието. Твоята усмивка.)
Но в тая длан, която знае толкоз много,
във тая длан днес нищо не остана:
две капки - дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите ти паднал.
Как искам да те видя, да ти кажа...
Потиснат съм от слабостта си, обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.
Ала със думи следвам твойте устни.
Лицето ти - тъй бледо, тъй далечно,
гори във мен. И ненаситна жажда
да те обичам безнадеждно ме обзема.
Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън - и дъжд, и облаци, и хора...
И всичко във мълчание изтича.
Над Пловдив няма птици. Иде зима.
Сега ще се загърна с малко нежност. 
П.П.от 1980 г.: Писах го в редакцията към пет след обяд. Беше мрачен, кишав ден. Бях почти сам в цялата редакция. Бях слязъл за малко до хлебарницата и за чаша кафе до ресторант "Астория" и тогава видях едни очи върху едно женско лице, които ме развълнуваха много силно.
Това е стихотворение за безнадеждно отлетялата любов. Най-напред го показах на Иван Желязков - колегата, който се върна мокър някъде към 17,30 часа. Иван го хареса.
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: ПОРТО ФИНО
