Въведение

("Младите хищници") ОТ ТРЪН, ТА НА ГЛОГ! (2.)

_{Продължение от 25.07.}

И пак детайл... Едър, напет мустаклия поръчал да му построят домашен параклис, където да контактува еднолично с Бога. За черквицата на Ванга в местността Рупите няколко мафиотски боса вложиха милиони. Възстановяването на старите черковни храмове, изграждането на нови - например, в Родопите - активно се ръководи и подкрепя от сдружения със съмнителна дейност. Най-едрите златни кръстове се клатушкат върху гърдите на мутрите. Таз показност, тия средства защо се употребяват? Заради вярата в Христос ли? Може би тия са най-ревностните сред християните!

И седяхме миналото лято на един занемарен, потънал в боклуци плаж край Созопол. И попитах компанията: "Ако сега се появи Иисус, на тоя черноморски бряг, как си представяте, че ще дойде?" И понеже приятелите ме загледаха като чудак, продължих да питам, посочих лъскавите муцуни на скъпите лимузини от съседния паркинг: "Може би ще дойде с кървавочервен мерцедес или светлоалено ферари, а?" А една от дамите, учителка по биология и с гени от семето Авраамово във вените, рече простичко: "Ха! Мерцедес... Глупости! Чуваш ли се какви ги плещиш! Пеш ще дойде, разбира се. С торбичка на рамо... Или най-много - качен върху магаре." "Как! Той... Богът... върху магаре, при днешния транспорт!" "Ами защото е Бог - усмихва се. - Що му е мерцедес! За да се фука ли!?"

Та същинската вяра е простичко нещо. Ама в това "простичко" е сложността на побърканото ни национално битие. Иначе, ако се повлечем по черковните отци... Та те тъй са се вчепкали, че ще се взаимно изядат. Превземат храма, бранят го със зъби и нокти. Ама това, дето го мислим за храм, не е храм, не е свято място за изповед и просветление. Вярно, има вътре варакосани икони, хубави икони. И свещи красиво горят. И попът мелодично молитви ниже. И миряните влизат, кръстят се прилежно, излизат, пак се кръстят прилежно... Само че Оня, дето ходи пеш по земята, най-много - покачен върху магаре, Оня, с трънения венец, дали е непременно в иконите и кандилата?

* * *

У Петър Петров, новооглашен християнин, официално станал верующ преди година, заварвам отец Храбър. Не... не митичния автор на "О писменехъ" от времето на Симеон Велики, а просто отец Храбър, 85-годишен, косовски албанец по майка, българин по баща и известен някога като преподавател в пловдивския френски колеж с библейското собствено име Тадей. Името Храбър, предполагам, е монашеското му име. Албанец по произхождение, българин по съзнание, униат* по религия, жител на Пловдив, автор на поне двайсетина свитъка с размисли върху българския език, нрав, историческа участ.

Отец Храбър е дребничък, слабичък, крехък физически, но с умни очи и строго премерени думи и жестове. Говори бавно, тихо, фразите сякаш ги вади от кладенец: говори като духовен пастир и твърде близък с бога. Личи, че е наставник на множество покръстени в религиозния канон българи-униати. Сред тях е и нашият домакин, 75-годишният Петров с неговото пре-обикновено име, цял живот избикалял черквата с подозрение, че "религията е опиум за народа", преди година кандисал, престрашил се и се наредил сред богомолците със свещичка в треперещите длани, терзан от страстите български и от копривщенския си опак характер, автор на вече няколко книжки нравоучителна и сатирична, и човешка проза.

Петрович ни представя един на друг. "Ах, учител!... Учител сте по какво?" - възклицава отецът. Казвам по какво съм учител и поемам подадената ръчица: суха, восъчна, прозрачна. Но човекът обръща ръка с дланта надолу. Разбирам жеста... Правя се на две и половина: просто поемам ръчицата и се здрависваме. Казвам си фамилното име.

Отецът пита: "Откъде сте родом?" "Оттук, от Пловдив." "Аз съм духовен служител на църквата и би трябвало... Може би не Ви е известно..." - почва тактично. И разправя как преди мно-о-ого години, още когато бил кандидат за духовник, и той по същия начин отклонил подадената за смирена цалувка ръка на владиката. В Шумен, мисля, че каза, станало туй чудо. И дядо владика го укорил, смъмрил го бащински. Тъй че... "Здрависваме се не като частни лица, а като божи служител и мирянин - завършва поучителната беседа. - Някога бях млад, наивен, несведущ като Вас, млади човече. Понеже сте учител, длъжен сте да знаете това: целуването на ръка в случая е знак на уважение към Бога и Църквата. За Вас в тоя случай не се явявам частно лице, нали!?" "Да, отче!" "Това е традиция - настъпва той, - народът я знае, а ето Вие, учител сте, пък... Нали децата от Вас се учат! Какъв пример е това за тях, млади човече!?"

"От мен се учат, така е - казвам смирено, колкото мога, - от мен, от родителите си, от куп други неща: видео, електронни игри, списания, естрада, телевизия, вестници, улицата, мутрите, народните представители, господин Татарчев**, Валентин Моллов***, Иво Карамански****, Златистия, Чомбе, Боян Петракиев-Барона, президента Клинтън, Моника Люински*****..." "Ако Вие, учителят, проявявате неуважение към традицията, какво да очакваме от учениците Ви!" - задълбава отецът.

Разбирам, казаното се отнася не само и не толкова до мен, а би трябвало да представя нагледен урок за новопокръстения 75-годишен мирянин, който някак си криво-ляво е проживял 74-те си лазарника без Черквата и без нейните така важни за живота ритуални свещенодействия и показни жестове. "Вие демонстрирате пренебрежение към традицията, това не е похвално за един учител" - почти шепнешком, но строго обобщава отец Храбър.

"Уважавам традицията, отче, но днес нещата не стоят, както е било." "Защо?" - учудва се, все така строг, самото Назидание в крехка восъчна фигурка. "Отче, за моето поколение и за следващите целуването на ръка няма вече оня смисъл." "Тъй ли!" - сякаш е изненадан. "Да - казвам. - Моят сват, който е комунист до мозъка на костите, учи внучката да му целува ръка. Сигурно знаете... комунистите са безбожници, лошо скарани с Бога..." "Да се целува ръка е знак на уважение" - настоява човекът.

Допълвам: "...И знак на покорство, унижение пред по-силния, по-заможния. А ние с Вас, отче, сме на един хал. Понеже и двамата сме духовни лица. И цялото ни богатство и сила са вътре в нас, в нашата вяра... Знаете, надявам се, как Христос приемал учениците и въобще всеки простосмъртен, застанал пред него..." "Как?" - със святкащи очи ме прониза отецът. И в тоя миг отекна празничният катедрален грохот на едни огромни камбани, които нося от най-ранното си детство в някакво обвито с мъгла кътче на подсъзнанието... "Ами ето как!" - рекох и положих ръце с дланите надолу върху старешките му раменца...

"Не знак на раболепие и покорство, а знак, че Богът на човеколюбието Ви приема като равен, това означава според мен тоя жест с ръце върху раменете. Ако наистина е Богът, защо му е Вашето коленичене: той ще Ви издига към Себе Си". Положих длани върху раменцата на добричкия старец, добавих, че го харесвам; и наистина чувствах огромна и печална обич към него. А той поклати главица, па се разбърза да си върви.

Обади се от антренцето веднъж и дваж с ясен инатлив гласец: "И все пак... Такава е традицията. Традицията е такава... Вие тия работи не ги разбирате"... Ала тъй като много внимателно и много прилежно в течение на последните десетина години и през всичките тия месеци бях размишлявал върху Евангелието и върху онез простички човеколюбиви притчи от Библията, хич не се и засегнах от таз естествена, разбираема упоритост на човек, проживял 85 години с крепка вяра в каноните на черквата... Защо обаче точно сега, като записвам случилото се на моето мънзърко като космическа сонда балконче, минава ми през ума: Ле-ле, колко безобразно си се държал, драги ми Жоро Б.!!!
____________________________________
_{* Православен християнин, който признава главенството на папата, привърженик на уния (вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с.764).

** Главен прокурор на Републиката по онова време, който имаше топли връзки с "бизнесмени", като да речем, цар Киро от село Катуница, Пловдивско...

*** Синоним на преуспял бивш (?!) служител на ДС в банковия бизнес след Десети ноември (1989 г.), от т.нар. "честни частници" по израза на г-н Петьо Блъсков...

**** Тоя и следващите трима в редичката - палави момци от т.нар. "подземен свят" в България след "Промяната".

***** Сексуална палавница, лична секретарка на тогавашния президент на САЩ, може би най-успешния президент на световната Суперсила.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: