Въведение

("Младите хищници") ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН?

27.07.1998. Вазов, занимавал се подробно с животописите на предосвобожденските ни революционери, възкликва разочарован, та отронва онова свое откровение, оня вопъл: че нашите дейци, колкото по-надълбоко в мотивите и фактите на героизма им ровнеш, толкоз повече кал изваждаш, че единствен Апостола от това ровене по-чист, по-лъчезарен излиза.

Човек може да се изненада колко битова посредственост лъха от интимния живот дори на първенци в родната класика. Четох тия дни издадения в 1989-та архивен сборник "писма, стихотворения, изповеди, представени от Стефан Памуков" под наслов "Поглед към неизвестното"; четох с горчивото усещане, че в повечето случаи до най-значителни личности в новата ни история редом са стояли жени по-достойни, по-сдържани, по-самовзискателни и в тоя смисъл много по-велики. Не ми се изброяват имена; то е хленч, самовлюбеност, сърцераздирателни послания, йеремиев рев... И въпреки! Предпочитам жалката истина пред наперената лъжа.

Но може ли истината да бъде жалка?! Жалко е да не си знаем хората, с които се гордеем; понеже слабостите в характера правят релефен образа, доближават го; под стария сладникав гланц виждам живия човек: сърцето му пулсира, очите му излъчват. И тогава сътвореното от тия "високи" личности много повече ми говори; чувствам присъствието им в днешния свой живот и в живота на нацията. Знам опасенията откъде идат... и какво от това! За мен признак на самочувствие е да умеем да съобщим и жалкото с подобаващ респект.

Митологизирането е неразделна част и средство за гордост у събуждащите се от сън нации. Нерядко някогашните Сульо и Пульо влизат между страниците на Историята чистички, лъснати като нова петолевка, разкрасени като бургуджийски булки за продан, че и с венче от страхопочитание увенчани. Трябва ли да се изгребват козметичните украшения, след като тия икони са нагласени с чисто родолюбива възпитателна цел?... Вазов се е спрял, Захари Стоянов само лекичко е открехнал и едва позволява да надникнем зад варакосания идол, а ето, еква сърцераздирателното: "Сакън! Не барайте олтаря! И без туй доста сме ся окепазили пред Европата!"

Мога ли да имам самочувствие, ако от дете ме баламосват? Лъжата не е ли признак на ниското самосъзнание? А може би ги е страх да не се отвратя от истината?!... Но ако науча все пак тая истина - не особено приятна, но истина - дали няма да се обърна вече и срещу учителите си, дето са ме заблуждавали уж за мое добро и за здравето на нацията?

Нима горчивото познание ще изоставим заради сладката лъжа??? Да проявим повече доверие към младите българи!

* * *

И тъй - младият Стефан Николов Стамболов. Кумир на съвременна България от края на ХХ век. Чудовище за мнозина българи от края на ХІХ век. Роден в зимата на 1854-та, издъхнал в лятото на 1895-та. От една страна, блестящ, изряден дипломат, властник, строител на младата българска държава, от друга - мъжкар, ненаситен лакомник, който се завира из храсталаците покрай София да "ощастливява" шестнайсетгодишни ученички. Откъм фасадата - личност за пример, откъм задния двор - безскрупулен тип, вагабонтин. Кое да вземем от тоя образ, кое да скрием?... Ясно е кое.

Но не е ли той еднакво необходим и в двете си превъплъщения именно за целите на родолюбието и добродетелта? За да се види, че прекъснатата традиция, неуважението към традиционните способи да се гради характер води до карикатурни резултати... Как мислиш, сънароднико, не е ли Стамболов, именно Стамболов - че кой друг! - прекрасна възможност за нуждите на педагогиката и етиката? Да се разбере нагледно как отличен материал се съсипва поради пренебрежение към скрупулите и задръжките. Да се проумее, че е непосилно да си играеш едновременно на светец и сатана. Или - обратно: да се види как талантът избуява дори на бунището с отвратителните постъпки на егоизма. Прочее - Стамболов, една човешка драма...

Ето податки към процеса на формиране на тая необикновена личност; епизодите са представени от негов съвременник и горещ почитател - Димитър Маринов в книгата му от 1909-та. Коментарът - от днес и често, да не кажа почти навсякъде, тоя коментар е различен от безпрекословното възхищение на автора-съвременник и съратник на голямата личност.

Първо. "Малкият Стефан и по ръст, и по пъргавина, и по неустрашимост, решителност и буйност (...) се метнал досущ на (...) Обесеният х.Станчо бил възнисък, смел, безстрашен и всичките му черти се виждали в Стефана". Преди това се съобщава, че въпросният хаджия е обесен заради участие в заговора на капитан Георги Мамарчев от 1836-та. Тоя Станчо се явява брат на дядото на Евгения, майка му на Стефан Стамболов.

Когато бил шестгодишен, малкият подслушал в дядовия си хан някого си, постоянен посетител, джамбазин от Силистра, да казва, че "напролет ще изколят турците (войската), ще превземат Търново и ще прогласят българско царство". Два-три месеца по-късно долита известие, че в Габровския балкан, в усоите край Етъра се появили разбойници, чийто предводител бил някой си Никола... Тия прогласили българско царство. Скоро набитата на кол глава на същия тоз Никола от Силистра била разнасяна за назидание сред народа. Авторът допълва: "Всичките тия събития и случки бяха дълбоко врязани в сърцето на малкия Стефан".

Второ. До 12-годишна възраст е ученик. Подир затваряне на търновското училище през 1866-та пращат го да учи абаджилък, "да седи Стефан със свити колене и прегърбен над иглата, когато той не можеше ни минутка да стои мирен" (цит.съч., с.24). В 1868-ма, юли виждаме вече 14-годишния Стефан пряк свидетел на покъртителна сцена... Разбита е четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа под връх Бузлуджа, "от юнаците всички бяха избити, само едно много малко число бяха изловени живи, но покрити с тежки рани. Главите на избитите бяха донесени в Търново и изложени на показ, а заробените бяха доведени навързани като добитъци във въжа". "От околните села бяха надошли, уж за пазаря, и бяха напълнили Марно поле хиляди зрители; а целият град беше излезнал да види страшните комити. Улиците били препълнени и задръстени - продължава своя разказ Д. Маринов - и конвоят с вързаните борци едвам се движел. Те били почърнели от умора и глад. Турската тълпа, която заемала първите редове, бясно викала, хулила, плюла по лицата на безмълвните мъченици..." "Между тая бясна тълпа се мушкало и провирало едно пъргаво и ниско момче (...); със светкавична бързина то се провряло през тълпата и конвоя, доближило до първия от мъчениците и казало: "Живейте, юнаци; ще ви последваме!" Казало и се изгубило в тълпата. Всички видели това момче, чули думите му"...

Трето. Есента на 1870-та с протекция от търновското училище и издействана от роднината му драгоман (бел.м, Г.Б. - преводач) препоръка на варненското руско консулство "се приема за стипендиант в одеската духовна семинария". И ето го библиотекар, уважавана длъжност, в нихилистически клуб с председател някой си Ковалски. То е народнически кръжок, създаден през 1872-ра за теоретична подготовка на революционери-пропагандисти. "В семинарията - реди житиеписецът - той пренесе нихилизма между учениците и тамо беше се съставил един клон". И веднага в следващия абзац: "Стамболов остана чужд на семинарията и на богословските предмети, а това се вижда от неговите драски и стихове" (цит.съч., с.27). Ето:

Търпях аз толкова време
и работих като вол.
Вий сити сте, облечени,
пък аз съм гладен, гол...

"Творбата" завършва не съвсем в стила на християнската любов и братство:

Нек текат потоци кръв
и гръм, и бой най-страшен
срещу всички врагове народни.

В друго "произведение" 18-годишният нихилист изповядва:

Я дай, жена, ти пушката;
дотегна ми такъв живот.
С пушката ще найда аз
друг по-добър.

В трето:

Турците не са власт от бога установена.
И няма власт на бога приятна.

Естествена последица от тия умозрителни словоизлияния е, че - както отбелязва Д. Маринов, "Стамболов се опрости със семинарията и със своята духовна кариера". През пролетта на 1874-та, изпъден из пределите на Русия, той се озовава първо в Галац, сетне в Букурещ.

Какво дотук? Нима не е в реда на нещата това буйно кипене в душата на младия търновчанин! Настанал е оня исторически миг от българската робска "идилия", когато издевателствата на разни разбойнически шайки от башибозуци, кърджалии, черкези и пр., както и издевателствата на местната турска власт, срещали дотогава познатата вече съпротива от единични зле организирани отбранителни акции от страна на християнското население, стават елемент от възпитанието на по-напористо и по-високо вдигнало взор към света извън империята поколение българчета. Нихилизмът е вариант на осмисленото нетърпение. Мечтата за по-смислен, по-сносен бит за българските поколения сякаш почват оттук-нататък...

В букурещките одаи и ханове, около печатницата на Любен Каравелов бившият семинарист среща друг един неслучаен, изведен от родното гнездо, за да не си напакости, да не си потроши сам главата - 26-годишния Христо Ботйов от Алтън-Калофер. Плод на крепко приятелство и взаимност е книжчица, известна с краткото си име "Песнопойка" (16 стихотворения на Ботев, 5 - на Стамболов, с показателни за 20-годишния Стефан заглавия: "Пиеница", "Чорбаджийско поучение", "Бащин съвет", "На Караисенските герои", "Знаете ли кой съм аз?"

Таз "Песнопойка" добила голяма известност при подготовката на Априлското въстание, от нея вероятно е и онова "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари", което Ботевите четници пели на Козлодуйския бряг, поемайки към голготата навръх Врачанския балкан.

Чудно и страшно интензивно е преображението от тригодишния Хънтю до двайсетгодишния комита Стамболов; тоя стръмен път поема още по-дръзко нагоре по скалистите урви на историческите събития към отрано затаената жажда за показност, власт, тщеславие, макар и все в името на България. Защо ли и телесно, и по душевен строй тоя растеж напомня "чудовищното дете на Европа" Бонапарт Корсиканеца?... Буден ум, "шило в торба", преливаща жизнена енергия, духом разкъртваща всякакви шаблони в традиционно мудното, ориенталско натрупване на качества и авторитет - из първата половина на 41-годишния му жизнен път в характера на бъдещия "светец и чудовище" вече трайно са заложени както добрите семена, така и кълновете на пренебрежението, грандоманията, невежественият антиморал.

До какви карикатурно-саркастични гримаси води избързването, опита да се крачи на всяка цена пред народа, изстискването на всякаквите обстоятелства, за да застанеш във фокуса на обществения интерес! Тая категория личности всъщност движат събитията, те сякаш са галеници на Историята; но късно - или никога - осъзнават, че проклятието за пренебрегнатите нравствени императиви носят у себе си.

Оттам идат и трагичните последствия накрая и за тях самите. Почти не познавам случай подир буйното й изригване до поднебесните пространства подобна личност да не е приключила трагично...

Герои ли са те? Разбира се. Но боже мой, защо да се насилваш да мреш за народа си, когато би могъл дълговременно да работиш за него! Единствен пак Левски осъзнава страшната необходимост невидимо, бавно, но целенасочено и упорито да се заляга над народната нива, да се свързват в едно, в могъщия талвег на нацията... отделните съдби, желания, проекти. Но... за това нещо трябва смирение и може би свръхчовешка целенасоченост.

* * *

Лесно е от дистанцията на век и половина да се съдят хора, изгорели в нашето възраждане из робската пепел; посягането към личните им драми обаче е наложително, за да разберем, че във всяка победа има и загуби. Да се открие картината в пълнота означава да се поучим не само от техния принос, но и да се поучим от грешките и греховете им в чисто личен, човешки план.

Не смятам, че ще ги загубим като забележителни личности, ако посочим тъмните петънца; в никакъв случай! Ако героят се крепи единствено върху възхищението ни, че що за герой е... той ще е някой светия, някое херувимче с пеперудени крилца; пък светците не живеят сред нас, грешните, изтъканите от противоречия простосмъртни и анонимни българи.

Не мисля славословието, изобщо апологиите и панегиричното отнасяне към тоя или оня за проява на особено самочувствие; ако ще сме общество от стопани, разплитането на нимби няма да вреди, ще помага. В крайна сметка, и слънцето, що е слънце, и то има петна; иначе дружинки от посредственици примират да си рисуват вождове, идоли да въздигат, да им палят свещи, с химни да огласят собственото си овчедушие. "Не сме народ, ами сме мърша!" - възкликва бай Петко Славейков многострадалний; нима е бил прав?

Ако за християнския бог най-висша проява на любов е да въздига човека до себе си, защо се плашим към героите си да гледаме с трезви очи! Нали като се равняваме по тях, те ни извисяват дори с греховете си.

Преклонението, почитта ми към Стефан Стамболов държавника, първостроителя на моето отечество трябва ли да ми пречи като превръзка през очи да виждам слабости, които и мен застрашават? Стъпил върху пиедестал, той не ми е нужен; желая да го усещам жив човек сред нас, живите, да мога да споря с него, и ако имам сила и вдъхновение, да го апострофирам дори... Макар - между нас казано - невежият е по-склонен да апострофира, именно понеже е невежа. Тук обаче думата е за всеобщата ни взискателност като нация към пантеона от големи личности, за живия интерес към делото им, за да сме наясно какво от тях да продължим и какво не си заслужава.

_Следва

Екстри: