Въведение

("Младите хищници") ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН?

_{Продължение от 27.07.}

Вече седми век нямаме учители, какъвто е Евтимий Търновски. Големият, Учителят с главна буква е река; докато героите са острови сред реката... А може би Левски - с тия негови Сдържаност, Настойчивост, Строгост?

* * *

В 1874-та Стамболов се главил за учител в родното Търново; "учителството му - пояснява Д. Маринов - бе само една маска на революционната му агитация и деятелност" и... "в скоро време той бе длъжен да се опрости с туй звание. В това време бяха две идеи: едната старинска, чорбаджийска, която крепеше турското владичество, крепеше обаче и екзархията; другата - младата - искаше една реформа не само в черковно-общинско управление, но и в политическо отношение; крайната стръка от тая нова идея - революционната - искаше едно коренно политическо променение. Първите две идеи се срещаха, кръстосваха и сблъскваха във всеки град, във всяко село между чорбаджиите, от една страна, и учителите и младите граждани, от друга. (...) Еволюцията лека-полека се изоставяше и всички прегръщаха революцията. Ето защо революционните идеи се възприеха и проповядваха от учителите, свещениците и младите граждани".

Няма нищо за досещане: в Търново комитетът се организира под председателството на двайсетгодишния Стефан. "Стамболов само сновеше, ходеше, проповядваше. Той не знаеше ден, не знаеше нощ." След въстанието от 1875-та, свидетелствува пак биографът, "общо нетърпение, общо брожение завладя всички. Мечтанията заместиха здравия разсъдък и настъпи такава самонадеяност" (Подчертаването - от мен, Г.Б.). И по-нататък: "Тая самонадеяност даде криле, даде мощ на революционното дело. 1875 г. приготви и роди 1876, кървавата година".

Къде е Апостола да го чуят! Та и той приживе си е имал подмолни противници заради спокойната трезва разсъдъчност, която се старал да наложи в комитетските дела. Тогава...? Луди-млади като Ботйов и Стамболов, а сигурно имало и по-луди от тях, тръгват да си трошат главата. Ето епизод, напомнящ по-късен образ от самонапомпал се народен вожд; картинката както и във втория случай е описана все от Захари Стоянов, срещаме я преразказана и в книгата на Д. Маринов (с. 32). И тъй, З. Стоянов... "ни описва Стамболова като пълен разпоредител и като пълновластен диктатор, пред когото всички са благоговеели. В една тъмна стаичка (бел.м., Г.Б. - досущ като в романтическо театро от оназ епоха) Стамболов, в едната ръка с револвер за всяка случайност, а в другата с перо, писал е прокламации, давал е разпореждания и изпращал окръжни; на едно столче лежали бинокълът му и компасът, а около него благоговейно стояли куриери и други главатари".

Да съпоставим това с част от впечатлението, което 25-годишният по онова време З. Стоянов добива от Бенковски при първата им среща в попгруювата къща в село Баня, близо до Панагюрище. Бенковски тогава, според автора на "Записките", е 28-30-годишен. И тъй - "Не само в нашия, ІV окръг, но по всичките други окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, накичен с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти..." И преди това: "...като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не остаяше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски" (вж. "Записки...", изд. 1983, с. 264). Веднага З. Стоянов - като да се съпротивява на избиващата ирония, бърза да поясни: "Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко "и" се мъдреше кратката (бел.м., Г.Б - т.е. писал само с "й"), знаех го, че е взет апостол по милости".

Понасилим ли въображението си, все в таз величествена и театрална поза откриваме и войводата Ботйов върху австрийския пасажерски кораб по "красивия син Дунав"... Това множене на откровено - за нас днес наивен - романтически похват за предизвикване на почти естетическо трепетно възхищение дали не е взето наготово от Шилеровите драми; или е заимствано от общия духовен отец, от бленуващия да се види Цар на българите Георги Раковски?

Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов... Вторият от таз великолепна петорка единствен не си е позволил такова емчене. Сърцето ми е най-силно на негова страна.

"Мила ми Венето... - изповядва 29-годишният калоферец. - Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе..." Ами че то не е отправено толкоз до "милата Венета", колкото до небесните тефтери на Световната история. До това любовно послание положете онова страховито в своята печална самотност "Народе????" от тефтерчето на Апостола; и кое е по-истинско! Единият говори като за пред публика, другият е сам със себе си и съмнявам се дали четирите въпросителни са отправени към народа... Ако не сте забелязали още, става дума за нравственост в най-високите й измерения - когато под провинциалната шлака с диамантена острота засиява божественото у човека-стопанин. Изненадва ме колко по-велик от епигоните на чуждоземния, западен тип литературен романтизъм е потисналият тщеславието си, смиреният, но отправил взор към висината вътре в себе си. Къде е Бог!

Редно е да не се пропуска: в плен на самоубийствената илюзия, на "самонадеяност" (вж. Д. Маринов), младият Стамболов със съдействието на Христо Карагьозов, гавазин на руския посланик в Цариград, се добира до... граф Игнатиев. Ръководителят на руската имперска дипломация в сърцето на Османска Турция го снабдява с пари и документи, та "през Одеса замина за Букурещ. В Одеса Стамболов събра волни помощи и с тях влезна в Букурещ втори път и почнаха да издават с Ботева вестник "Знаме"... В коментара си по тоя факт редакторите на сегашното издание на цитираната биография Стойко Тонев и Даниела Давчева твърдят, че тезата за участие на Стамболов в издаването на "Знаме" не отговаря на истината; дори и да са прави, остава съмнението относно връзката между напористия Стамболов с шефа на руските намеси по българските ни дела, от една страна, и - от друга, Ботевия вестник. Нали именно за средства, т.е. - за пари, става реч и в двата случая!...

От биографията на Раковски, например - по сведение на засегнатия Драган Цанков, значителна фигура в нашите кривулици преди и след Руско-турската война от 1877/78-ма, научаваме между лутанията на младия Раковски и факта, че "Цанков е трябвало да чака в Свищов и да почне чрез един новооснован вестник публично да прокламира българските искания, след като Раковски (бел.м., Г.Б. - забележете, моля!) с дадените му от френското посолство средства за въоръжаване на двадесетина души развее байрак в Балкана (вж. Т. Жечев, "Българският Великден", изд. 1985, с. 95).

Очевидно западната дипломация, както и руската, е водела задкулисни подли игрички, ползвайки за маша именно родолюбиви млади българи, с присъщата за младостта самовлюбеност и бягство от традицията у нашите фанфарони. Или - ще кажете - ония лисици от Запад нещо са се трогнали, бръкнали са се в банковите си сметки да оправят дереджето на българина в пределите на Османската империя?!

Понякога човек спира да се интересува, и не защото по-нататък не е важно, а от опасение да не повреди изящно стъкмената легенда за всеотдайността и прозрението у революционните ни дейци. Въпросът обаче си остава - дали опитните чужди емисари в оня период не са играли доста по-важна роля в българските дела и - по-същественото - доколко нашите млади са успели в това надлъгване с печените професионалисти отвън да впрегнат чуждия интерес за осъществяване на националната ни мечта? Г-н Тончо Жечев, например, е оптимист при отговора на тоя възел от интриги (вж. цит.съч.).

Далеч от реалността, да не кажа по-солена дума, 21-годишният Стамболов "отиде в Галац и снабден със своя руски пашапорт, той се качи на един параход (...) и стигна в Цариград. Той бе начъртал един смел план: да запали Цариград". Но... "тоя план на Стамболова не успя, защото лицата, които се обещаха да вземат участие, излезнаха страхливци" (Д. Маринов, цит.съч, с. 32). От бележката на редакторите Тонев и Давчева научаваме, че в турската столица младият хъш "се свързва с един черногорски капитан, който обещава срещу 1500 турски лири" да стори подпалването.

То са "велики планове", пък ний, драги сънароднико, да се питаме ли кой им пускал фитили на тез луди-млади нашенци!? Изобщо, даваме ли си сметка, че в архивите на днешна модерна Европа, пък и в старите архиви на Царска Русия - ако не са унищожени - има куп компрометиращи ни сведения? Едва надигаща глава от окървавения Батак и изпепелена Перущица, българската нация вече - в лицето на най-самоотвержените си синове - е поела с пъргава стъпка към капаните, заложени от дипломатическите мисии в Османска Турция. Иска се кураж да признаем днес, 120-150 години подир оназ епоха, колко самотен е бил многострадалният български народ, колко обречени са били нашите нетърпеливи герои, дирейки помощ и съчувствие отвън.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: