Порто Фино

"...нова тема. Тази натежа."

Натежа ли! Що ми се струва, че едва почват да й никнат крила?! Тая тема за стила стои на дневен ред не от някакви 15-16 години, а от края на Втората световна война, когато т.нар. тенденциозна, идейна линия в литературното изкуство изпомачка всякакви желания за оригинално, многопластово и разнолико авторско участие.

"Какво тук значи някаква си личност!" на Вапцаров от 1942-ра и "безимен твой войник" на Радевски от 1952-ра са ключови реплики за съсипнята, която настана, продължава и днес в българската литература - само че от 1990-та насам вече в другата крайност: в тоталния брътвеж, и то в момент, когато българите в България сме подложени на страхотен натиск да забравим кои сме, защо изобщо ни е нужно да имаме нация. Чували сте, предполагам, за чудната идея да ни сменят чипа...

"Изкефи ме" гневният отговор на "Едно въпросче". Може да не я разбирам докрай таз ядовита чаровница еММ с непукизма й към Правописния речник на българския книжовен език, но - дето се вика - свалям й шапка за решителния тон. Ей това се вика стил.

По другия въпрос... за шокираното емотиконче. Англичаните възпитават децата си да не се учудват на нищо в тоя свят, демек - "Всичко е възможно, мама. Давай нататък!" Пак западен автор... го цитират чат-пат с постижението "У мен умря отдавна удивителният знак!" Е, негова си работа!... За мен обаче - престана ли да се дивя и изненадвам пред добро и зло, че тогава защо съм в тоя живот, в това чудесно шоу! Затуй се привързах към шокираната муцунка, дето се върти като вентилаторче.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: