Въведение

("Младите хищници") ИСТИНСКИТЕ ХРАБРЕЦИ

28.07.1998. Политиката ни е просмукана от невежество и безнравственост, представящи се демагогски за преданост към народа. Да оставим настрана половин век реален комунизъм; от 1990-та насам българската политическа сцена позна такова множество от посредствени политикани-самолюбци, че вече сме готови като общество да ги признаем за вождове и отци на нацията. Свободата, която уж ни готвеха, се оказа слободия за тях, за нас - мизерно материално и духовно вегетиране.

Тая вече близо десетгодишна идилия - те се правят, че говорят истина, ний се правим, че им вярваме - както изглежда, ще приключи с тоталното ни преобръщане в обслужваща провинция. Щом водачите на партии и народните ни представители не умеят да защитят народа, а непрекъснато ни поставят пред приключени тъмни сделки и на колене, как чуждият гражданин да изпитва уважение към България!

Впрочем, не желая да ме защитават. Нека само въведат законност в българските ни работи и повече да не ми се мотаят пред очите: аз, простосмъртният, най-добре си знам как да се оправя!

Служител като дума иде от "слуга"; държавният служител у нас слугува на началството, на неговия клан, на рода му, на себе си, на рода си, па най-подир... каквото остане - на народа. Кой у нас обръща внимание на прилежно изкопираните от чужбината закони!

Традицията да се живее и работи добросъвестно, далновидно... сме я загърбили още в десетилетията отпреди 1878-ма, при формиране на първообраза на политическата ни каста. Па и какво да желаем от вчерашния нехранимайко! Което е във възможностите и нрава му, то е да се кипри, да се преструва на велик. Понеже бил готов някога да си троши кокалите, подир време той се усеща в правото да управлява като потомствен аристократ, комуто всинца сме длъжни.

Ала как за една-едничка нощ от ратая да се излюпи стопанин! Не става тя. Бивши аргати и мекерета на бившите властници и днес се изживяват като стопани. Ама не са! То личи отдалеч по хайдушкия им стил да се налагат, да капризничат, да издевателстват, да грабят като кокошкари. И чуждите бизнесмени го виждат по-ясно от нас, избикалят разнебитеното ни стопанство, разграбения от "хубавите хора" имот. "Помо-о-ощ, никой не иска да ни завладява, никой не ще да ни купи!" - май иде ред тъй да закрещим.

Та това е положението с избързването и с подарената ни от комунистите "Свобода и Демокрация". За всяко нещо се иска време, докато ферментира и по естествен път се развие. "Оно законо е врата у поле" - подбива се шопът; национален рефлекс ни стана подтичването, сравняването на всяка цена с други общества и народи, прилепчивостта към чужди традиции и чужда народопсихология... Малоумни ли сме, та не разчитаме на себе си, на духовния си опит като препатил народ?

Седем и трийсет. Лято. Слънцето се вдигнало, пече през утринната омара. Съседите - по един, по неколцина, се отправят към автобусната спирка или по четирима-петима се диплят ту в една, ту в друга вехтичка лека кола на път за работа. Това е то моят народ! В пет и трийсет той ще се върне потен, прашен и каталясал от 38-градусовата жега, но стопанин на мизерния си дом и живот... Това е Той - изрядният данъкоплатец, вечно притесняваният и все имащ да дава платец на такси, хитро изфабрикувани отчисления: отчисления за циганите, отчисления за някакви фалшиви здравни осигуровки, някакви неотложни общински нужди, той - хоканият, притисканият до стената ту за парно, ту за електричество, ту за смет и какво ли не. Оня, на когото се надсмиват зад гърба, над когото вирят пръст назидателно и обвиняват що не гласувал за най-подходящия кандидат да управлява България. Великият ням. Великото мълчаливо впрегатно животно.

Чудя се, защо нашите историци, писатели, нашите учители и политици все ни навират героите и героичното в очи. Гади ми се от героизъм, храбреци, патаклами, кървища. Като че героизмът е само в битката, в схватките гуша за гуша, в сражението на живот и смърт, във военните демонстрации от всякакъв вид... Не е ли време да приключим със старозаветната представа за героизъм ("Зъб за зъб, око за око!"), да се взрем към делничния народ с уважение и признателност - че живее, ражда и отглежда българската челяд далеч от показността, и особено - от показно-героичното?

Ако си спомняте "Великолепната седморка", филм по японска притча за седемте самураи - в последната сцена главният герой, единствен оцелял в патакламата, се обръща към наобиколилите го селяни. Тия кротки труженици току-що са отървани от шайка бандити...

И самураят се обръща към селяните ей с тая приказка, дето не ми излиза от ума десетилетия наред... "Нас - казва той - ветровете ще ни издухат, плътта ни ще изгние, костите ни зверове ще разпилеят из полето. И вие ще съчините легенди за нашата храброст. Ала да се задържиш на тая земя, коренче да пуснеш, потомство в лишение да отхраниш: въпреки болести, суша, глад, наводнения, тайфуни и земетресения, въпреки алчността и злобата на богатите безделници - това е истинският героизъм, в него е великият смисъл на живота. Ние сме мимолетни, вие сте вечни, и затова - истинските храбреци."

* * *

"Ако бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено" е мисъл на Фьодор Достоевски; срещам я като цитат в книгата "Нравственост - същност и специфика" на Любомир Драмалиев (изд. 1972, с. 52). По скъпите си коли новоизлюпени думбази пък лепят стикерче с двусмисленото игриво "Всичко е възможно!" (Т.е. - няма Бог!). Е, добре! Ако не съществуваше народната традиция, героите щяха да бъдат наричани с други имена, пък и кой ли щеше да им се възхищава?

Обади се от Пазарджик към два и половина 150-килограмовата Трепка, жената на вуйчо ми Любен: сутринта починал Славчо, съпругът на леля ми Виолета. Погребението - утре около обяд... Между внуците на дядо единствен помня тоя Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко и роднините му, особено майка му баба Марийка - кльощава проклетия с пристиснати устни, как тормозеше леля - най-малката, най-кипрата от четирите щерки на дядо. Ех, Славчо... Отърва се, Славчо, от лъжовния свят!

29.07.1998. Към един и половина почнаха да погребват 67-годишния Слави Любенов Тодоров, пък аз се паркирах под дебела сянка извън гробището да си го мисля какъв левент и колко сербез бе покойникът някога.

Сбрахме се третото и четвъртото поколение Дяволи подир погребението и мрънканиците на попа. И ги видях моите лели, братовчедки и братовчеди, и вуйчо сред тях - силно подгърбен, с избелели очи, но всички те - въпреки траура, сърцати, трезви, присмехулни, здраво семе на Тракийската низина, духом разкрепостени; и все пак (или точно затова) скромни, т.е. честни, че да не бият връх, да не се емчат предизвикателно.

Направи ми впечатление, че учители са поне три четвърти от братовчедките ми... От Перущенския или от Калугеровския корен е таз явно генетична предразположеност?... Струва ми се, от Перущенския, и по-точно - от оня полумитичен Гьорги, подкаран от турците да го правят еничар, ала успял да избегне еничарството, дошъл си от Солун по-българин от мнозина местни... За версиите около съдбата му ще стане дума по-нататък.

30.07.1998. Обади се по обяд Re. и се качих до Бойково. То бе също ден, наситен с напрежение и награда за моите си страхове около ремонта на двигателя и въобще. Предприетото го изведох докъдето го бях планирал; въпреки че доста се полутах из планината, а и колата опасно прегряваше, та се наложи шест-седем пъти да спирам, докато се изкатеря до очакващата ме притеснена от закъснението Re. Така в древните епоси Принцесата-Хубавица срещала своя Принц, драпащ изнурен и изпояден, но Победител от битка в свърталището на драконите.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: