Въведение

"...А този Рай защо ми е, щом няма
пробождането тъничко отляво?
Единствено във болката се ражда
любовта..."

Silver Wolfess, из стихотворение

("Младите хищници") МАЙКАТА И НЕЙНИТЕ СИНОВЕ

_{Продължение от 31.07.}

Тия междупартийни баталии задължителни ли са за демокрацията? Но що значи "партии"; то иде от латинското pars - "част от цялото". Цяло е общото ни отечество. Цяло е България. Дали - служейки на партията си, нашите партийци не забравят "цялото", т.е. България, когато се впускат в безумните си вражди?

Състезанието между идеи защо превръщат в окепазяване с всякакви средства? Какво печелим, ако "нашите" са посредствени, макар и да са победили в изборите? В най-общ смисъл "наши" са всички партии в републиката: едни - по-симпатични, други - по-малко; основното не е ли, че всяко от тия сдружения носи своя идея за просперитета на Отечеството?

В това състезание между идеи на мен, редовия гражданин, ми са необходими все пак определени нива нравствена хигиена и спокойствие, та уравновесено да преценя и отсея според опита, културата и традицията кого да подкрепя, с кого да обвържа в някаква степен проектите си... Ако наистина имат намерение да се вслушат в гласа на тоя велик мълчаливец народа, поради что е тоя вой, потоците словесна помия поради что са?

Хора, като да речем, Рачко Пръдлето и Балдевци си има във всяка нация, но кой у нас избутва именно тия "да съветват", да ни настройват един срещу друг? Дали щяха да са толкова щастливи при по-спокойна обстановка? Да, жизнено необходима за тях е размътената шупнала тиня, из която гордо изплуваха и ето, вече седем-осем години* славно си поминуват.

Какво стана с оня, дето се канеше шутове да раздава в Народното събрание? Сега е на място вис-о-око в облаците, недосегаем като конституционен съдия**. Абе как е възможно в ръцете на такъв човек да се дадат везните на върховното правосъдие в Републиката! Но... да сте чули пиперлия думица от същата тая уста, откак се закрепи горе?! Е, вече се е доказал по митингите, като добър актьор си е извоювал положение и днес бихте се докоснали до сияйната му личност само през дебело тапицирани порти, пък и ако е на кеф да ви слуша... Спомням си, именно тоз образ ненагледен как хубавичко обясняваше: какво като гласуването е тайно, от всеки клон по дървесата около Парламента неговите съратници със зорки очи ще следят кой как гласува. И си ги представям хората от тогавашната му партия, покатерени като маймунки точно около най-висшия орган на българската държавност и демокрация. Е, именно тая благородна личност сега пази законността в България. Леле, леле, леле! (Вж. вестник "24 часа" от 20.03.2000., с. 12-13.)

Всеки от тия тарикати си имаше номер как да се промъкне във властта. Един се джанкаше с умърлушените едва-що пребоядисали се комунисти в парламента; друг - бивш (?!) офицер в ДС, в речи по митингите разфасоваше Държавна сигурност; трети се търкаляше по зелената морава под някой политически лозунг и вестниците тръбяха, че гладува; четвърти и пети едва ли не с каменарски чукове се завтекоха да громят комунистическите истукани, нацвъкани по площади и местности; шести организираше нощни бдения с черковни свещички; а един*** от тая артистична вагабонтска пасмина... вече успял, та успял, хептен самодоволен, взе, па се изока чак от далечната Америка: той бил, моля ви се, най-успешният български сперматозоид, докатерил се до висините на ООН. Наистина фантастично постижение!!!

Точно сега, изправени пред тия образи ненагледни, е време детайлно, от гледна точка на нравствеността да преоценим жизнения път на един от възродените, изчистени от мухъла и прахоляка исторически кумири на тънката прослойка безогледно провиращи се към властта. И тъй, да се обърнем пак към Негово Величество политическия гений на партизанщината у нас Стефан Стамболов...

Като не успял да запали Цариград, 21-годишен, според както решил ЦК на революционерите, отпрашил към Стара Загора, "отдето писмата бяха най-буйни, а цифрите за числото на борците най-големи - пише Д. Маринов и подчертава: - Стара Загора искаше да вземе палмата на първенството... Па и Търново бледнееше пред Стара Загора". Пак да си послужа с думите на биографа: "Въстанието избухнало; но при самото си пламвание то угаснало, без да произведе никакъв шум дори. Причината е, че от две хиляди души борци не излезнали повече освен 10-15 души". И авторът възкликва: "Първенството бе изгубено", сякаш коментира спортна надпревара, а не дело, което би се напълно осъществило с кървава сеч, изпогорени селища, набучени на кол отрязани глави.

Преоблечен в селски дрехи, зарязъл бинокъла, компаса, вероятно и пищова нейде из крайпътните драки, "единственият бодър, неустрашим и с кураж", младият мъж обиколил селата и... "се уверил, че сърцата още не са станали юнашки". В тоя момент "останал самичък. Той трябваше да се грижи самичък за своята съдба". Запътил се към родно Търново и "през нощта из тъмнината той се подхлъзнал и паднал в един дол, отдето можал да се измъкне с голяма мъка, и то покрит от рани и облят с кръв".

Оказало се, "че и търновци не стоят по-горе от старозагорци". И понеже турската полиция почнала вече да проявява интерес към сърцатия пътешественик, кандидат за баш-войвода, тоя последният "успял да се промъкне в жилището на една жена, която го приела, скрила, церила раните му и подновила живота му", пък за отплата той й наредил стихове, сред които освен признателност към стопанката има и такива редовце:

"Тук, всред народа, аз намерих
лъжа, измяна, подлост, страх".

Очевидно не е бил едничък бай Славейков да се жалва от народа, да го назовава "мърша"; младичките къде-къде по-пламенно са си точили самочувствието върху гърба на същия тоз българин.

Хич не ми се ще да пренебрегна пикантната подробност, че "подновила живота" на бъдещия "герой на българската политическа сцена" (според Д. Маринов) някоя си Мария, по-известна с прякора Гранда Мола и която търновското достопочтено общество подозирало в леко поведение и "беше я клеймило със своята присъда". "В къщата на тая жена и на една друга - някоя си Бяла Бона, Стамболов и неговите другари са намирали прибежище, защита и помощ", та бъдещият най-висш политик на България "до края на живота си пазеше дълбоко уважение и признателност към тая жена" (цит.съч., с.35). Който желае, ще надникне отвъд "лъжата, измяната, подлостта, страха", които 21-годишният комита открил "всред народа", както и - отвъд благородството, разбира се, на екзотичните за мен, читателя от преддверието на ХХІ век, Гранда Мола и Бяла Бона.

* * *

Показателно е за личността на Стамболов парадоксалното съжителство между възвишено и низко. Да не би това да е почеркът на т.нар. балкански тип?... Съмнявам се. Макар и откъслечно, летописите не подминават подобни съчетания в личния живот и на люде от други народи и общества. Например, версиите около смъртта на палавата Мерилин Монро и романа й с братята Кенеди... А може би умението успешно да се управлява държавният кораб изисква непременно безскрупулност и пренебрежение към нравствеността? Навярно политиката като изкуство се състои точно в това съчетание?!

Ей го нашия човек, оздравял и с прежната енергия "подпрян под една круша на могилката" в караисенските лозя, "тамо, дето беше станала първата среща на Хаджи Димитра и Стефан Караджа с турските войски". Вярвам, то е същият, издумал ядни приказки против народа си, но обрекъл се именно на тоя народ, един нехранимайко, чието име Историята отбелязва със златни кирилски букви. Но устата му сега не гърмоли, не кълне, а шепне:

"Спете тихо, братя мили,
лека да ви е пръст;
нека над вашите гробове
и да няма кръст!"

Колко аромат има в тоя луд хъшовски вагабонтлук, облъхнат от отчаяно родолюбие! Как да отделиш едното от другото, колкото и Нравствеността друго да говори?... Велика и ужасна личност.

Идеално щеше да е националните ни дейци да бяха все люде чистички и сресанички, зализанички - бих рекъл, с нимба и крилца. Човекът обаче е несъвършен; налага ни се да го приемем с всичките му странности и кусури. И то също е част от урока за нас: че Отечеството е идея, която зарежда душите с енергия от съвсем грубата първична материя на живота.

Завършвам тия бележки върху биографията на ранния Стамболов с напомняне, че именно той е двигателят - заедно с Никола Обретенов, Стоян Заимов и Илия Драгостинов през ноември-декември 1875-та, само подир няколко заседания - да се проектира подготовката и обявяването на Априлското въстание. За това въстание в предговора към "Записките" Захари Стоянов ще рече девет години по-късно, че ако се гледа "със строго критическо око", ще открием наред с другите български въстания от онова време, че и то е "театрално, непрактическо и необмислено сериозно", но... е "най-блестящата страница от новата ни история" и "ни характеризира като народ".

Моите възражения с днешна дата, точно възраженията, идат заради пренебрежението към традицията и са отправени именно заради днешните наши политически и държавни личности. Не вадя кирливи ризи, а като повод за размишление върху еволюцията и революционния патос въобще са тия частни бележки. Че политиката е била и си остава нечиста работа в границите на Българската държава, не е виновен народът. Тоя народ е далеч-далеч по-мъдър от своите герои, от тез буйни, непримирими, припрени и непригладени синковци. От упрека и признателността те няма как да се скрият; така майката, съдейки строго рожбите си, прави го от майчина обич, защото сърцето й тупти и кърви с техните сърца. Понеже народът е майката, а героите - нейните синове.

И накрая - черешката на тортата... Не съм безпристрастен, о въобще не очаквайте от мен безпристрастие, когато става дума за героизъм и бабаитлъшки фасони. Насред Калугерово върху паметна плоча с трийсетина имена на момци от Хвърковатата чета на Бенковски едно под друго (на четиринайсетия и на деветнайсетия ред съответно) са изписани имената на двама мои кръвни предци, Тодор и Ангел. Ангел Керемидов ми е прапрадядо по майчина линия. Тъй че какво ми пречи да претендирам за аристократично потекло, па дори и над фамилията Кобургготски!

__________________________________________
_{* Броено от юли 1998 година.

** Георги Марков от Демократическата партия на Стефан Савов.

*** Пазарджиклията Стоян Ганев.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: