Въведение

А Крем (Крум) попита аварските пленници: "От какво, мислите, загина вашият княз и целият ви народ?" Те му отговориха: "От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после - от пиянство, защото когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също - от подкупничество: всички станаха рушветчии, продажници; сетне - от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата гибел произлезе от всичко това".

Из "Свидас лексикон"

("Младите хищници") ЯСТРЕБ ПЛЯЧКА НЕ ДЕЛИ (1.)

01.08.1998. Вчера сутринта докато доливах дестилирана вода в акумулатора, Митьо Чомпала от съседния вход се домъкна като мазен пес-помияр в гаража. Вика: "Дай един метър!" Дадох му рулетка и взе да мери какви тенекии за кърпежа ще са нужни. Бяхме говорили преди две седмици, че събирам пари за ремонт и ей го, иде да ми работи; разполагам едва с 28 хиляди лева*; ако ми стигнат сто хиляди, ще викам "ура". Но работата не търпи отлагане, колата усилено почва да гние.

Интересен ми се видя тоя начин за захващане с поръчка у 68-годишния Чомпал - католишка семка, мъжкар, най-малкото - странен с идиотщината да яде живи риби, жаби, скакалци, костенурки. Кученце хранеха децата от блока зад моя гараж, леговище му бяха направили, храна му носеха, играеха с него; и една сутрин миналата есен Чомпала, който цяло лято следял под око тая идилия, заклал кученцето, пил му кръвта пред сащисаните съседи, одрал го, турил го в тавичка с ориз, отнесъл да му го опекат на фурна.

Ей такъв неандерталец. От друга страна, изглежда вдаден в работата си, готов да се притече с опита на видял и препатил курназлия. Идеално му приляга лафът: "Пие, пее и се бие за жени". Зарязва жена си по пет-шест месеца, по година и две и открито живее с друга, 30 години по-млада от него; като му омръзне, върне се от света на любовта и алкохола вкъщи, поседи, полежи, позаглади косъма и хайде пак към нови авантюри! А децата му - вече задомени.

Завъртя се наоколо от края на май; хваща се да поработва на парче: ако го потърсят. През вечер е пиян, понякога "връзва кънките" от 9-10 сутринта. Сух, корав, жилест; очевидно някога е бил издръжлив като катър с тая несдържана и на 68 лазарника жизнена смелост и с просташкия маниер да се налага: отвратителен на моменти, но поне истински.

Кахъреше се завчера за зетя си, и той автомонтьор - купува бракми, стегне ги, удари им една боя и хайде на пазара; жигулите още се търсят! Та Чомпала жали зет си: "Не му спори! Тая, червената лада двайсти ден не може да я продаде. Влачат се мераклии, оглеждат, ама не купуват. Има такива дни, да му ебеш майката, запецне пазарът, пък готови парички лесно се папат. Да купи друга кола за стягане не може, че паричките му са в таз, и ей го, седи като мома некалесана, чака клиенти".

Синът му на Чомпала - мълчалив, ала май с хайдушкия нрав на баща си, доскоро се пилееше нейде из Русия или Украйна; и сега баща му на тоя Наско ми приказва: "Чакам сина, да го видя жив ли е, здрав ли, пък после ще се върна при оная". "А жена ти как приема тия твои изпълнения?" "А, шъ й еба майката, кво шъ ми рече жената! Смей ли! А си е отворила устата, а главата й шъ отрежа."

Седим в тъмното, блещукат цигарите ни като светулки; жена му го вика: "Митко-о! Митко бе! Хайде бе, Митко! Идвай да вечеряш". "Шъ дойда, ма, трай там! Ей сега шъ дойда." "Ама яденето ти сложено, ще изстине манджата. Хайде, идвай!" - кипри му се. Хлопва стъклото на третия етаж.

Не съм я виждал друг път да слиза, да се заседява с другите жени; сега почна да слиза. Седне до пияния Чомпал разхубавена, вързала шалче на врата, попоглежда го; присъствието й говори: "Ей го моичкия, моя герой ненагледен, стопанина".

Как да опиша таз женска участ! Сама отгледала децата, вечно пренебрегната от своя вихрогон, смалила се от дертове по деца и внуци; пък очите й весели: притиска буза в рамото на мъжа си, докато идиотът с боботещ като из бурия глас блъска биреното шише с ракия в масата: "Ай-й-й, пичове! Наз-з-здраве!"

Животът вплита в едно низкото и възвишеното, жалкото и величественото, жестокост и нежност, злост и милозливост.

02.08.1998. Собственик съм на декар и седемстотин квадрата земя в околностите на Хаджиево между Пловдив и Пазарджик. Завчера, като погребахме мъжа на най-малката от дядовите щерки, получих късчето хартия; сега посегнах да се полюбувам на тоя къс хартия с гордостта на стопанин.

Имотецът мижав, но пък плодородна пръст. Бяха разкошни ябълкови градини край Хаджиево, когато забивахме колчета да маркираме преди две години. Големи и сочни ябълки давали палметните масиви с курдисана до всеки корен тръбичка за капково напояване. Давала тракийската земя, но откак сме "демокрация", близката махалица на километър-два оттук, както ми посочиха, е жива напаст, по-зла от ятата скакалци през сушавите лета.

"Котило на крадци - говорят ми. - Цяла нощ с каруци шетат по къра. Я, най-харно изкорени ябълките, жито да ти засеем. Житото - уверяват ме - иска жънене, труд е то; катунарите ги мързи да работят, виж, житото ще го отчуваш."

С радостта от имота прихващам и от страха да не ме ограбят. Всеки бандит може да те бастиса днес в България. Поле - широко, хора всякакви, на кого ще се оплачеш, като те налети я циганска тайфа, я мутрата-прекупвач? На Татарчев** ли!?... Или да висна с дядовата двуцевка ябълки да вардя на двайсет километра от Пловдив?... Да грабят, мамка им! За какво ли ми е тоз имот?

Дали умението на българина, куражът да се заема с неприсъщи за занаята му дейности не е от туй състояние все да е нащрек, все предпазлив да е с пасмината, която открай време ни лази по самочувствието като чалмалия-кърджалия? Въртят ми се из ума мъгляви планове що да го правя туй парче чернозем. Ще диктисам бетонния гараж сред полето за основа на двуетажна, ама циганският катун ми обърква плановете... Друго племе, друг тертип. Да оставим, че и ний масово се топим един-други, от завист готови сме да съсипем чуждия труд. Кокошкари! И ний ли сме като онез симпатяги с техните кръшни маанета, тъпани и пискливи зурни?!

Вчера съседката Дора сладко-сладко разправяше как от "Пулпудева" изнасяли парчета обработена кожа и даже цели палта, как в масовия грабеж самите началници, контрольорите, дори и нощните пазачите се конкурирали с апашите от Столипиново кой какво да отмъкне... Няколко пъти скришом я побутвам да спре да бъбри, но тя бе въодушевена от тия "подвизи". Ах, с каква гордост описа как под зимното палто се омотавала в една-две, че и в по три овчи кожи!...

За фалша, в който живеем. Фалш е просмукал всичко в България отгоре-додолу: от пазачите, които крадат вместо да охраняват, до фалшивите български поети и писатели, назначени с поръчение от Партията-ръководителка да творят красиви лъжи за българската нация и държава.

На повърхността - честни, трудолюбиви, приказчици пред младите как да са съвестни в живота и прочие; в действителност обаче кой как може... влачи, краде, обзавежда се като хищник с награбеното, любува му се или му кърви душата, като разбере, че комшията повече "си взел". Нагледах се и сред добруджанци на все същата мила картинка. Едва прибрали се от блока, дето цял ден гръб са превивали, тия хора от Гурково и Тригорци хапваха надве-натри, па поемаха обратно в полумрака с магаренца, с каручки, пеш - с торби и чували под мишница, някой по-лаком пък - с трактор... Тежковоз с прицеп колкото железопътен вагон ползваше съседът Кольо, едър, буен, хубавец и майтапчия, присадил се от Каварна в туй селце с доста по-млада жена и дъщеричката й, подир бурен развод... И всички тез завалии щъкат в тъмното да приберат укритото в шума и храсталаци или маскирано под бали сено.

Не беше ли общонародна собственост земята?... Българинът обаче не се доверява на Държавата: отива да си "прибере" онова, дето смята, че му се полага. Граби от своето-несвое като същински ястреб-птицелов.

И се носи като гадна мълва по нашата България: който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран), накратко - който има нюх да плячкосва, е заможен; нему завиждаме, че успешно живее. Приказката "Беден, но честен!" звучи с убийствена ирония в тоя контекст. Трябва да си живял сред тия хора, които крадяха поне от своето, че да разбереш, например, отде е у тях ехидното им отношение към "госпожа Франческа" - т.е. към назначената от бившата БКП пъстра и креслива писателска прослойка... Човек е егоист по природа. Само по себе си това не е лошо. Цивилизацията е стремеж към достойнство. Тая тема звучи, например, като лайтмотиф в Омировия епос; примерите със спартанците, историите на Дон Кихот, великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер... Нали цялата световна литературна съкровищница за достойство всъщност настоява!

От лицемера обаче, който по навик продължава да си демагогства в стихове, или съсипва труда и мечтата на приятеля си, или от трибуната на лъскава медия ръси познати до болка лъжи или старите тъпи клишета що е изкуство и кой е смисълът на живота... От тоя речовит лицемер мангото-кокошкар, мисля си, е по-достоен, че поне честно си отнася лобута, за да си тръгне като симпатичен грешник от тоя наш свят.

_Следва

_______________________
_{* По тогавашния курс на лева.}

Екстри: