Въведение

"Цивилизацията е стремеж към достойнство. Тая тема звучи, например, като лайтмотив в Омировия епос; примерите със спартанците, историите на Дон Кихот, великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер... Нали цялата световна литературна съкровищница за достойство всъщност настоява!"

("Младите хищници") АНТРАКТ

30.06.2006. Имам еуфоричното усещане, че всичко, до което се докосна, мога да превърна в литература. Вариант на мита за цар Мидас... Но това го откривам и у други автори - в наглед разпилените сюжети на зрелия Радичков, у П. Вежинов, у Хайтов (в по-малка степен), у Далчев (във "фрагментите" му), както и у някои словоохотливи автори от типа "Дончо Цончев".

С Хемингуеевите къси разкази минаха студентските ми авантюри, та до трийсет и третата година тоя стил на писане ми бе еталон. След драмите около смъртта на баща ми, после - на майка, подир развода с жена ми, прогонването от редакцията на "Комсомолска искра" (1981), смъртта на близки до сърцето ми приятели, като Данко (Йордан Кръчмаров - на 39 г.), Мишо (М. Берберов - на 54 г.), след вихрушката около Десети ноември 1989-та и създаването на "Демократическо знаме" през май на 1990-та (един чисто партиен вестник)... След тая редичка от събития в чисто личен план... почнах да си давам сметка, че по-силно от склонността към лапидарна проза винаги, от студентските години още съм харесвал артистичния, нехаен уж стил на старофренския поет Франсоа Вийон, после - под влияние на Далчевите преводи усетих влечение към стила на перуанския поет Сесар Вальехо с присъщата му склонност към алюзии от библейската притча (как всичко човешко е суета и въпреки това - трагично важно за останалите шест милиарда човешки съществования на планетата). Ето нещо изящно, артистично и изискано, като част от живота на простолюдието. Чуйте само какви стихове (в превод на Ат. Далчев и Вл. Муратов):

Мулетарю, ти минаваш баснословно остъклен от пот.
И чифликът Менокучо ти донася всекидневно ядове безброй.
Пладне. Крачим по колана на деня. Слънцето пече жестоко.

Или:

Умря Вальехо, биеха го него всички,
без той на някого да е направил нищо;
жестоко биеха го с пръте и жестоко
го шибаха с въже; свидетели са дните
четвъртъчни и костите на раменете,
дъждът проливен, пътищата, самотата.

Почнах да осъзнавам, че всъщност ония автори от съвременната българска литература, които ми ги сочат за връх на творчеството, в голямото си мнозинство са чиновници и занаятчии в литературата; че техните творения услужливи литературни критици и литературни историци са ги въздигнали за конюнктурни цели, заради манипулации според т.нар. партийна линия над цялото ни поколение млади българи от 1950 година насам.

Отначало мъгляво, все по-ясно нататък като "върховна задача" си въобразих идеята да поставя всяко от тия светила на мястото му - кротко, човеколюбиво, уравновесено... Да покажа на света как тия иначе талантливи люде са ги употребявали да ни заблудят, да ни промият мозъка, за да престанем да виждаме уникалното у всеки обикновен уж човек. Това героизиране на подвига, например; тия борци за световно щастие, обрекли се на някоя красива, но умозрителна теза...

И постепенно, чрез моите си истории осъзнавах, че животът не бива да се възприема едностранчиво; понеже именно тая нахална, тенденциозна едностранчивост спори с уханието и аромата на случващото се с нас, живите. Можех да се дразня, да речем, от тарикатщината и грандоманските изблици у някого, но това да не ми пречи да видя и личната му драма на талантлив поет, който с действията си сам обезсмисля своето, оставя се суетността да го погуби като творец. От една страна, човек на честта, от друга - образ на вагабонтин, пияница и нехранимайко, от тия характери, към които винаги съм имал, не знам защо, някаква вродена симпатия.

Открих и друго едно твърде важно обстоятелство за себе си: че когато соча нечии слабости или, направо казано - гадни черти, това не бива да ми пречи да посоча и доброто, положителното у въпросния човек. Бесните спорове да не са между човеците, а да ги пренасям във вътрешното пространство у всекиго от нас, където божественото и сатанинското са във вечен двубой.

Самият факт, че сме живи, означава, че у всекиго има заложен велик, неповторим смисъл; че никой не е толкова достоен, та да раздава крайни, нетърпящи възражение присъди, а изкуството, и то литературата в най-голяма степен, е именно стремеж да живееш по съвест, което е така трудно, непостижимо почти като красотата на звездното небе.

Какво е нужно, за да пишеш стойностно? Върховна тръпка при писането е да имам очарователен женски образ в ума, муза, която да ме изкушава като медоносна пчела да вадя най-доброто от дълбините на душата си, да го полагам смирено пред божествените й нозе, пред благосклонната й и всеопрощаваща нежна усмивка на жена, която знае цената си и настоява да съм на висота, когато творя своите текстове.

И още... Никой не е толкоз значителен, че да е меродавно единствено неговото височайше мнение; винаги ще се намери някой или неколцина, които да кажат още нещо, да допълнят или оспорят с основание твоите изводи и оценки.

Моето е меродавно от моя си гледна точка; не е задължително да е самата Истина. Защото Истината не се полага по наследствено право, не е притежание на един, а е достояние на всеки, който честно, с достатъчна доза самоирония се стреми към нейните слънчеви океански простори. (6-7 h.)

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: