Въведение

"...Простичко е и нужно само да съблечем егоцентризма си. Дори утвърдени автори имат нужда да бъдат прочетени с критично око..."

Да, бе! Простичко на думи. Тщеславието, егоизмът, самолюбието в основата си идат от бесовската част у всекиго от нас, мисля си; та затова са и така жилави и упорити като троскота в гробищата по света.

Като си помисля само колко добри идеи са били съсипани именно от неумението ни да потиснем егото си в определен момент. От друга страна пък, не мога да си представя как ще постигнеш каквото и да е, без да си уверен в себе си, т.е. без да си в известен смисъл егоист, без да се поставяш едва ли не в центъра на Вселената. Простичките неща, г-жо Silver Wolfess, очевидно са с доста сложна структура под неособено набиваща се повърхност.

В тия писателски и всякакви други сдружения не би трябвало да има нищо лошо. В крайна сметка това е форма. Тъжното иде, когато под благовидната форма се развихрят страстите, деленето на "ние" и "ония извън". Иде ми на ум колко отворена система за сдружаване е Интернет, например. Ето, дори двата форума ("Език и литература" и "Поезия"), които - доколкото разбирам - и Вие следите с пристрастие и повишен интерес...

От моя си гледна точка казано, не очаквам кой знае какви велики открития да прочета; самият факт обаче, че свиквам с представата си за един или друг от пишещите, даже гадая с какво биха ме изненадали - това стипчиво приятелство или съпротива в разговорите вече става част от нас, ние се превръщаме в членове на човеколюбива общност с всичките си качества и недостатъци. Ами че това е самият живот, където един ще ти лази по нервите, друг ще те вдъхновява просто със самото си присъствие.

Сериозно, г-жо, приятелите ми - хора трезви и прагматични, видели две и двеста, искрено ми се чудят какво толкова правя по цели дни, па и нощи, кръжейки от два месеца около компютъра. И как да им обясня, че тук откривам неподправените гласове на България такава, каквато си е, а не лустросана или омаскарена заради нечии политически приумици. Да, виртуална - т.е. в някакъв смисъл измислена, умозрителна, но тая среда е жизнена и очаквам, че тук някъде вече прохождат големите писатели и поети на нашата нация, само че вероятно те още не знаят това.

И понеже натежа текстът-разсъждение дотук, ето Ви едно нещо, за да внесе малко настроение, надявам се!

ДВОРЪТ НА ДЕТСКАТА ГРАДИНА

Като гледам в пухкавия сняг малките
деца как тичат, като ги гледам как падат,
търкалят се, изправят се като въстаници
на барикада и тичат до колене, до кръст
в снега...

Като гледам белотата как се сипе,
как се стича от свечереното небе на тласъци,
подхвърляна от ветровете...

Като гледам,
подпирайки с длан небосвода, оставайки
жив все пак,
безкрайно нежно
страдание ме обзема.

Вали
над всичко тоя сняг. Вали,
натрупва и не зеленее
тревата с остри копия, не пъплят
сълзите на надеждата по мъртвите
есенни листа.
Скоро няма да ни има даже.

Ще отлетим
към небесата, о деца!
И вие вече няма да сте същите.
Крилата
заякват само във усилното летене,
в такава зима...

В такава зима
искам да си ида -
с очи във пухкавия сняг,
с очи, които падат
като въстаници на барикада, възкръсват
и се повтарят в теб,
човечество. Ала
планетата е пухкава от сняг... И там
едно Голямо Черно Куче се разхожда. Уморен,
тъй жаден за почивка,
просто нямам право
да умирам. Би било
крайно неприлично...
докато тоя кръвожаден мрачен пес
кръжи наоколо и всъщност
най-много
около детската градина
кръжи с огромни огнени очи и лапи.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: