"...Простичко е и нужно само да съблечем егоцентризма си. Дори утвърдени автори имат нужда да бъдат прочетени с критично око..."
Да, бе! Простичко на думи. Тщеславието, егоизмът, самолюбието в основата си идат от бесовската част у всекиго от нас, мисля си; та затова са и така жилави и упорити като троскота в гробищата по света.
Като си помисля само колко добри идеи са били съсипани именно от неумението ни да потиснем егото си в определен момент. От друга страна пък, не мога да си представя как ще постигнеш каквото и да е, без да си уверен в себе си, т.е. без да си в известен смисъл егоист, без да се поставяш едва ли не в центъра на Вселената. Простичките неща, г-жо Silver Wolfess, очевидно са с доста сложна структура под неособено набиваща се повърхност.
В тия писателски и всякакви други сдружения не би трябвало да има нищо лошо. В крайна сметка това е форма. Тъжното иде, когато под благовидната форма се развихрят страстите, деленето на "ние" и "ония извън". Иде ми на ум колко отворена система за сдружаване е Интернет, например. Ето, дори двата форума ("Език и литература" и "Поезия"), които - доколкото разбирам - и Вие следите с пристрастие и повишен интерес...
От моя си гледна точка казано, не очаквам кой знае какви велики открития да прочета; самият факт обаче, че свиквам с представата си за един или друг от пишещите, даже гадая с какво биха ме изненадали - това стипчиво приятелство или съпротива в разговорите вече става част от нас, ние се превръщаме в членове на човеколюбива общност с всичките си качества и недостатъци. Ами че това е самият живот, където един ще ти лази по нервите, друг ще те вдъхновява просто със самото си присъствие.
Сериозно, г-жо, приятелите ми - хора трезви и прагматични, видели две и двеста, искрено ми се чудят какво толкова правя по цели дни, па и нощи, кръжейки от два месеца около компютъра. И как да им обясня, че тук откривам неподправените гласове на България такава, каквато си е, а не лустросана или омаскарена заради нечии политически приумици. Да, виртуална - т.е. в някакъв смисъл измислена, умозрителна, но тая среда е жизнена и очаквам, че тук някъде вече прохождат големите писатели и поети на нашата нация, само че вероятно те още не знаят това.
И понеже натежа текстът-разсъждение дотук, ето Ви едно нещо, за да внесе малко настроение, надявам се!
ДВОРЪТ НА ДЕТСКАТА ГРАДИНА
Като гледам в пухкавия сняг малките деца как тичат, като ги гледам как падат, търкалят се, изправят се като въстаници на барикада и тичат до колене, до кръст в снега...
Като гледам белотата как се сипе, как се стича от свечереното небе на тласъци, подхвърляна от ветровете...
Като гледам, подпирайки с длан небосвода, оставайки жив все пак, безкрайно нежно страдание ме обзема.
Вали над всичко тоя сняг. Вали, натрупва и не зеленее тревата с остри копия, не пъплят сълзите на надеждата по мъртвите есенни листа. Скоро няма да ни има даже.
Ще отлетим към небесата, о деца! И вие вече няма да сте същите. Крилата заякват само във усилното летене, в такава зима...
В такава зима искам да си ида - с очи във пухкавия сняг, с очи, които падат като въстаници на барикада, възкръсват и се повтарят в теб, човечество. Ала планетата е пухкава от сняг... И там едно Голямо Черно Куче се разхожда. Уморен, тъй жаден за почивка, просто нямам право да умирам. Би било крайно неприлично... докато тоя кръвожаден мрачен пес кръжи наоколо и всъщност най-много около детската градина кръжи с огромни огнени очи и лапи.
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|