Въведение

("Младите хищници") ЯСТРЕБ ПЛЯЧКА НЕ ДЕЛИ (3.)

04.08.1998. Вчера минах през годишен технически преглед за колата в автосервиза. Хич не я гледаха. Прибраха си седемте хиляди* и ме пуснаха по живо-по здраво да си търкалям таратайката. Би трябвало да съм доволен, а си мисля: за какъв дявол е тоя преглед? Само за да си прибере държавата паричките ли? Кого всъщност обслужват тоя род дейности, наподобяващи онова, дето се върши в цивилизованите общества? Ами че нашите "мероприятия" в повечето случаи са изпразнени от съдържание.

Служителят в държавна фирма се грижи единствено навреме да мине през портала, където с хронометри в ръце дебнат администраторите-контрольори; веднъж влязъл, същият тоз "дисциплиниран, организиран" човек цял ден може безгрижно да се размотава, работното си време да пилее в сладки мухабети, някоя лична работица да си свърши - за дома, за приятели, или просто тъпо, безплодно да дреме на работното си място. Скапан, безкрил живот - без творчество, без мечти, без енергия!

И кой е излъганият?!... Възползвайки се от недостатъчната ни обществена култура, бюрократичната машина потиска творческия импулс у своите подведомствени, превръща ни в пасивно, гузно стадо, което очаква друг да му свърши работата, да му подреди нещата. Щастливи сме, че сме надхитрили държавата, администрацията, управителите на фирмата, пробутвайки долнокачествена продукция, посредствени проекти - когато би трябвало да сме нещастни именно защото държавата или фирмата, крепейки се върху раменете ни, съществувайки въз основа все пак на труда ни, се отнася към нас като към малоценни, осакатени, разчитащи на милост и подаяния плахи човечета.

Не напомня ли тоя вид отношения руското крепостничество, може би заради скрупульозното пренасяне на представата за всемогъщия и всевиждащ Батюшка-цар, който бди и се грижи за простосмъртните? Така крепко мнозина вярвахме в партийните секретари.

05.08.1998. Четвърти ден се печем с Чомпала на 39-градусовата жега. Манията да доизкусурявам всяко нещо, тъй че не само да е здраво, но и естетично, ме кара скрито да се ядосвам. 68-годишният Митьо е опитал май от всички професии; самоук - от тия, дето умеят да упорстват в работата. В личния си живот обаче живял както дойде, с лекота разхвърляйки сбираното с пот на чело. Две страни се боричкат у него и моделират чешитския му нрав - жесток, грозен отвън, пък отвътре мек, отстъпчив, даже глупав. Мъжкар... Мое си откритие напоследък! - че тия, дето се правят на мъжкари, всъщност са най-женствени по характер сред мъжете.

Любопитен образ на жена пък е Йоска**, около петдесетгодишна, с осанка и лице на доскорошна хубавица. От известно време колите на "Бърза помощ" често спохождат нашия блок заради Йосчето. Нещо сърдечно - и в буквалния, медицинския, и в преносния смисъл... Йоска преживява тежко драмата на отритнатия. Най-разкошното обаче е карикатурният образ на разочарована влюбена. Понеже не успява да скрие обхваналия я потрес на изоставена от любовника си, тая женица като параван пред угрижения си съпруг ползва проблема, който от младини си има със здравето. Законният слабее от притеснения около нейната отпадналост, тя пък му трие сол на главата, по цял ден разхожда вехтичък стетоскоп, с който час по час си мери кръвното, охка-пъшка, влачи се като котка с пречупен гръбнак и то става пред въодушевените съседки.

Те пък, до една посветени в трагическата причина за това охкане и пъшкане, дружно я окайват, жалят я с присмехулни пламъчета в очите: "Ау-у, че са неблагодарни мъжете!" Само току някоя по-милозлива ще рече по адрес на топящия се съпруг: "Ей, да не излезе - кой умря, на болната жена мъжът й!"

08.08.1998. Безумието наоколо почва да ме дразни. Губя спокойния си тон, когато обсъждам в себе си тоя батак. Защо все нещо изпълзява изневиделица и ми връзва ръцете?

На 5 август в осем вечерта издъхнал Т. Живков. На 86 години. Мно-ого важно!... Отиде си зловещият Хитър Петър от Правец, бивша Орханийска околия.

На 6 август малко след полунощ петима цигани разбили с лост гаражната врата, отмъкнали двете бормашини; радиокасетофонът буквално е изскубнат от барчето в купето; липсват дясната тонколона, индукционният поялник, ръчният ми часовник, запалката дори.

На тоя и следващия ден се разправях с полиция и следователи. Пълно с отпечатъци по стъклото на вратата и по предното стъкло, мога да ги нарисувам тия цигански ръчички, но следователят Иванов отбеляза в протокола: "Отпечатъци няма".

Следователят Иванов е симпатичен, интелигентен около 40-годишен мъж с "авторитетна" плешивина на темето. Доброжелателно ми съобщава: "Знаем ги кой са, нали! Но... - прави многозначителна пауза, като ме гледа право в очите - трябва да се докаже. Разбирате ме, надявам се". Разбирам го, и още как! Преди десетина дни от също такъв бетонен гараж на съседната улица същата петорка изтарашила касетофон, бормашина и зарядно устройство; и там металната врата изкъртена по същия начин. На тоя лост, с който манговците къртят, му викат галено "козе краче". На съседа обаче циганчетата върнали откраднатото. Ей тъй, представям си иронично, появяват се, значи, с наведени глави: "Комшу, звинявай за безпукойствуту!" ...Истината. По-печен хайдук от подрастващите столипиновски кокошкари се случил авер на ограбения. Лошоте е, че не разполагам със свой в тия среди.

От понеделник до петък "моят автотенекеджия" не е работил и два часа дори. То пък и с какво да работи, като му откраднаха инструментите! Гледам го, пробива дупки с бормашина, взета назаем, ама не му спори, очинките му все в ракийцата и студената биричка от близкото павилионче. Вчера ей тъй, между другото ми заръчва: "Я дай петдесет хиляди да си платя на кафеджията!"

За петдесет хиляди ми се налага да работя половин месец като учител и журналист с общо 28 години трудов стаж... но давам парата, събрана от три места, и вечерта до полунощ над блока ечаха хвалби, мръснишки вицове, закачки, "задушевна" пиянска чалга за безумната любов.

Кога спи, кога успява да се налока тоя човек! Сутрин в седем, гледам, припича се на слънчице: чака си компанията - едно друго пиянде, па тръгват да се почерпят в барчето зад ъгъла. Към девет, вече втасали, подпират се един-друг на пейките пред гаража.

Ако до обяд изтрезнее, майсторът пробие пет-шест дупки, стегне с поп-нитачка нитовете в тях и отива да обядва. Подир обяд приятелчето-алкохолик, преживял някак два инфаркта, вече го причаква както любовник чака мома с бутилка от оная ракия, дето тук я продават на половин цена с красното име "Млад покойник". Двамата обикновено висят като сополи на пейките пред блока: главата клюмнала на гърди, погледът - замътен, устата изригва фъфлеща цинизми към минаващите жени. Същински терористи-камикадзета, винаги готови да се бият на живот и смърт!

Работата по колата никак не ми се нрави. Не разбирам от тенекеджийство, но новите калници и прагове, които току-що е поставил "майсторът", не са пасвани. Иначе човекът не престава да се хвали, кога малко от малко се осефери, колко печен бил в занаята. Последните два дена нищо не е подхващал. Вчера приятелят му алкохолик се нахвърли да се бие с Манол Бочуков - Монката, пенсионер от нашия вход, кротък, незлоблив човек, цял живот работил като леяр. Псуваше го на майка тоз Слави Бахчевански, та улицата ечеше. Хем го псуваше, хем налиташе с юмруци. Едвам го удържаха двама-трима мъже да не налети на Монката. Защо ли? Ами просто защото "му развалял пейзажа", т.е. Славето не може да понася трезвия Моню около себе си. "Какъв мъж си ти, бе! - крещи Славчо Бахчевански, около 65-годишен, фиркан до козирката. - Нямаш косми по краката. Не си мъж ти! Ти си педераст" и т.н.

Гледам ги тия двама любители на пиячката - дотягат на съседите, говорят цинични приказчици подир съседките и никой не смее да се обади по-рязко; кротичко ги увещават: "Хайде сега, не се нервирайте! Ми то така, с нерви живей ли се?" Тоя батак не е за разправяне.

Завчера по обяд, в голямата жега към два, докато съм бил горе да обядвам, откраднали на Чомпала тенекеджийската ножица тоя път, рулетката му и един от моите чукове, големия. Сигурен съм, че го е сторил някой от съседите, докато Чомпала пиян-залян е хъркал на пейката край изтеглената за ремонт жигула... Е, и това ще го преживеем. Колата ми обаче е разпарчетосана, не ми се и поглежда. Дали да не приключа сметките си с тоя "баш-майстор", па да си търся друг автотенекеджия?... Ама знае ли се на каква стока ще налетя; на тоя чешит поне номерата му знам!

Така незабелязано мина рожденият ми ден. Не се оплаквам, свикнал съм на тия удари под кръста... Вечерта по-малката от дъщерите - Надя, носи бутилка бяло вино, две парчета баклава, късче шунка. Пийнахме по чашка вино. Голямата - Вера, и зетят обещаха да ми гостуват към осем вечерта, пък не дойдоха.

От всичката гадост дотук... и нещо светло. Евгени, най-нестандартният криминалист в района. Роден в 1961-ва, с вид на артистичен бохема русоляв брадатко. Дългокос. Отворен, слънчев характер... Обиколихме с жигулата в тоя й окаян вид из Столипиново и той говори на четири очи с неколцина манговци. "Знам ги кои са крадците - казва и той, - но наистина трябва да ги пипна с краденото"... Каза го, докато се черпихме кафе в едно от барчетата наоколо.

Запозна ме с приятелката си Елена. Мъжът й бил убит при свада нейде из хасковските села. Живеела сама с осемгодишното си момченце първокласник. От Ихтиман я довеяли ветровете да самотува при свекър и свекърва. За Евгени и за нея това изглежда е Голямата Любов. Подарих му "Кардиф" с посвещение. Казвам: "Ти си Танцуващият с вълци, макар да не приличаш твърде на Кевин Костнър, ти си най-малко приличащият на български полицай, може би затова си ми симпатичен". "А! - отвръща. - Мен началствата често ме наказват." Зет ми Зарко, който е полицай, така ми го представи: "Ако някой в тоя район на Пловдив може да ти свърши работа, да открие крадците, това е само брадаткото Евгени".

Прежалих го това крадено. Краденото няма да се върне. Без колата обаче ми е терсене. Почнах да се питам: "Дали не греша? Дали да не си вдигна задника и да се махна от това тресавище на невежи и посредствени българи и цигани?" Не че ги ненавиждам - нали това ми е родната среда! - ала как да приема, че са посегнали да откраднат инструментите на пияния Митьо, след като часове преди това циганска банда е тарашила гаража ми! Минава ми през ума, че по тоя начин някой си отмъщава за тормоза, който същият тоз красен Митьо и другото пиянде - Слави, налагат над съседите, но бърка моите планове. Не е трудно да се досетя кой може да е - някой от компанията, дето пляскат карти ката ден... останали без работа, съкратени от разграбените доскоро мъждукащи някак държавни предприятия. Виждам, страхуват се и те за своето, но никой не разбира, че вината за ставащото в България си я носим в самите нас като наказание. Носим си я с манталитета на хора, отритнали бога.

Е! В Евангелието има такава мисъл, ако се не лъжа: "Когото Господ обича, наму струпва изпитания". Не се чувствам по-слаб, напротив - расте увереността ми, че това задръстено обществено съзнание основно и здраво трябва да се преорава, за да се отслаби позицията на ония, дето живеят като хищници в джунгла, па се и гордеят с "подвизите" си. Доста ми е самотно, не знам дави дълго още ще издържа. Не става въпрос за слабост, а въобще - за смисъла на живота ми тук, сред тия унижавани, навиквани и непригледни от ранното си детство мои хора, малодушно приели максимата "Преклонената главица лоша сабя не сече". Писна ми да се разхождам като бяла врана!

09.08.1998. А честото позоваване на бога дали не е форма на богохулство? Търсят бога в черкви, манастири, по свети места и местности... Пък той е в самата им душа, но някой трябва да им го посочи.

Нещастието - ако не те смачка съвсем - има свойството да тонизира духа, който иначе би загинал в еднообразните делници. О, как кърви силно пулсиращият живот в часове на нещастие, как остро, как призивно и пронизително ухае въздухът на озон подир буря!

Нашите желания и страсти препятствията, гадостите ги разпалват. Искам да летя, точно защото това е невероятно. Постигнатото разпалва егоизма, но убива мечтата. Престане ли да мечтае, да проектира бъдещето си, човек духом е свършен. Амин!

* * *

Така приключих и втория бележник. Мотото на бележник № 3 е написано със син химикал върху тъмносинята вътрешна корица отпред: "На мъжът, когото обичам, за да пази нашия остров"... Кой може да е авторът! Естествено Re. Аз не бих го написал с правописна грешка; ала съзнавам, че без тая грешка би изчезнал целият чар на милото послание.

______________________
_{* По тогавашния курс на лева.

** Това не е истинското й име.}

Екстри: