...Какво означава "бърза информационна среда"? Закъде бърза тази "информационна среда"?
Из реплика на AngelPotter
("Младите хищници") БЯС ЗА ПИСАНЕ
Продължение от 17.08.
Бях деветнайсетгодишен, когато написах разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" - така се казва. И досега смятам, че е от най-доброто, което съм писал, ето - вече над четиридесет и две години (пиша от деветгодишен). Хемингуей ли е причината?... Не. То си бяха мои наблюдения, мой личен опит; от великия американец заех донякъде подхода към диалога, ей тъй, с недомлъвки, което съобщава повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението.
Значи, двама - мъж на години и съвсем млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде да отидат. Тя очевидно не е добре, а той - притеснен. Встрани от тяхната маса три сервитьорки мързеливо си подхвърлят откъслечни реплики: какви са ония двамата, гадаят какво всъщност става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмченето на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят върху нагорещения асфалт. Мирис на река. Изпотените стъкла на чашите, току-що измити. Жужащите мухи...
Сега чак си давам сметка, че съм разказал почти библейска притча. Страшно много пространство откривам зад рехавата наглед тъкан на думите... Как става това? Да не съм се родил научен!
До казармата тренирах гимнастика (14-15-годишен), бокс и кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Най ми спореше обаче в гребането: бях най-добрият сред юношите на Армейския спортен клуб "Ботев" - Пловдив, но и най-добрият на спринтовата дистанция (500 м) сред юношите-каякари от останалите шест клуба по гребане в Пловдив и Асеновград. На последното за мен индивидуално състезание ме би с четвърт корпус (по-малко от 1 м) високо ячко момче от Спортната школа, Радко Дочев, който после завърши висшия институт по физкултура, известно време беше треньор, а днес, доколкото ми е известно, е художник на свободна практика.
Помня, че го влачих по трасето; до 50 метра пред финала тоя Радко се вози на вълната ми и мина край мене в последните двайсетина метра. Изядох се от яд.
Когато бях в десети клас, ходих да се боксирам при юношите на АСК"Ботев" и се готвех в курса за парашутисти към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скачах два пъти с парашут, изкарах и теоретичните занятия по безмоторно летене, изпита; предстоеше да летя с планер, но се отказах заради моя най-добър приятел по онова време Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не му позволиха да скача с парашут.
Мечтаехме да станем военни пилоти с него... Освен това свирех на бас-флигорна в духовата музика на гимназията, печатаха ми фейлетони, разкази, репортажи в местните два вестника. По онова време самостоятелно се занимавах с йогизъм. Ходех на лов за пойни птички; сам си направих поне пет клетки и капанджа за кардалини. Занимавах се и с електро- и радиотехника: сглобих си по схема елементарен радиоприемник, електромотор. С кон и каруца от държавното земеделско стопанство в близкото село Войводиново с моя приятел Ряпов лятно време обикаляхме кърищата да режем калеми за присаждане.
И колко още занимания съм имал в ония години...
Защо ми е било нужно, нямам определен отговор. Навярно е било натрупване на опит, наблюдения, пласиране на енергия за живот, за творчество, за непрекъснати състезания. Та освен Ърнест Хемингуей занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел, Джон Стайнбек. Насочи ме към тия трима североамериканци моят първи учител в журналистиката и донякъде в литературата, роденият в град Септември Никола Джоков.
Джоката ни събираше нас, десетина пъпчиви гимназисти, в голямата стая на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра". В тоя литературен кръжок се влизаше с конкурс; бяхме аз, Мария Широколийска, Христо Джелебов от Ивайловград, Мая Ралчева, Видка Кочева, Христо Батинков от Асеновград. Странно за ония години (1963-65-та, времето на комунистическите концлагери, където само заради политически виц лагеристите са били полумъртви хвърляни за храна на прасетата...), преди да познавам каквото и да било от българската и от великата руска класика, вече детайлно изучавах тая страхотна тройка от североамериканската англоезична традиция.
В казармата любимци ми станаха английският романтически поет Пърси Биш Шели и шотландецът Робърт Бърнс. Извън воинските задължения бях художникът на поделението: рисувах с латексови бои разни фигури и диаграми върху грундирани с гипс стени; изнасях политически информации; втората година бях и библиотекар освен радиорелейчик, съчинявах войнишкия стенвестник и преписвах на чисто старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командирът по политическата част) майор Стоянов.
Тоя човек, бивш учител, ме беше предложил заедно с един инженер-лейтенант (Парушев) за кандидат-член на БКП, но заради едно наказание (след нощен наряд наредиха да мия лайната и отказах) ме пратиха в гарнизонния арест за три денонощия и така се разминах славно с партийното членство едва 19-годишен.
От българските поети у дома се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски от Кукуш. Помня, никак не ми харесваха стиховете му; въобще тоя нафукан, патетичен слог, при това в звънки, римувани, строго разчетени редове ми изглежда и до днес нагласен, показен, безвкусен. Изпитвах отвращение от задължението да зубря наизуст за часовете по литература цели стихотворения и това здраво ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от нашата родна лирика. Вазов ми се показваше тромав, Яворов - театрално предвзет, Дебелянов - насилено сантиментален, Пенчо Славейков - направо блудкав, особено оня батак "Кървава песен".
Почнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания сборник гатанки от Асен Разцветников "Що е то?", големия сборник "Полски народни приказки" със страховитите истории за Броиряпа от Карконошките планини. Любими ми бяха всички книги на Аркадий Гайдар. Четох преди няколко години смущаващи неща за тоя писател, станал командир на полк едва деветнайсетгодишен... Харесвах Джани Родари: от него - най-много "Приключенията на Лукчо"; харесвах и разказите за животни на Ръдиард Киплинг, индианските истории на Майн Рид, фантастичните - на Жул Верн, всичките до една, романа "Наследникът от Калкута" от двама руски автори, струва ми се.
Подир североамериканската тройка четох и живях известно време с героите от двата сатирични романа на Иля Илф и Евгени Петров. Шест пъти в разстояние на две-три години препрочитах Хашековия "Швейк". Вече като студент при мене нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман от "Д-р Фаустус", очарователният пройдоха Франсоа Вийон, романтичният и трескав Жулиен Сорел на Стендал, Дон Кихот на испанеца Сервантес, Бокачовите жизнелюбиви и без всякакъв свян разказвачи на историйки, където всичко се върти около любовта и здравия секс, и т.н., и т.н.
В годините на детството и юношеството бях може би най-ревностният малък читател в кварталната библиотека. Четенето ми бе и утеха, и изкушение. Разтварях се в книгите, забравях, че живеем оскъдно, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини.
От четенето на книги се бях превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчетата от махалата; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава света, та една от първите ми приятелки (на 18 години) - Ема Попова, веднъж ми се ядоса: "Май ти е най-хубавичко да си живееш зад прозореца като цвете в саксия", а майка ми се дразнеше: "Престани да се занимаваш единствено с твойте книжлета. От четене на книги никой не е прокопсал".
Едва шестнайсетгодишен, заявих гордо на родителите си: "Баща ми! Не мога да те настигна, защото си бил на фронта в голямата война. Затова си пожелавам да имам много... малки войни". И така стана: изглежда ангелът, чийто крила в драматични мигове усещам разперени над мене, ме чу...
При един доста сантиментален повод (любимата му се бе увлякла по мен) най-добрият ми приятел от онова време Тодор Ряпов се възмути: "Много нависоко се излиташ, мой човек, може лошо да паднеш", на което - все така самоуверен и самовлюбен, отвърнах: "Да, ама преди да падна ще летя"...
Откъде това самочувствие, боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията, в училище общо взето скучаех на последния чин сам, с поглед, зареян в облаците зад прозореца. Да, спореше ми на Гребната база: бях най-бързият сред юношите на 500-метровата дистанция; в бокса веднъж стигнах до второ място на вътрешноармейско първенство сред военнослужащите от ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се появяваха от време на време в двата пловдивски вестника, моите учители ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Това нещо ти си го писал, нали?"
Най-вероятно онова самочувствие да се е основавало върху факта, че сам бях постигнал всичко в оня моя живот - и добро, и лошо, че херолди не бяха крачили с фанфари отпреде ми, любвеобвилни роднини и приятели не бяха постилали килим от рози пред нозете ми, че за всяко нещо се налагаше да плащам полагащия се горчив данък пот, оскърбления, разочарование, страдание, рани и унижения.
Да, раснах като син на простосмъртен дърводелец от покрайнините на града; но и Христос е бил дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили; важното е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тая енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към другите.
Следва
|
Re: Въведение
Отговори
Цитирай
