Въведение

("Младите хищници") ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО

_{Продължение от 17.08.}

Кое е по-необходимо като подход за поезия и всякакъв тип творчество? Според Михаил Берберов ясно е кое. На мен обаче не ми е ясно, особено пък що се отнася до изкуството.

Образи на транцедентното* за мен са гротескните фигури на Йеронимус Бош, вплитащи елементи от телата на насекоми и мъртвешки кости в представата за човешкото. Трансцедентален е образът на викащия в известната живопис на норвежеца Едвард Мунк. Транцедента-а-ални са разтеклите се като сперма часовници на Салвадор Дали, мустаците на художника - източени в краищата, обърнати войнствено нагоре. Транцеденталното го откривам у птиците в класическия трилър на Жан Кокто.

За мен, сина на родения в затънтено Харманли, дето най-забележителното е надпис с арабски йероглифи върху сводестия мост от далечния ХVІ век на Османската държава, транцеденталното е гърч на човешкото съзнание пред непонятния космос, сърдечен спазъм, патологична систола в кръвообращението на съвременната цивилизация.

Ако сте забелязали, в 77-те книги, съставящи Библията, трансцедентното, т.е. - напускащото пределите на познанието, тъй като е извън социалния опит, е начало на вехтозаветния мит за сътворението на света и край на Йоановия апокалипсис - представа за завръщане на изначалния хаос като наказание за неумението на човечеството да се справи със собствената си природа.

Ако у поетите закичването с понятие плашещо бих приел за игра, за симпатична поза, мен тоя съспенс (състояние на стрес пред въпроса какво ще последва) не ми е нужен, по простата причина че изпитвам - наивно може би - доверие към това социално животно, към тоя "зоон политикон" човека. За Адам от края на второто хилядолетие подир Христа социалното е уют, дом за моите страдания, но и отправна точка за най-красивите ми мечти. Отнемете ми това убежище, и ще се разпълзя наплашен в сенчестото подножие на гроздовете от галактически непонятни структури, разстроен като латерна с фалшиви мелодии. Брррр, че мразовито!

Тъй че между "трансцедентален" и "социален" предпочитам второто, пък дори и когато се отнася до такава шарения като поезията или абстрактната живопис. Защо да избързваме; оптимист съм, че човечеството изживява все още детския си период, може би точно сега предстои да излезем от ерата на пубертета, от амбицията да доказваме колко сме съвършени ("венец на творението"), без да съзнаваме колко сме уязвими и нежни... все още.

"Все още" с многоточие е последната от петте философски поеми в книгата на моя приятел и духовен брат (вж. М. Берберов, "Морето се завръща", изд. БП, 1974 г.). Ето цитат от тая книга:

Голямото е малко. Малкото - голямо.
Продължавай.
До атома - в обратната посока: продължавай.
Търси най-истинската форма.
Нима тя няма име?
Или е вън от думите, които винаги я гонят?

("Завръщането на морето"). Само че мен малко повече от формата ме интересува съдържанието, т.е. - социалната функция на изкуството.

Вероятно за извънземния разум - ако го има! - сме очарователни именно с лутаниците си в тая иначе съвършено уравновесена математически изящна космическа Райска градина. Ала ние "все още" не знаем това. Защото ако някаква Сила изведнъж разчупи седемте печата, зад които е ключът към Абсолютната истина, нас - сигурен съм - тозчас стресът ще ни убие.

Ето защо предпочитам метафората на италианеца Салваторе Куазимодо за човека, пронизан от божествен лъч върху "Земята, която е всъщност звезда", или човеколюбивите метафорични изображения на Уолт Уитман и Габриела Мистрал. В крайна сметка, дали Библията не е възможно най-разбираема социална беседа върху високите философски тревоги на човечестото пред лицето на вселенския Творец?

Виждам, и всички виждаме: половин Европа благоденства, преборвайки се някак с хаоса в човешката душа; останалите бедстват, сякаш за да се види до какво води пренебрежението към нравствените императиви. Ония хора свято вярват в сключените договори, в честната дума, ние - не. Ние, родените и свикналите да живеем в бедност, се възмущаваме, наричаме предизвикателно онова общество лицемерно; забравяме, че ония хора са изминали трънливия път, платили са си данъка чрез собствената си история, поучили са се, а ние - о, разбира се, че имам предвид най-напред българите! - тепърва започваме.

Комунизмът ни създаваше илюзията, че за повярвалия в лозунга "Свобода, братство, равенство!"** достатъчна е една гола вяра, т.е. безпрекословна вярност на Партията и вожда - и ще си уредим животеца, па ще изпреварим и всички останали, които не разполагали с най-мощното, най-модерното, най-върховното постижение на човешкия гений - марксизма. Прогресът ни се явяваше по право и като закономерност (абсолютна химера!) - необходимо беше само стриктно да следваме предписанията на болшевизма, да скандираме патетично, обърнати на Изток, към Москва (т.нар. Третия Рим) магическите кодови заклинания "ленински", "сталински", "димитровски". Ай, какви романтични наивници сме били!

Полякът Казимеж Брандис в есеистичната си книга "Писма до госпожа Z." (вж. изд. 1980, с. 106) предупреждава: "При пътуване на Запад е добре да се помни всичко това. Страните, които ще посещавате, са добре екипирани от историята и всяка от тях на времето е плащала за това съответна сума, която днес дава лихви. Ние едва сега плащаме тази цена, а за лихви ще има дълго да чакаме".

Това нещо излиза на полски в далечната 1963-та, пък ние още се опитваме да го разчетем като сигли върху древен палимпсест***.

_Следва

________________________________________________
_{* (от лат.) transcendens, entis "излизащ навън"; философски термин: "Който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието" (Речник на чуждите думи, с.751).

** Liberte, egalite, fraternite! Лозунг на Френската буржоазна революция от 1789 година.

*** Старинен ръкопис, написан върху изтрит по-стар текст на пергамент (Речник на чуждите думи, с. 539).}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: