Въведение

("Младите хищници") СТАЯТА НА УЖАСИТЕ (1.)

_{Продължение от 17.08.}

Но вий, деца на труд и горест,
възсепнати след тежък сън,
разбийте черната си орис -
Москва ви праща бронзов звън
и нейний звън е бурен зов,
преплел закана и любов -

реди в края на 1920-та "поетът на огнените гриви"; Христо Смирненски тогава е 22-годишен, но тия сплетени "закана и любов" ще се изясни малко по-късно какво конкретно означават за нас, българите...

Най-после дошло е изглежда времето да се отвори гърнето с чудесата, случили се в Пловдив през първите месеци и години подир т.нар. "всенародна победа над българския монархофашизъм". За да не изглежда едностранчиво, налага се да цитирам пак Казимеж Брандис от спомената вече книга (вж. с. 47-48):

"...моето понятие за Европа не е твърде "европейско". Историята на този материк е брутална и лицемерна. От лъжа, егоизъм, подлост, предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка. Днес, когато изговаряте името на нашия континент, Вие нагласяте устата си по един специално хуманистичен начин. Знам какво означава това. Ала казвам Ви, госпожо, напоследък чета много исторически книги. Дори да вземем само фактите, историята на Европа ще ни се види отвратителна. Историята на отношенията между Англия и Франция е напълно достатъчна, за да се погнусим от многобройни измами и кървави подлости"...

Не съм аз човекът, който ще пропусне тая възможност: да се разкаже за станалото в най-големия тракийски полис през ония месеци на планомерно унищожение - за масовите екзекуции, за безсмисленото издевателство, за отмъщаващите съгласно старозаветния принцип "Зъб за зъб, око за око!" Но... да се отдръпнем зад завесата, да оставим фактите сами да говорят чрез среднощните спомени на някогашен 12-13-годишен хлапак, израснал по уличките около старата пивоварна на чеха Иржи Прошек (днешната "Каменица"). Разказва 68-годишен мъж, донякъде пристрастен към кървавата "романтика" от 1945-46-та. Бил е наивник, вече не е. Бил е! Днес е само коментар, отзвучаващо ехо на бурната си младост. Над собствения си живот надвесен като над бездна, представя се за Победител, Човек на честта, на кавалерския жест, но си е най-обикновен циник.

Защо ми се изпречваш точно днес, Чомпале! През последните няколко години сякаш неосъзнато съм се готвел за тая наша среща. Може би оня невидим успореден свят, където с духовете на светците се разпорежда Богът; тоя бог ни е дърпал пътечките една към друга... Заради тая ли среща съм изследвал Библията с лупа и молив в ръка, ровех се в биографията на Стамболов, из откровенията на циничния Буров или из самохвалствата на гениалния конструктор от София, дето след седемнайсет неуспешни опита да прекоси границата, като се отскубва, та ча-а-ак в Париж... и станал световноизвестен, ама как му беше името*, забравил съм, че без родина нормално е да го пренебрегнеш.

Живи са свидетелите и част от действащите лица; тогава защо мълчат озлочестените? Страх ли ги е от истината! Гузни ли са!... Нито едното, нито другото: посипали са с пепел миналото, топлят се на оскъдното слънчице - животът все пак е хубаво нещо, океан... Удавените и потъналите кораби не се виждат. Хапнеш-пийнеш, повеселиш се, потичаш по любов, накрая деца и внуци ти се катерят по раменете, ровят из бръчките ти, приемат и странностите ти като археологическа ценност и... поглеж, раните зарасли, няма ги сякаш тия рани, пък и споменът намята вълшебна сребърна мъглица отгоре. Битият - бит, мъртвите не говорят, народът наоколо пак е в опиянение от поредната историческа фантасмагория, поредната мода, поредните естрадни, спортни, политически глезли.

Но в това страхотно мълчание от време на време изпод нозете ни, изпод земята извира ту вопъл, ту крясък из някое случайно сякаш кратичко писъмце на читател, което вестникарите допускат за четивност на вестника им. Да речем - "Живи са убийците на нашите съселяни" или "Разконспирирани са живите палачи след Девети в Ръжево Конаре" (вж. вестник "Глас от 14.01.1993.). Такива съобщения бяха отпечатани със стотици, с хиляди през тия девет** години "демократизация" - да сте чули някой от палачите да е изваден на светло, да е осъден поне от нашето презрение...? Аз не съм чул. Как тогава да не изпитвам съмнение в лоялността на известните три власти (Парламент, Съд, Правителство) към мен, обикновения гражданин на Републиката!

Да, някои от убитите имали ужасни грехове. Да, имало и преди Девети септември издевателства, погроми, убийства, които викат за мъст... Но това оправдава ли убийството? Убийството си е убийство, за каквито и благородни каузи да квакаш, особено когато жертвата е омаломощена, изплашена до лудост, доведена до пароксизъм. Планирал си не правосъдие, а хладнокръвно отмъщение. Зад гърба ти е Държавата. Власт, боже мой! Властта, това си ти, Победителят, Гробокопачът на капитализма, Човекът , който (чуй Максим Горки) звучи гордо. Оръжието ти виси на кръста, съвсем не като у театралничещия някога Бенковски. "А-ах, треперете, тирани! Треперете, врагове на народа! Дойде моят Видовден. До вчера вие колехте-бесехте, днес наш ред е да ви колим и бесим... Ама покрай сухото, казват, горяло и суровото. Е, тъй е, Революцията не може без кръв. Обаче световното щастие, световният прогрес, а! Нали за тях се борим!"

18.08.1998. Това ли беше най-хуманният обществен строй? Сриват се камуфлажите, на които се любувахме ние, милиони човешки същества. Отдолу все по-ясно се очертава хищното мускулесто тяло, допотопната озъбена муцуна на най-човеконенавистната философия, с която може да се състезава единствено мюсюлманският фундаментализъм.

Преглеждах пак "Комунистическия манифест от 1848 година" и сам себе си запитах: "И ти, миличък-моичък, си вярвал в таз словесна помия!?" Европа на интелектуалците трябва да се запита: "Къде беше интелигенцията през тия сто и петдесет години? Кому палеше свещи? Какво я принуди, с какво толкоз комунизмът я очарова?"

Понякога имам чувството, че разумът на човечеството е още в пеленки. А може и тъй да сме програмирани от невидимите създатели - да сме наивни, изключително глупави, лековерни, та газейки из кървавата каша, заблудите си да съзерцаваме цял живот.

* * *

Да хармонизираш вътрешното си "аз" с изменчивата като продажна жена природа на обществото не е така просто. Ние сме подвластни на вълни от масови настроения - симпатии, антипатии, психози. Талантливото е винаги самотно, ала защо да си го представяме все като връх, като египетски обелиск, като Айфеловата кула или Статуята на Свободата, па макар и от слонова кост!

Анонимният автор на народните ни песни е блестял в естествената си среда, тук, долу - на земята. Омир защо си го представяме като скитащ просяк по кръстопътищата на Древна Елада? Ами Диоген - оня чешит, с фенера? Ами хлевоустият Сократ, самоироничният Сократ, най-чаровният сред философите Сократ?... Потопен в делничния световъртеж, философът, Учителят от древността е бил много по-свързан със същността на човека, отколкото самонадеяните глашатаи, зовящи от това или онова политическо минаре.

Лъскавото, кресливото е лъжовно, протяга ръце към звездите с огромна атлазена чалма на главата, от сутрин до среднощ мрънка хвалби към своя бог, докато истинското е грапаво, стипчиво на вкус, понякога нагарча, понякога пари и даже направо люти.

* * *

Протестантските Съединени американски щати седем месеца вече се занимават с похожденията на сексуалния палавник, когото са си избрали за президент - и той е може би най-успешният им президент в цялата двестагодишна история на тая могъща държава. Тоя мой връстник има видимо влияние и власт повече от католическия папа, повече от вселенския патриарх, повече от будисткия Далай Лама, повече от аятолаха Хомейни. Щом елементарен тип може да се изкачи във висините на световната йерархия, какво да се учудваме за такива гении на злото, като:
- сина на адвоката Карло Буонапарте от градчето Аячо на остров Корсика; или
- сина на митническия чиновник от градчето Браунау на реката Ин (до границата между Австрия и Бавария); или
- сина на беден обущар от Осетия, неслучилия семинарист Йосиф Джугашвили?

Роденият в 1946-та Бил Клинтън все пак е светлата версия, симпатичният грешник... докато ония тримата са три копия на самия Антихрист. Отгоре-отгоре погледнато, в зенита на кариерата си всеки от оная "зловеща троица" е имал всичко; погледнато по-внимателно обаче, оказва се, е жертва на отвратителната си амбиция да властва. Къде е мярката, за да живее човек благополучно?

Младежът мечтае да завладее света. (Глупакът Александър Македонски, ей това сме в младежките си години.) Мъдрецът се радва на света; За невежия светът е територия за завладяване. Основният Балзаков тип, например, в личните си претенции към Париж: застанал на едно от възвишенията, страстно пожелава Париж да му падне в краката... Ега ти амбицията!

Каквото и да спечелим, то става с известни - понякога страхотни - лични загуби. Колко малко е нужно, за да сме истински щастливи! Чист дом. Маса. Цветя на прозореца. Някой да те обича. Някой, за когото да си мислиш и комуто да посвещаваш себе си. Неколцина приятели за раздумка. Занаят, който дава увереност, че си полезен за твоята улица, град, родина. И здраве - преди всичко... Само че как да удържиш Егоизма с неговата ненасита на Власт и Слава!

Мила Re. или Иванке, "мила ми Венето"... Поетите на света не могат без вас, момичета. Светът губи смисъл, няма ли я Любовта. Всички се страхували от Сталин; толкова се страхували, че три дни трупът му лежи на дивана във вилата. Представям си го тоя подпухнал, вонящ труп. Накрая се престрашил да влезе без покана личният му секретар; после - както писали вестниците - целият съветски народ плакал... Нагледахме се на нищи духом, които трупат вещи, власт, победи, слава, вечно са неудовлетворени, озъртат се какво още да докопат... Пък мене ми е достатъчно, момичета, че ви има.

_Следва

___________________
_{* Някой си Румен Антонов.}

_{** Днес, в 2006-та, са вече седемнайсет!}

Екстри: