"...изкушавам се да те попитам нещо, но ще премълча..."
Седнали сме в кафене край булеварда: моя милост, тогавашната ми приятелка и сестра й, която се колебаеше дали да замине за Чикаго при мъжа си или да остане тук, в Пловдив, при една невъзможна и изненадала я като внезапна пролетна буря любов... Предната вечер пред родителите си заявила: "Знам, че на всички ви ще олекне да ме изпратите в Щатите, но аз просто не знам какво да правя".
Билетът за самолета, визата, документите, всичко нужно вече бе приготвено за път, и значи - седим в кафенето и тя подхвана за тоя разказ. Нещо, което никой не е очаквал от нея поне в такъв драматичен момент от живота й. Каза, че за пръв път открила как зад изреченото от героите има много повече, отколкото са в състояние думите да изразят...
Днес това е една много прилежна съпруга, доста напълняла, спокойна, напълно уравновесена. Живее със семейството си в един от кварталите за заможни американци, разполага с чудесен дом, с басейн в домашния парк край дома й, кара модерна кола и изобщо би трябвало да й е добре. Но аз, драга Libra, не мога да се отърва от усещането, че в оня момент, преди осем години, докато ни е говорила за разказа, тя горката просто си е вземала сбогом с изкусителния, непредвидим и именно затова разкошен живот тук, в България.
П.П.: Между другото, май се досещам какъв е въпросът, но ще се направя на две и половина и... така ще имаме с Вас една тайна от другите.
Желая здраве и хубави стихове да четем от Вас! tisss 
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: Крайпътен ресторант
Отговори
Цитирай
