Въведение

("Младите хищници") СТАЯТА НА УЖАСИТЕ (2.)

_{Продължение от 16.08.}

Масов гроб, според Митьо Чомпала, има на три метра дълбочина в пловдивските централни гробища - там, в ниското мочурливо място, към което извежда алеята с гробницата на Кудоглу (известен пловдивски меценат). Осъдените се ползвали с особената привилегия да се простят с близките час преди разстрела. Откарвали ги с два черни автобуса при черквата "Св. Петка" и там - "Сбогом, мамо! Сбогом, жено!" - палвали по свещица и хайде да си копат гроба. От пет до седем следобяд ровели пръстта в общата яма. После ги строявали в самия изкоп и с автоматично оръжие стреляли отгоре им. Понеже били следвоенни години на оскъдица, екзекуторите скачали в ямата да съблекат някоя и друга дреха от топлите трупове: вълнен пуловер, риза, панталон, някой и друг чифт по-запазени обуща, някоя лична вещ - часовник, пръстен, верижка с кръстче, табакера.

Питам: "Стрелците войничета ли бяха?" "Не - казва, - трепеха ги партизани от Средногорието." "Понеже местните партизани, ония, от отряд "Антон Иванов", са били ликвидирани ли?" "Не - казва, - нашите партизани пък трепеха в Средногорието и по други места, но не тук, в Пловдив." И разправи как, момчурляци по на 12-13 години, завирали се по храстите из гробището да гледат отблизо екзекуциите. И това всеки ден, седмици наред.

По-различен случай... В отделен изкоп боецът стрелял по едного от осъдените. После, както бил адетът, скочил в трапа, свалил кое-що от жертвата, и докато гробарите се подпирали отстрани на лопатите, пъхнал масур в устата на уж убития. На следния ден заварили гроба разбутан, трупът - изчезнал. "Тоя отърва кожата... Изглежда роднините му са броило пари или злато са дали" - завърши майсторът тенекеджия.

Баща му бил партизанин. Заловили го, мъчили го зверски, осъдили го на смърт. Шест месеца престоял в килията на "смъртниците". Дошъл Девети(ІХ.1944. - бел.м. - Г.Б.), обърнали се нещата и... ето го "народен отмъстител". Пред очите на сина извел шестима на някогашния дървен мост, продължение на сегашната улица "Ландос", който се прехвърлал през Марица към шосето за Рогош (Днес тук мост няма - бел.м., Г.Б.) и с куршум в тила ги пратил на оня свят. Реката отнесла надолу по течението труповете със завързани отзад ръце.

"Как така! - не се стърпях. - Нали има съд, закон... Това е ужасно!" "Тяхната мама! Колко къщи бяха зачернили... - изплю се моят среднощен събеседник и ме загледа с блестящи от внезапна омраза очи: - Ти да видиш главата на сестра ти отрязана, няма ли да побеснееш?!... Насред Перущица докарали неколцина заловени полуживи "антонивановци", джандарите ги снимали, преди да ги разстрелят. С отрязаните глави на убитите им другари ги снимали".

Виждал съм я тая фотография. Не знам само къде точно в Перущица е правена, опитвам да си представя в кой край на селището може да е. Питам: "Когато баща ти стреля по ония, с вързаните отзад ръце, там, на моста на "Ландос"... как мислищ, тоя начин на отмъщение направи ли баща ти по-щастлив?" Би трябвало да ми се ядоса, да закрещи, да псува; загледан пред себе си в тъмното, само завъртя разгневеното си лице: "Ако ти дойде и на теб до главата, и ти ще побеснееш".

Преди няколко години, вече след Десети ноември (1989-та), колега разправяше в учителската стая как баща й, когато била още съвсем мъничко момиченце, се върнал веднъж късно вечерта... "Къде се губищ по нощите? - посреща го майка ми. - Пратих те днес с прана, гладена риза на работа, пък я виж какъв си се оплескал!" - посегнала да му помогне да си съблече ризата, но се изненадала: "Бре! Каква е таз кръв бе, мъжо? Да не си ранен!" А той, бащата де: "Не е моя кръв - казва, - от юнкерчетата е кръвта. Ех, мила моя, сърцето ми пее, миличка!Бастисахме юнкерчетата днес".

Като поразпитах тук-там, научих, че в района на сегашната Гребна база, там, дето някога бяха зеленясали изоставени чалтици (оризища), имаше старо гробище. Точно върху старото гробище днес се издигат корпусите на пловдивското Спортно училище. Та в оная местност има още един масов гроб... на петнайсет-седемнайсетгодишни момчета, обучавани в юнкерска школа. Така и не успях да разбера каква е била вината им пред Народната власт.

Възможно ли е това по-горе да са измишльотини, фантазии на болен мозък? Там е работата, че ако за разказаното от Митьо Чомпала не мога да гарантирам, за изтреблението на юнкерчетата чух от три различни източника. Питам Чомпала как са приели съдбата си ония шестима, чиито трупове Марица отнесла надолу към Бяло море, що за хора са били в последните си мигове и как така, кой му е позволил на "народния отмъстител" да изведе от ареста тия нещастници. Питам още: защо с градинарска тел били стегнали китките им отзад, на гърба. Дори в тоя детайл нещо у момченцето на екзекутора не трепва ли сега, подир толкоз години, когато това някогашно момченце седи сега до мен като 68-годишен мъж в задушната августовска нощ... И знаете ли какво ми отговори. "Баща ми беше голяма работа, голям човек. Тия ги застреля пред мен за урок. Да, изведе ги от ареста и двамата сами ги заведохме на оня мост. Не се дърпаха, не се оплакваха. Гадовете... Просто знаеха какво ги чака. Суркаха си краката в пепелта като добитък, кога върви към кланица".

Своенравен. Избухлив. Сам казва, че пие по 700-800 грама ракия на ден. Да е фанатично предан на комунизма, не е. Ругае устроилите се "като буржоа" пребоядисали се комунисти. Не съм го чул да хвали социализма или да се оплаква от сегашния "демократичен" хаос и беззаконие. Филибелия до мозъка на костите, стреля изпод око размотаващите се безцелно или пляскащи белот комшии, пришълци от околните села, и току протънтява дрезгавият му кавгаджийски глас: "Дейба вашта мама селска! Кому хуя търсите тука? Зарязахте си нивите. Натискате ми се граждани да ми ставате, кюнлии с кюнлии, жалки селски педерастчета!"

Чува го Славето Бахчевански от село Динк, на четири-пет километра от Пловдив; негова, на Слави, е приказката "Знаеш ли, бако, Малката Америка де е?... Аз съм от Малката Америка"... Та тоя Слави само смее да му отвърне на Чомпала: "Взеха ни земицата комунягите, па не ни я връщат. Кому ташаците да крепим на село?!"

В едно си допадат двамата - в пиячката. Дразнят се, бият се, па пак си се търсят, пак са заедно. Преди петнайсетина години, случи ми се да ги разтървавам. Даже ми е чудно - с какъв акъл?... След пиянска свада сред изполомена покъщнина в кухничката у Бахчевански заварих домакина Славе с ножа за хляб надвесен над Чомпала, а Чомпала - на канапенцето, по гръб, с вирнати ръце и крака като котка. Хванал го бе Слави за гушата да го коли. Дъщеричката му, десетинагодишно момиченце, се разпищяла от балкончето на втория етаж, хукнали белотаджиите: бре, каква е таз олелия; звънят ми: слизай, че онез ще се избият. Между тия белотаджии имаше мъже яки-здрави, два пъти от мен по-едри, но на! - на мен звъняха да ги разтървавам ония, понеже правих списъците за домоуправителите и за домсъвета. Докато уговарях разлютения Слави да пусне Митьо да си върви, моите братя-българи "храбро" заничаха иззад ъгъла, по-точно казано: сеир гледаха.

Подир цялата олелия, след като Чомпала се измуши като пес-помияр с подвита опашка, седим сами със Славето в хола им на втория етаж и Славето изведнъж ме загледа с дива омраза: "Бе ти знаеш ли, че ей сега ще ти тегля ножа! Какво правиш в моята къща! А?... Някой да те е канил???"

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: