Крайпътен ресторант

ВАСИЛ

Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият от юг и русата му коса, току-що мита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиената кърпа през кръста и позараслата рана малко над пъпа розовее. Като натисна леко с два пръста, в едното й крайче се появи мътна капка. Последните седмици кажи-речи почти я беше забравил, не го болеше, но тая гной хич не е на добре.

Февруари, пък небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далеч на юг се не виждат - от омарата ли, от мъглите ли по склоновете им... Завет е в дворчето, оградено с висок кирпичен дувар, и кокошките се разхождат из вчера прекопаната градина. Чува тяхното "ко-ко-ко", изпълнено със задоволство, чува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да вика ешчето си. Обяд, ама не е гладен. По едно време някой се сурна като сянка откъм задната страна на къщата и ей ти го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.

- На - вика, - да си направиш шербет, пък и върху раната намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.
- Колко пари чини? - поглежда го изотдолу.
- Ба! Ти да си здрав! - махна с ръка Маньо.
- Що ти й таквоз името?
- Знам ли? Попът тъй ме кръстил. Емануил.
- Свършиха се българските имена!
- Че да не съм го аз избирал...
- А децата?... Деца имаш ли?
- Петко, Иван, Драго, Драгана...
- Драго... Драгана... Харни имена. Хубави имена!
- А ти деца имаш ли си?

Направи се, че не е чул. От вътрешността на къщата излезе стопанинът:
- Кво става?
Без да се обръща, казва:
- Нищо. Говорим си.
И Маньо си тръгва, а той става да поеме ризата. Навлича я. Малко му е възширочка в рамената, мирише на сапун и ендрише. Усмихва се, ала само с очи.
- Па аз ще взема твойта кошуля - казва стопанинът.
- Малка ще ти дойде.
- Туй да й кусурът. Като минеш друг път, пак ще си меним ризите.
И си влиза вътре, а Васил отива да свали потурите от тела. Изтърсва ги, обръща ги, щото са били наопъки - да ги напече слънцето, пъхва се в тях и окача хавлията да съхне.

Миналия октомври писа до заможен нашенец отвъд Дунава: "Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на божията природа, иска да бъде човек". Сега, като наближава март, като замириса на пролет, спомня си срещата с един от роднините, мъж на средна възраст.
- Майка ти изнемогва горката - каза му оня.
- Аз що да сторя! - пресрещна го с дума.
- Погрижи се... Син си й...
- Други са ми мен дертовете.

И човекът не посмя нищо повече да му рече, само поклати глава и си отмина по пътя. Спомни си пак, както си седеше и чуваше света наоколо си. А отвътре се показа щерка му на стопанина.
- Гозбата е турена - изчурулика и се връцна на пета, та чак плитката й изсвистя. А отгоре на плитката - червена панделка, ама такава, мъничка... мило да ти стане. Позасмя се, па тръгна подире й.

Хапна надве-натри и се затвори в килерчето да проверява ония книги, дето му ги проводиха по човек от съседното село. В паница беше заръчал да му турят сухи бобени зърна, черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овча козина. Тежка беше дрехата, с качулка и дълга до под коленете, та тежеше; и той се сгуши в нея като в хралупа. През прозорчето се провираше слънчева светлина и падаше точно там, дето беше положил тефтера.

Провери, каквото провери. Написа на две страници какво да сторят по-нататък, отде да дирят каквото им дотрябва за работата, към кого да се обърнат. Не ги знаеше що за хора са, ала сметките им чисти бяха. Нито едно черно зърно не се наложи да употребява. Обаче неопитни бяха, това личеше. Заръча им да не си пишат накуп имената, нито длъжностите, нито занаятите. Само имота си да отбележат и кой какви животни има и що може да свърши, кога се наложи да вдигат "сватбата". Дорде сколаса, и късият февруарски ден превали, скърши се, отмина на запад слънцето. Светеше, ама мижаво, та се наложи да запали газеничето.

Надвечер рече сбогом на стопанина и щерката му и тръгна да си върви. Учудени бяха, че не остана да пренощува поне. Добри хора. Булката починала и затова предпочете таз къща, че женурята не могат езика си да държат зад зъби. А момичето - младо, хубавелка, същинска праскова... Мислеше си за това момиче, докато излизаше сам от последните градини и дворове и докато пое нагоре по скалистата пътека между сухите шубрачки. Па му дойде изотвътре песента самичка на устните.

И ето го, върви и пее. Луната - едра като медна тепсия, лъщи насред небето, вдига се величествено, катери се бавно нагоре, та и песента му сякаш обкрайчва със сребърен ширит и гайтани като в българска шевица от момина прикя.

_{Послепис: Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Имам я записана, но не я открих. Беше хем нежна, хем навяваща странна печал закачлива песен за момата, която... Да-а! Представят ни го издялан от камък, пък си мисля, че е бил и той от мека плът, даже много повече човек, отколкото можем да си представим... tisss}

Екстри: