Порто Фино

ПОЕМА ЗА БЪЛГАРИЯ

Някакви сцени в подсъзнанието, там...
Над зъбери, потънали в мъглите на мълчанието.
Какво се плиска в бездната
на миналите векове? Какво ли
във кръвта си носим, в гените си?
Какви стенания, какви са тия бели кости?

*

Бавно отплува корабът на Врачанския балкан
с високите си кули, с мачтите до небесата чак
високи. И с тия ветрове като платната бели.
И с мачтите си - пак, но в огнен кръст,
повтаряйки шеметно кръста наш човешки.

*

Време, ти, прожекторен лъч... На сцената
играем ролите си мимолетни, страдаме,
изживяваме глупавите си игрички и решаваме
загадки, от други преди нас решени. Време!
Ти, око, което лекичко наблюдава,
а нощта е клепачът над призрачни силуети,
а утрото е солено-кристалната ти сълза.

*

Виждам множеството на народите, понесено
по спиралата, която води нагоре. И там
тебе те няма, народе мой.

*

И като обърне взор назад, какво ли вижда
човекът делничен! Какво ли сам си пожелава
за следващите времена...
Запътил се към хляба и солта, той
фараонска гробница не ще си съгради.
Тъй мимолетно всичко негово е, че не можем
иначе да си представим тоя скитник,
освен като вечен пътник по тая земя.

*

Пристрастен съм към тебе, Тракийо,
към тебе, майко, съм така привързан,
така съм сраснал със пейзажа на Родопите,
с Марица, с угарите, с лай на селски псета,
с пътищата междуселски - кални, изкорубени,
така привързан - дъх не мога да си взема.

*

И някой ден ще дойде да ме утешава
един от тия, дето най-жестоко лъгал ни е
и народа си е грабил. Ръце ще кършат
слабите мъже. На двора, под дървото...
А то самото клоните ще кърши
като жена, застанала на възвишението нощем.

*

Небето от звезди ще е пъпчиво.
От женихите ще ми опротивей Итака.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: