Въведение

("Младите хищници") ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ*

24.08.1998. Звучи камбанката на черквицата "Свети Илия" насред Столипиново. Спокойно и свежо; утрините полека-лека почнаха да захладняват. Слънцето свети под облаци, рехави и на вълма като непрана овча вълна. Наоколо е пренаселено от селски народ; наблъскани сме по блоковете, всяко семейство - по на около 50-60 квадратни метра площ. Тоя простосмъртен, присадил се в града народ несносно живее сред отпадъците си и крачи по разнебитените улици. Цяло лято екарисажът, отстоящ на не повече от 3 км по права линия, ни залива с мъртвешка смрад. Въздухът става мазен, плътен: колкото и дъх да поемаш, все не ти достига.

Екарисажът стана причина да ме уволнят преди седемнайсет години, през лятото на 1981-ва, от вестник "Комсомолска искра". Писал бях, че овонява нощем и Червения площад на Пловдив. И тоя път не ми се размина. Размърда се някой "отгоре", привикаха ме в ОК на ДКМС да ми известят: налагало се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си от мене и значи трябва да напусна. "Я сам си напиши молбата за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" - в общи линии това бе лайтмотивът на оня първи разговор с трима окръжни комсомолски секретари, начело с Нели Пеевска, която бе пряко наблюдаваща как се списва вестникът. "Заради ценните идеи във Вашите статии" - както се изрази вторият човек в тогавашната областна партийна йерархия Димитър Димов, преустроиха ме на длъжност учител в току-що построено училище на другия край на града, в Кичук Париж. "Колективът е все от млади учителки, надяваме се да Ви хареса. Дерзайте, млади човече!" - рече едрият като мечок, добродушен на вид Димов. Ай, каква мила картинка сме представлявали: той - гушнал ме през рамо с лапа, другата лапа - изпъната към грядущето, към светлото бъдеще, и аз - провинилият се блуден син, когото Партията-ръководителка, макар и подразнена, продължава да си го обичка...

Че не заслужавам партийното им доверие три пъти на различни места ми го съобщиха, но най-пряко го изрече четвъртият, бай Андон Тодоров от нашия квартал "Димчо Дебелянов"... Някога, като главен организатор на стачката на ямболските текстилни работници през 1931-ва, на тоя Андон полицията му потрошава кокалите в буквалния смисъл, със сапове от мотика. Година и половина оцелелият Андон носи метален корсет на гръдния кош и кръста, та по Живково време го водеха "активен борец". Та тоя бай Андон, макар самите партайци да го смятаха зъл, опак човек и да го избягваха заради чепатия му нрав, го имах за близък, суров, но верен и строг приятел. Беше над 75-годишен (четиридесет и три години по-възрастен от мен) и често идваше в канцеларията на кварталното ОФ-е, да си говорим, по-скоро - да ме поучава като новоизбран председател на кварталното ОФ-е в най-многолюдния квартал на Пловдив. "Ти се благодари - рече ми веднъж, - че си минал между капките!" "Какви капки, истината съм писал" - ядосах се, пък той - още по-ядовит и от мене: "Какво искаш ти, бе! На другия край на Европа такива подстрекатели като тебе изкараха работниците от корабостроителниците, подкокоросаха ги барикади да вдигат..." И понеже съм му обърнал гръб и мълча, продължава меко: "Млад си. Зелен си още. Имаш две прекрасни момиченца... Сам не разбираш ли накъде си поел???"

Дойде декември 1989-та... Съседите ми почнаха да шушукат: "Що се не пишеш дисидент? Нали зарад оназ статия пострада!" Друг (като змс алпинистът Веселин Чаушев) се възмущава: "Не те ли виждаме, че си червен. Ако не беше комунистическа семка, кой ще те пусне да работиш в "Комсомолска искра"... Кой по празник окачва знаме!?" Дразнел се Веско, че провесвах (па пускам и досега) четириметровия наш трикольор от балкона си по национални празници. А едно от пияндетата (споменатия вече Слави Бахчевански от село Динк) заявил на всеослушание пред михлюзите-белотаджии: "Абе хора, на Жоро баща му бил партизанин. По мандрите кашкавал крал... Не му е чист косъмът на тоя Жоро". Ей тъй се раждат легендите.

Не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка до оная злополучна статия от май 1981-ва "Примери с обратен знак", опъната на част от първа и цялата трета страница на вестник "Комсомолска искра"... Като ме прогониха от редакцията, шест месеца кажи-речи боледувах. Не се бръснех, не се подстригвах, на жена си престанах да обръщам внимание и тя - изоставена от мен, преспокойно ми изневеряваше. Но в горните три версии, и особено в последните две съседите проявяваха здрава логика; те знаят: за неудобни откровения не се прощава! А мнозина от тях дойдоха от село в града с помощта на членството си в БКП. За тях бе непонятно как така работя в комунистически вестник, движа се сред едрите червени паламуди, пък да не съм партаец. Туй бе фантастика според тях. Питат ме и досега: "Нали си комунист! Не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, да се пишеш демократ?!"

Разбирам ги, струва ми се: те никога не са вярвали искрено в комунизма; аз пък вярвах, до лятото на 1981-ва... О, как вярвах! Те не бяха комунисти, а дисциплинирани партийни членове. На членството си в БКП бяха гледали практично, по селски - като не лоша сделка: именно за да се устроят някак в живота.

Тоя тип хора и днес съвестно гласуват за пребоядисалите се комунистически лидери на сегашната БСП. За тоя електорат това е в съответствие със сключения преди десетилетия договор с Партията-майка, кърмилница, закрилница, мафия и прочие. Логично беше да се запитат: ако не съм сключвал подобен договор с Дявола, какви съм ги вършил в комунистическия вестник? А щом са ме изхвърлили от вестника като келяв турски фес, значи все пак съм нарушил някакъв договор...

Тях ги опрадава непознаването на комунистическата теория. Мен обаче нищо не ме оправдава освен присъщата за младостта наивност и фактът, че откак съм тръгнал петгодишен на детска градина до двайсет и четвъртата година мозъкът ми е бил системно промиван с внимателно подбрани и обработени късчета истина.

Роден съм след Девети (ІХ.1944.), как да зная какво точно се е случило, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май на 1981-ва бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора тук, долу, на местна почва мътят водата.

Така повярвах и на едни по-дребни мошеници, които подир Десети ноември (1989) се обявиха за демократи. За известно време, година-година и половина, наредих се до тия шмекери, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато пламенно говореха срещу комунизма, размечтах се: ръцете ме сърбяха пак да правя вестник. Та се записах сред учредителите на първата Демократическа партия - истинската, със седалище в Пловдив и с председател един адвокатски син, преподавателят (и досега) по полифония в пловдивската музикална академия Илия Кожухаров. Ай, как смешно говореше полифонистът! Опиянявайки се от собствения си глас, изпаднал в истеричен екстаз, вири показалец като диригентска палка... Със смях, с лека ръка подминавах тия знаци, че тоя тип не е чиста монета.

Като полифониста бяха мнозинството от оглавилите току-що пръкналите се купища мижави партийки с гръмки имена. Въобще, продължих и аз с развълнувания народ да приемам (с вътрешна ирония все пак) тия патетични крясъци и обещания за светло бъдеще. Значи, колкото по-кресливо се пени ораторът, толкова е по-правдив и аргументиран!... В това отношение бившата обществена управа бе създала полкове сладкодумни демагози. Нима БКП, БЗНС и ДКМС не бяха яка школа за политически тарикати?... Лесно е да се каже сега, разбирам - и затова спирам дотук по тая тема... Засега!

Артисти като Михаил Неделчев наистина бяха зле ударени от комунизма в България... Не е редно светът да се прави, че не ги познава, когато тъй напористо се стремят да бъдат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе и кой да не влезе в така съдбовния Списък. И това - при положение че даже пиперливите реплики на всепризнат другоячемислещ като Радой Ралин се приемаха лицемерно от властта почти като наивна критика от объркал се бивш другар и съпартизанин на смелите хора от "легендарния" отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров. За какви дисиденти говорим!

Животът поставя всяко нещо на мястото му. Децата не приличат на нас. Изглеждат ми прекалено прагматични, че не приемат да бъдат лъгани с лакърдии за утрешния хубав ден. И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение някогашни сантиментални идеалисти. Бяхме ловко употребени, но нима в наивността си не сме били по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти и идейни борци за финикийски знаци?

Божественото у човека е в готовността му да живее за другите. Това има ли го някъде? Да, в отделни случаи - изключения, които - казват - подкрепяли правилото. Тогава какво друго освен смирението да приемеш живота какъвто е, да му се радваш, да поправяш само онез кривици, дето са в кръга на твоите ограничени възможности?

В библейски план всеки от нас е сам под небето. Няма такова животно - колективна вина и колективна отговорност. Общото е в Десетте божи заповеди... Пее черковната камбанка над най-многолюдния цигански квартал на Балканите и в Европа. Докато има кой да пали свещ и да дърпа връвта на камбанката, все има надежда да се обърнем към себе си като към човеци, които се ценят и не живеят единствено за да ядат, пият и износват новите си дрехи и идеи.

________________________________________
_{* Сентенция на Уилям Шекспир (1564-1616). Сложих я за девиз на политическия вестник "Демократическо ЗНАМЕ" (19 май 1990 г. - 26 февруари 1991 г.).}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: