Бележка към разказа "ВАСИЛ"
Историята на един народ е низ от събития и личности. Личностите правят лицето на народа. Събитията правят неговата съдба. Наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, който не си знае Историята, не заслужава да има бъдеще". Нашите писатели, начело с Иван Вазов са се чувствали сякаш задължени да изградят пантеон от героически образи, но аз съм повече склонен да вярвам на публицистичната ярост на Захари Стоянов. В същото време смятам, че на нас, българите, в тоя момент ни липсва не героическият екшън, не и автентичното свидетелство за живите герои с техните залитания и страсти, колкото едно докосване до оная нежна и едновременно страшна сила на духа, която българщината е изплискала в снажните фигури на националната ни митология именно във всекидневния най-обикновен, дори скучен наглед делничен живот.
Опитвам се да оживя моята представа за тия хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам. Защото те не са ни спуснати от небесата, а са израснали измежду такива, каквито сме ний, грешните, простосмъртните, оскърбените и все пак живите българи в миналите времена, както и днес.
Писана е таз бележка с дата: Пловдив, 25 февруари 1997 година... Но не бих променил нито буква от нея и днес, в средата на юли 2006-та. Чаровна е таз недомлъвка около Левски - имал ли е той женски образ в сърцето, нямал ли е... Аз лично не мога да си го представя като аскет, отшелник и самоотрекъл се от най-хубавото на живота. Подчертаният с почернен шрифт текст в разказа "Васил" е автентична реплика на Левски (от писмо), която отвори пред мен представата ми за един друг, много по-интимен поглед към тоя велик българин... tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|