Въведение

("Младите хищници") ХРАБРОСТТА ДА ЖИВЕЕШ

25.08.1998. Замотах се с ремонта на колата, като да съм влязъл в тресавище: няма и няма излизане, като прокълнат се чувствам. Най-неприятното е, че нищо от стореното не ми се нрави, в усилието да спестя се разпилях, гледам колата с отвращение; а нали за мен тя доскоро означаваше Свободата! Стана като с т.нар. "демокрация" - една по една прегарят красивите илюзии, и като си направиш равносметка, излиза, че преди си бяхме по-добре, защото го нямаше тоя отвратителен безпорядък, това хаотично настояще на държава, която е ни повече, ни по-малко село без кучета, разграден двор, из който отрепки бесуват като помияри. Да имаш лош, посредствен управник е огромно нещастие, да живееш в тая джунгла без правила - опустошително бедствие.

Отдръпна се по-високо небето. Планетата стана по-малка от село. Ей го де Лос Анжелос, Рио де Жанейро или остров Мадагаскар, Австралия, Мурманск, Северния и Южния полюс барабар с Монт Еверест и Марианската падина в Индийския океан. Държавицата ни отведнъж се оказа продънена лодка в бушуващи финансови щормове. И с какво се промени съдбата на Адам и Ева от центъра на Балканите?!

Все същите сме си, дори три пъти по-беззащитни, обеднели не само материално, но и откъм илюзии. Ако някой в България днес е добре, живее благополучно и се радва на успех, това в деветдесет и шест на сто от вероятностите ще е подлец, мафиот, изнудвач, престъпник. Годините си летят. Онова, дето се заехме да го пооправим уж, да го подобрим, оставя болезнени отпечатъци върху самите ни души.

Вгради се и таз моя старичка жигула в живота ми така яко, че станах неин пленник. Така и цял народ сега е в плен на добрите си намерения от началото на 1990-та (Великото народно събрание и пр.), пък резултатът никак не оправдава смелите проекти. Това е изглежда смисълът на живота, библейската му есенция - нещо да се върши; а погледнеш ли, тъпчем си на място, човек изразходва най-активните си години за несъществени и случайни неща. Почвам да ненавиждам тая тенекиена барака България, гади ми се от "демокрация" и "демократизатори".

А както и преди наоколо шетат четирите процента щастливци, галениците на съдбата. Докато се свиваме в оскъдица ние, 96-те процента, ония - богопомазаните, търкалят луксозни играчки, светът ги възприема като победители и герои, живеят разгулно и се измъчват единствено - очевидно! - как да си похарчат паричките.

В романа на французина от алжирския град Оран (нещо като Пловдив на държавата Алжир, вж. Албер Камю, романа "Чумата", изд. 1966, с. 239) главният герой д-р Рийо ми напомня моята позиция... И аз като подставения образ на автора - Рийо е самият Камю - "реших да напиша настоящия разказ, за да не бъда от ония, които мълчат, а да свидетелствувам в полза на загиналите от чумата, да оставя поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да изкажа онова, което човек научава при бедствие, а именно - че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение". И по нататък, пак оттам - да свидетелствувам за ония... "които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители".

* * *

Реших това да е краят на записките, и като съобщих тая новина на Re., тя решително се възпротиви: "Тия записки могат да продължат". "Да - съгласих се, - мога да ги пиша цял живот ей тъй, на осветения от утринното слънце балкон на шестия етаж в един жилищен блок в самия край на занемарения и нечистоплътен Пловдив, когото обичам, но все пак сега ми се налага да приключа поне тая част от книгата, докато събера необходимата храброст да продължа с нещо по-розово и по-малко тревожно."

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: