Досадникът, натрапникът, тържествуващият циник имат своя мисия в изкуството: пред наглостта им си изясняваш що е благородство. Пред тия празни бръмкала и конски мухи се чувстваш горд, че си усвоил поне донякъде умението да се държиш смирено... Откритие от тия дни на юли 2006-та
("Санаториумът на интелигентите") НИЩО СЛУЧАЙНО!
27.08.1998. В неандерталския период дивакът, върнал се от лов с плячка, бил повече нужен и оттам - уважаван, отколкото другия дивак, дето зяпал звездите. Какви идеи, какви теории, тълкувания и проекти, ако тумбакът на Вутуну и Eмуму вие от глад! Ето как интелектуалното, свързаното с абстрактния опит, с изкуството (като развлечение) станало привилегия на заможния, разбирай - на добре нахранения, устроения в обществото неандерталец. Гладният народ няма влечение към философията; нужни са му конкретни, насъщни неща. Значи, ако не били робите, нямаше да ги има и атинските мъдреци.
Цялата планета е единен организъм и всички хора - свързани в едно голямо общество, подчинено на правилата на съвременната цивилизация. (Добавено при преписа в два и четиридесет на 20 юли 2006-та: Интернет-форумите са чудесна илюстрация!) Уютно ми е с това усещане, но то ми носи материален недоимък - вътрешната ми свобода е за сметка на ред пропуснати материални изгоди. Изкушен съм от супербързите спортни автомобили, от почивката на море в тих, луксозен курорт, от носенето на модни дрехи, от вечерята в изискан ресторант, от пътешествията из древните центрове на цивилизацията, от културните средища на Западна Европа... Но то е недостижимо за мен.
Мога да бъда богат с представи за минало и бъдеще, с мечти, но червата ми протестира срещу мизерията, в която съм се родил, израснал и живея; самочувствието ми на цивилизован гражданин на България и на света го принуждават да коленичи пред устроилите се в материалното пъргави лекета и вагабонти.
Винаги ли ще е така! Винаги ли Сократ и Диоген, а и Омир... ще са просяци сред проспериращото стълпотворение на Атинското пазарище? Ако съществува Световен разум, по каква причина именно недоимъкът и ширещата се предизвикателно наглост на простака ще са преддверие за нас към пещерата със съкровищата на Духа?
Оправям с много зор старичката си жигула. Работя по цели нощи понякога, оплескан в отработено масло... Появява се тая сутрин Христо Колев, който от петнайсетина години заживя със семейството си (съпруга и две дечица) в Германия, игриво подмята: "Що не си вземеш нещо ново, ами си играеш с тая прогнила Баба Яга?" "Да, бе - ръмжа изпод колата, - как не съм се сетил!!!" ...Тоя проспериращ в материалното поне десетина години по-млад мой познат никак не ми е интересен, освен дето се дразня от това, че всяко лято или по Коледа се завръща в България с все по-нова, по-съвършена кола, че изобщо може да си позволи всички онез дреболии, за които моя милост си забранява дори и да мечтае.
---------
Нищо случайно! В края на учебната година, през юни, библиотекарката на училището Петя Димитрова ми подари том І от съчиненията на Александър Балабанов, отнесения проф. Балабанов, почти митична фигура, любим герой от студентския фолклор по мое време (1967-71): роден в градчето Щип, Егейска Македония през 1879-та, починал през 1955-та. В това, което прочетох до страница 50-та, откривам и неща от моя си характер - разпилян, ироничен, отвлечен в сферата на умозрителните категории, непохватен в битовото "книжен човек".
Познавал древногръцката класика като петте си пръста; говоримо и писмено употребявал големите световни езици, на първо място - немския; живял и учил доста годинки на Запад, но останал българин до мозъка на костите - присмехулен, ехидничащ, разбиващ шаблони и тъпи правила с удоволствието на типичен балкански човек; едновременно слаб поет, публицист от класа, значителен учен (философ и литературен критик) и учител... Това е човекът, открил за българския читател и за света великолепната сага на Захари Стоянов "Записки по българските въстания: само то да бе приносът му за националното ни самочувствие, стига му на бай Балабанов, та да го тачим.
Името му вълнувало обществото не само на България от първата половина на ХХ век; в 1932-ра организационен немски комитет за честване стогодишнината от рождението на Гьоте присъжда специално отличие за превода на "Фауст" от немски на български през 1906 година. По тоя повод цар Борис ІІІ, очарован при вестта за наградата от Гьотевия комитет, подарява на лауреата коронован знак от злато, окичен с диаманти и с емблемата "Б.ІІІ", като добавя при поднасянето на знака съжалението си, че българската конституция не му позволява като монарх да присъди титлата "граф" на нашия дяволит щипналия (демек, родом от града Щип).
Петнайсет години подир смъртта му, за Балабанов се говореше по кафенетата в и около Софийския университет като за антика от времето на фараоните, като за екзотичен герой от забавни анекдоти по повод прословутата му разсеяност: например, как - хептен отнесен, прилежно си събул обувките на тротоара пред седналите чугунени карловци Христо и Евлоги Георгиеви и отпътувал с трамвая...
Тоя силно тщеславен и самолюбив в литературните полемики български интелектуалец бил иначе толкова нехаен към творческия си архив, че не си направил труда поне да запише на едно място заглавията на статиите си. Прелиствам том І, единствения от проектираните уж няколко тома... Близо 700 страници. Издаден през 1973 година под редакцията на добрия приятел и съмишленик на проф. Балабанов - професор Тодор Боров. Ето възможност да надзърна през други очи към същите теми, които ме занимават от години.
Преди време по телефона се обади Венцеслав Бъчваров (споменатият вече в едно от есетата автор и издател с красния псевдоним Рийт Глориъс Купър, вж. романа му "Пречупената стрела", изд. на "Веда Словена" от 1996 г.). Върнал се Венци току-що от Франция, от Paris. Бях оставил послание на телефонния му секретар: да потърси вестничето "Арт-клуб", да провери дали не е отпечатан в августовския му брой откъс от книгата ми "Ламски"... Та побъбрихме завчера с Венци, казах, че ми е нужен преводач за сборника "Кардиф", и благоразположеният ми събеседник предложи да пратя книгата "Кардиф" до "трима големи българи-родолюбци в Париж" - както се изрази; щял да ми даде адресите им. Спомена Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, син на Балабановия приятел Тодор Боров, както после разбрах от колегата Невена Ичевска. Венчето се изненада, като й преразказах иронично идеята на г-н Рийт Глориъс: "Като рече българи в Париж, реших, че са някои простосмъртни нашенци, ама Юлия Кръстева е светило в естетиката на структурализма, а и професор Цветан Боров е личност с изключителен авторитет в парижките литературни среди". "И що от това!" - отрони се ехидно от златната ми уста. Просто се изтърколи, преди да стисна езика зад зъбите си. Та и изфучах като уязвен простосмъртен: "Хайде де! Много важно!!!"
-----------
Утрините стават все по-хладни, почти мразовити... преди да се покаже слънцето. Ах, скъпи Генерал Слънце!... Снощи успях да си повредя транзисторния приемник и тоя канал за информация, за връзка със света много ще ми липсва. От друга страна, казвам си: нищо случайно! - може би е добре да се измъкна за известно време от това тресавище, от тоя бълвоч на заобикалящите ме събития.
|
Re: Въведение
Отговори
Цитирай
