Въведение

Досадникът, натрапникът, тържествуващият циник имат своя мисия в изкуството: пред наглостта им си изясняваш що е благородство. Пред тия празни бръмкала и конски мухи се чувстваш горд, че си усвоил поне донякъде умението да се държиш смирено... Откритие от тия дни на юли 2006-та

("Санаториумът на интелигентите") НАЦИОНАЛНИЯТ ПЕЙЗАЖ

28.08.1998. Воюват на живот и смърт в младостта, в зрялата си възраст, дебнат се из гори и планини от натрупани несъгласия, превърнати в омрази; народът песни пее за тях, легенди се носят за непримиримостта и упорството им да наложат своята идея, себе си за лидери и герои. А кога прекипят страстите им, когато лъскавината на очите им угасне, разкривят се движенията им в старешки тремор, едва тогаз леят речи на смирение, благородство, такт. Ванче Михайлов ми иде на ум.

Страшни хора били михайловистите. Убивали за едната чест, заради Отечеството... Не си пожелавам подобни хора ни за врагове, ни за съмишленици. Ами тъй страховитият някога Тодор Живков?... Какво миловидно старче се оказа в преклонната си възраст, как сладичко се кипреше със своето "ха-ха, ха-ха, ха-а"... а карал около 1960-та косите на жертвите му да побеляват за минути! Хем тия жертви в повечето случаи не били страхливци... Нали по негово време се роиха лагерите с поетични имена "Слънчев кът", "Белене", "Скравена", "Персин", дето полуумъртвени лагеристи били изсипвани от ръчна тарга направо за храна на побеснелите от глад прасета...

Ами оная местност - "Черната скала" край Сливен, отдето с дълги пръти екзекуторите избутвали в пропастта осъдените на смърт... Ами удушените в затворническите килии с изхвръкнали из орбитите очи... Ами т.нар. "самоубийство на техния човек Горуня, дръзнал да им се противопостави (т.е. - да има свое мнение по основен въпрос)! Посещава го у дома му, значи, хубав човек от Държавна сигурност, вероятно верен другар и колега от някогашната вълча глутница; казал му, каквото му казал, па накрая завършва: "Тебе те знаем като човек с достойнство. Имаш добър пистолет, знаеш какво да сториш, ако не искаш дечицата, внуците, семейството, рода ти да са читави и честити". И Горуня си тегли куршума. Дали било тъй наистина, дали тия са думите - кой е бил там, та да знае? А може би ченгето само се е хвалило нейде, та се носеше между народа таз романтична версия за жалкия край на легендарния някога партизански главорез.

И Тодор Живков, зловещия Хитър Петър от село Правец, Орханийско - стотици хиляди "бивши" комунисти изпроводиха с насълзени очи, с почит и признание за "заслугите му към нацията". В последните си години, кажи-речи, увенчан с любовното "Тато", тоя хитрец бе непрекъснато търсеният "събеседник по желание", преобрази се в хрисимо старче, което и шеговито бъбри, и мъдро поучава... Колко къса ни е паметта! Колко леко отминаваме безобразията! Как леко простихме за объркания си и обезсмислено минал живот, за лъжите, за издевателствата, за отрязаните ни корени!

Висят във въздуха тия корени, изтръгнати от земята, от нашите си български родове, обичаи и нрави. О, как вилняха мекеретата на болшевишка Москва, т.е. приобщилите се към същия тоз симпатяга и неговата политика в последните му "зрели" години от царуването - "Приземяване, приземяване, приземяване му е майката!" А ето, делничната пепел задуши стенанията на жертвите му, в "демократическия" хаос дори почнахме да жалим по живкова България, т.е. - не сме живели богато, но поне връзвахме двата края, че Тато и Партията му се грижеха родителски за нас. Великата илюзия, че не ние мъкнем на раменете си цялата тая сган от тарикати и злодеи, ами те нас хранят и за нас денонощно работят.

Как силно ни се иска да вярваме в доброто! Затова е тая бърза забрава може би. Пък Христо Ботйов преди 120-130 години още реди: "...злобна ги памет често повтаря" (вж. стихотворението "Борба") за отминалите робски "щастливи дни". Да, в злоба и с мисъл за отмъщение не бива да се живее: мъдър е народът, и не мисля, че тоя народ е простил, но в името на настоящето и бъдещето просто не желае да товари крехките раменца на младите българи с кървавите грехове на миналото. Животът, значи, продължава, гробищната трева расте еднакво и над трупа на властника, и над трупа на дрипавия просяк. Що да не си поплачат и поскърбят "другарките и другарите" за своя Живков! И тоз правешки кукер ще отмине по реда си, отбелязан в националната ни история с две-три ситноизписани сиви редчета, както е ставало неведнъж и преди с други, не по-малко опасни и не по-малко вредни за България хитреци или чудовища.

Националният ни пейзаж е многопластов, амалгама от преплетени съществования. Погледната от различни гледни точки, Родината различно изглежда, въпреки че ни една за всички. И в тоя пъстър пейзаж се разминават Варава Разбойникът и Исус Богочовекът, завистливият Каин и благопристойният Авел, безобидният и зловещият, невежественият и прозорливият, крадецът и ограбеният. И това са хилядите страни на едно и също лице - лицето на нацията.
----------
Китайската ми роза се е покрила с цветни пъпки. Току по две, по три едновременно избухват в наситено кадифено-алено. А колко притеснено е храстчето в отеснялата му саксия! И що не си спомням как беше преди, когато не бе толкова притеснен тоя розов храст... да е дарявал толкова разкош на света?

29.08.1998. Вчерашния ден го изгубих да оправям обърканите светлини на колата. Оправих ги, и какво от това!... Още един опропастен ден. Чувал съм, реставрирането на стара сграда излиза четири пъти по-скъпо, отколкото да построиш нова. Четири пъти по-скъпо излиза и възстановяването на стари истории. Ами нервите!... Ами скапаното самочувствие, че с години си вадиш очите над нещо, което мнозинството просто и естествено захвърля с рязък красив жест на боклука!...

Упоритостта да съхраня свежото излъчване на тая някогашна хубавица (жигулата) почва да ми изглежда безсмислено начинание. Още едно лято се изнизва по отъпкания коловоз. Ако виждам нещо добро в отлитащото време, то са тия записки, макар че наближава часът да си река: "Хайде стига стари бакии, да погледнем най-после напред!"

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: