"Аз ще умра в Париж при хладен дъжд проливен
в един навъсен ден, за който си припомням."
Сесар Вальехо, из "Камък черен върху камък бял"
ДОНОС НА КРАЛСКИЯ ШУТ
Защо фанфарите не свирят?
Херолдите помайват ли се, що ли!
Над крепостните кули знамената
защо не виждаме да се развяват?
Кралю, защо е хофмаршалът -
нима не е то цяло светотатство
слугините в сеното да задява,
зарязал своите си задължения,
и то в такъв сюблимен миг!
Придворните поети къркат на провала
вино и прясна медовина;
отворили са ей таквиз гърла,
омръзнаха на всички със хвалби
кой бил по-важен, по-изкусен
във писане на пошли мадригали...
Къде са поетичните канцони!
Но не - от ситост се оригват,
изпущат газове гръмовно
и целият дворец, кралю,
на сяра и на водород ухай.
А кой ще среща дон Фернандо?!
Достойни ли сме ний изобщо
да оценим това достойнство,
което тъй ни сполетя?
Свинарките се наредиха,
навлечени в носии пъстри,
но за какъв ли дявол бяха
със квакането си кресливо,
със простоватата си реч!
Дали успяхме да замажем
едно ужасно впечатление?
Сега какво ще каже дон Фернандо!?
О, боже! - толкоз лъчезарен,
той просто се топи от щастие.
Кралю! Донасям Ви надлежно:
аз погледа му проследих...
Коленопреклонно, най-смирено моля
да споделите мойта мъка.
О, бедната инфанта! О богове!
О триж от нея по-многострадален аз!
И цялата ни кралска инфантерия
не би могла със възгласите си "Ура",
"Да живей Фернандо" и други
подобни пищни лицемерия да скрие:
как той я съзерцаваше като орел,
докато тя примираше като гугутка.
Като да бяха двамата сами,
а ний останалите, струпани накуп -
подробности случайни от пейзажа.
Кралю! Аз знам, че той е героичен,
от знатен род, и властен при това.
Какво съм аз пред него, да!!! -
един куцукащ застарял врабец.
Природата ме е създала
мухи да лапам, жито да крада,
чат-пат по някоя троха от чуждо блюдо.
(Нали това ми дава основание
да бъда Ваш придворен шут!)
Уви, сърце и шутовете имат,
и туй сърце боли не на шега...
Кралю, мечтая щастие за дъщеря Ви.
Та те са лика и прилика с дон Фернандо
и може би ще имат умни, здравички деца,
ще се наплоди кралската Ви челяд.
А тронът ще е триж по-лъчезарен,
от двете Ви страни прекрасни щом застанат
инфантата и стройният жених...
И аз от свойто ъгълче - какво да сторя! -
ще докуцукам някак до обора,
под керемидите му там ще се завра.
Ще попърхам. Ще поцвърча зиморничаво
сред родна пърчовина и мирис на фъшкия,
додето някак се успокоя.
И после - пак крилца разперил,
ще полетя да питам - трижди по-грижовен:
защо фанфарите не свирят звънко
и знамената поради каква причина тъпа
над крепостните кули громко не плющят.
tisss! 
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: Порто Фино
