Въведение

Досадникът, натрапникът, тържествуващият циник имат своя мисия в изкуството: пред наглостта им си изясняваш що е благородство. Пред тия празни бръмкала и конски мухи се чувстваш горд, че си усвоил поне донякъде умението да се държиш смирено... Откритие от тия дни на юли 2006-та

("Санаториумът на интелигентите") ГРОБОКОПАЧИТЕ (1.)

31.08.1998. Преди петнайсет години на тоя ден в четири след обяд в изпълненото с газ (от срязания тръбопровод в багажника) купе на паркинга към "милиционерския" блок 51 в пловдивския жилищен комплекс "Тракия" горя баща ми. Това причини смъртта му на седмия ден след това в софийската клиника "Пирогов"... Наскоро ме бяха изритали от младежкия вестник заради статията "Примери с обратен знак" от май 1981 година, та и досега не съм сигурен дали това "гръмване" на газовата инсталация за пропан-бутан в новичката жигула е било поради стечение на обстоятелства... Да, определено: имаше период от две-три години след уволнението от "Искрата", когато гледах да не замръквам сам и пеш по улиците... Онова стихотворение за юмрука, който стискам като портокал в джоба, е от онез тревожни месеци.

Облачно утро, но е свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви към осем и половина вечерта завчера, на 29 август; гледам - поломени всички антени... Оказа се обаче, че освен мене съседите до един се прикачили към кабелната мрежа на "Евроком".

На 29 август с лъчезарната Re. бяхме край реката до към четири подир обяд. После се отбих в дома на възрастните Петър и Райна Петрови. И там отворихме дума за масовите гробове от 1945-та в пловдивските централни гробища. Разправих какво съм научил от пийналия Чомпал и те - двамата съпрузи, потвърдиха: "Да, има такова нещо". Чомпала ми беше разказал за единия масов гроб, тоя, дето е в ниското мочурливо място вляво от алеята, на петдесетина метра източно от гробницата на Кудоглу*. "Имаше и друга яма - рекоха, - в източния край на гробището, досам телената ограда."

Гробищните ровове си ги копали самите "смъртни". После връзвали (кой знае защо) ръцете им отзад, заповядвали им да коленичат на ръба на изкопа и с пистолет ги прострелвали един по един в тила. Петров, силно заеквайки в тоя момент, понечи да разправи случай, когато близките на техен познат събирали пари, злато, бижута да го откупят, да го отърват от екзекуцията, и известен адвокат по онова време (ще променя тук името му - бел.м., Г.Б.), някой си Хари Хайванесян, прибрал откупа, обаче работа не свършил.

Това става през пролетта на 1945-та. Докато моят баща, 22-годишен, е воювал с отстъпващите немци на фронта край Драва... тук, в Пловдив, "най-достойните синове и дъщери на народа", запасали пищови и с червена лента с надпис "ОФ" на ръкава, а и въоръжени до зъби с друга техника за убиване, воювали с изплашени до смърт "бивши", сред които по-голямата част са съставлявали цвета на Пловдив като културно средище: учители, лекари, чиновници, служители на църквата, преподаватели от тукашния учителски институт, хора на науката, накратко казано: интелигенция.

Сега си спомням, татко разправяше веднъж с респект - нещо изключително: да се отпусне пред мен и да заговори! - за техния фронтови ротен командир, някой си капитан Николчев. Колко чист, подреден, строг, но интелигентен, т.е. - човечен с войниците, бил техният ротен... Като се връщали обратно от Унгария обаче, още с военните рубашки, неизмили калта от окопите изпод ноктите си, някой пошушнал на тоя Николчев, че едни хора в новички кожени якета са тръгнали да го арестуват. И войниците в летящия сред унгарската Пуста мирновременен влак, значи, от солидарност измислят техният капитан да се пъхне в опразнения начаса обемист куфар, докато "другарите" слязат на следващата жп-станция.

В оня момент, според баща ми, мнозина от тия хора, наричани "царски офицери", след приключване на българското участие във военната кампания на територията на Сърбия и Унгария, просто ги извеждали от войнишките редици, изправяли ги до някой зид и "по кратката процедура"... "В името на народа", последвано от картечен откос. Та значи в тоя случай редниците-фронтоваци пробвали да спасят своя ротен... "Отървал се!" - реших прибързано, но татко ме изгледа някак безизразно и студено с ужасно сините си очи: "Както си беше в брезентовия куфар, така го убиха. Надупчиха го с щиковете... Купето под краката ни подгизна от кървава слуз".

_Следва

___________________________
_{* Много известен сред по-старите пловдивчави дарител. Оставил огромен сграден фонд, включително детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и сираци от войните през 1912-1919 и до 1944 година. Две уникални с изяществото и артистичното си излъчване сгради тип сецесион от дарените в сърцето на града сринаха другарите, за да уширят оня чуден паралелепипед на пловдивската централна поща.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: