ТРИМОНЦИУМ
1.
И ти дотичваше загрижена за улиците, за дъжда, за вятъра, за думите, за времето, за вярата - ефирна, пухкава сред въздуха. И в голотата ти откривах необятното и онзи монотонен звук на вечността през лятото; под стръмната умора на бедрата ти бе скрита любовта на хората, погребвани в двехилядното лято преди ерата, когато с теб на свой ред сме заченати от страх и жажда край Марица и могилите, днес ниски и разровени, пресъхнали, ненужни стари извори за траките.
2.
Лежахме на върха безпаметни. Градът под нас клокочеше угаснало. Звездите се въртяха в древни орбити. И старци ни следяха зад прозорците, обхванати от своите болести, замислени над нашите слабости, те гледаха какво си вземаме и гледаха какво забравяме.
Тогава някъде от дъното една червена роза се възнасяше и светеше в нощта на спящите - красива, но и мъдра като мъката. Небето я прегръщаше и плачеше със тъмни влажни сълзи камъкът.
3.
Не бях те виждал толкоз хубава, неразбираема и гола като въздуха в най-кратката луна на лятото, когато нещо неусетно си отиваше, когато всичко неусетно си отиваше и дълго край могилите на траките Марица и небето се прегръщаха.
Бележка: Това стихотворение е от есента на 1965-та, когато бях войник. Сложих го в папката сред десетина стихотворения и царския сонетен венец, с която като студент третокурсник през 1970-та гостувах в дома на Атанас Далчев. Стиха "под стръмната умора на бедрата ти" Далчев уподоби на стих от Стефан Маларме - "голото цвете на твоите устни" по сексуалния подтекст, който излъчва. Първи от приятелите ми го хареса Марко Марков, който работеше по онова време вече в "Комсомолска искра". Стихотворението представя въображаема история по повод Емилия Попова (Ема), в която бях платонично влюбен през есента на 1965-та и по-нататък. Тя ми писа шест писма, докато служех войник край Хасково, и аз много ги пазех тия мили послания; а после се оказа, че по същото време си имала интимен приятел: един височък хубавец - някой си Петьо. Бесен, отидох да се хвърлям от една скала* над сегашния тунел, откъм юг, но в последния момент се уплаших, даже плаках от яд, че се бях разочаровал и от себе си. Мястото, от което щях да скачам, бе точно там, дето днес се издига конструираната от отломки колонада на разкрития впоследствие римски Амфитеатър.
tisss
_______________________________________________________ * Нямаше го още тунела. Беше камениста площадка, отвоювана от тепето, дето хлапетиите от уличките между католишката черква и пловдивската Главна ритаха топка, обгърнати в облаци прахоляк.
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|