Порто Фино

ТРИМОНЦИУМ

1.

И ти дотичваше загрижена
за улиците, за дъжда, за вятъра,
за думите, за времето, за вярата -
ефирна, пухкава сред въздуха.
И в голотата ти откривах необятното
и онзи монотонен звук на вечността
през лятото;
под стръмната умора на бедрата ти
бе скрита любовта на хората, погребвани
в двехилядното лято преди ерата,
когато с теб на свой ред сме заченати
от страх и жажда край Марица и могилите,
днес ниски и разровени, пресъхнали,
ненужни стари извори за траките.

2.

Лежахме на върха безпаметни.
Градът под нас клокочеше угаснало.
Звездите се въртяха в древни орбити.
И старци ни следяха зад прозорците,
обхванати от своите болести,
замислени над нашите слабости,
те гледаха какво си вземаме
и гледаха какво забравяме.

Тогава някъде от дъното
една червена роза се възнасяше
и светеше в нощта на спящите -
красива, но и мъдра като мъката.
Небето я прегръщаше и плачеше
със тъмни влажни сълзи
камъкът.

3.

Не бях те виждал толкоз хубава,
неразбираема и гола като въздуха
в най-кратката луна на лятото,
когато нещо неусетно си отиваше,
когато всичко неусетно си отиваше
и дълго край могилите на траките
Марица и небето се прегръщаха.

Бележка: Това стихотворение е от есента на 1965-та, когато бях войник. Сложих го в папката сред десетина стихотворения и царския сонетен венец, с която като студент третокурсник през 1970-та гостувах в дома на Атанас Далчев. Стиха "под стръмната умора на бедрата ти" Далчев уподоби на стих от Стефан Маларме - "голото цвете на твоите устни" по сексуалния подтекст, който излъчва. Първи от приятелите ми го хареса Марко Марков, който работеше по онова време вече в "Комсомолска искра". Стихотворението представя въображаема история по повод Емилия Попова (Ема), в която бях платонично влюбен през есента на 1965-та и по-нататък. Тя ми писа шест писма, докато служех войник край Хасково, и аз много ги пазех тия мили послания; а после се оказа, че по същото време си имала интимен приятел: един височък хубавец - някой си Петьо. Бесен, отидох да се хвърлям от една скала* над сегашния тунел, откъм юг, но в последния момент се уплаших, даже плаках от яд, че се бях разочаровал и от себе си. Мястото, от което щях да скачам, бе точно там, дето днес се издига конструираната от отломки колонада на разкрития впоследствие римски Амфитеатър.

tisss

_______________________________________________________
_{* Нямаше го още тунела. Беше камениста площадка, отвоювана от тепето, дето хлапетиите от уличките между католишката черква и пловдивската Главна ритаха топка, обгърнати в облаци прахоляк.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: