Въведение

Досадникът, натрапникът, тържествуващият циник имат своя мисия в изкуството: пред наглостта им си изясняваш що е благородство. Пред тия празни бръмкала и конски мухи се чувстваш горд, че си усвоил поне донякъде умението да се държиш смирено... Откритие от тия дни на юли 2006-та

("Санаториумът на интелигентите") ГРОБОКОПАЧИТЕ (2.)

_{Продължение от 31.08.}

"Бях малко момиченце - започна леля Рени. - Срещу бившата аптека "Марица" един ранен следобед милиционерите бяха направили кордон и хората се трупаха да видят какво става. Между две редици въоръжени с автомати мъже минаваха току-що осъдените, които излизаха от Окръжния съд. Бях дребничка, та се мушнах по-отблизо да гледам...

Товареха ги на камиони, покрити с брезентови платнища. И какво ме потресе!... Излиза сред останалите цивилно облечени арестанти едър представителен мъж, целият вир-вода потен, и плаче, раменете му се тресат. Видя жена си, вкопчи се да я прегръща и целува. Прегръща го тя и му говори весела: "Нали ти казах, че ще те оправдаят! Нали ти казах!" Останалите арестанти с ритници, с приклади ги натириха да се качват по камионите... Изневиделица изотзад на тия двама прегърнати мъж и жена се спуснаха четирима яки в кожени куртки; грабнаха го тоя ридаещ човек, заблъскаха го с железни пръти, с ритници в главата; смазаха го от бой на паважа пред очите ни. Жена му пред тая картина припадна, свлече се като покосена, а него - вече вързоп кърваво месо, го вдигнаха от земята, метнаха го под чергилото при другите арестанти и хлопнаха капака на каросерията".

"Накъде тръгнаха черните камиони?" - питам. "Тоя камион мина през кръстовището пред Чифте баня, спря там за малко и продължи направо. Към гробищата продължи... къде другаде!"

Когато тя, издънка от копривщенския род на Тодор Каблешков, със сух равен глас захвана да разправя, 75-годишният болнав тежкоподвижен Петрович някак пъргаво се завтече към другата стая; трясна се вратата зад гърба му, а леля Рени рече: "Наизуст я знае тая история, не ще пак да я чуе, понеже силно се вълнува. Аз го знам защо скочи"...

Връща се подир малко Петрович, ни лук ял - ни лук мирисал, вика ми: "Да ти разправя ли и аз един случай, само че от 1925-та!? От моя баща, който симпатизираше на комунистите, съм го чул". "Чакай! - прекъсвам го. - Това е 1925-та, какви комунисти?" "Точно така! Тогава им казваха вече комунисти... Та среща моят баща свой приятел комунист, учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Иде оня насреща му весел, спира, заговаря го: "Ида от съда - казва, - току-що ме освободиха, оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен"... Здрависват се и се разделят; баща ми прави десетина крачки, тъкмо стъпил на отсрещния тротоар, и зад гърба му проехтяват два изстрела. Обръща се, вижда убиеца да тича, а приятеля си - да агонизира в локва кръв, покосен... Какво ще речеш за това, а? - завършва Петрович - Оправдан-неоправдан, те вече му прочели смъртната присъда. Какво значение за тях, че бил невинен!... Сега, ако не вярваш, там има мраморна плоча, е-е... в уличката зад Кукления театър на улица "Генерал Владимир Заимов."

"Ти си религиозен - казвам, - как можеш да се съгласиш с тоя начин да се уреждат стари сметки?" И не мисли да ми отговаря. За него е ясно от само себе си. Но виж, от друга страна, пред акта на издевателството отърча в другата стая да не си припомня. Тогава, питам се, къде е религиозното смирение, мъдростта, умението да се живее, без да отхранваме у себе си това отвратително животинско чувство за мъст!

И ми идва на ум нещо, разказано наскоро, в тез къси безлунни, но звездни августовски нощи пак от Чомпала... Негов чичо, братът на баща му партизанина, се похвалил, че се изпикал върху кандилото в някаква селска къща. И баща му на Чомпала скочил, навикал го: "Кой си ти бе? Какво си направил?!" Подхванах тогава Чомпала: "Майка ти беше набожна, нали?" Да, майка му, родена в село Житница, Пловдивско, била католичка; баща му не вярвал в бабини дивитини, но при оня "подвиг" на брата заговорило все пак нещо дори у професионалния изверг, чекиста-убиец.

Моят Пловдив... Идиличният, кротък, провинциално саможив Пловдив! Какви кървави оргии са се вихрели в теб и около теб, мой роден крайо!... "Тия масови екзекуции нима са забравени? Близките на избитите нима не страдат за своите, заровени без плоча, без кръст, като кучета помияри метнати в общата яма?" "Ха! - възкликват в един глас възрастните домакини. - Че кой има таз смелост да разгръща миналото??? Живи са убийците, силни са. Ако не те, синчагите им се разположили по турски във властта... И ние си мислим, че Демокрацията е дошла. Ама знае ли се какво могат да сторят на оня, дето сочи на младото поколение българи гнилите кокали в гробището!? Аз и сега, Жоро, като вървя по улицата, ме е страх, че някой ще ми свети маслото"... "Тебе пък защо?" "Че му мели много устата" - вместо мъжа си отвръща леля Рени.

Нещо в тоя смисъл рече и Петров. Па подир малко, без да го питам, продължава: "През 1945-та градът беше пълен със съветска войска. Пред очите ми е как двама офицери стреляха и убиха техен си човек"... "Защо!!!" "Ами тия мърляви войничета доста шетаха по дворовете, по къщите да мародерстват. Кокошки отмъкват, яйца, сирене, ракия, какво да е, само да е за ядене и пиене. Селата наоколо бяха пропищели от тия измършавели, измъчени от войната момчета. Затуй навярно са ги трепали техните си строги органи... Помня - продължи Петров, - по Радио София чете прочувствено слово Димо Казасов. През 1945-та той беше министър на пропагандата в правителството на Кимон Георгиев... Та в речта си министърът Димо Казасов апелира към народа да прояви търпение, да прояви разбиране към тия кокошкарски набези на съветските солдати по селските курници и къщи. Каза го в такъв смисъл: колко хиляди километра път са извървели, живота си рискували за нашата свобода... Търсих я таз реч. И в държавния архив проверих, ама не я открих. Изтрили са я от архивите" - завърши моят събеседник.

_Следва

Екстри: