Въведение

Досадникът, натрапникът, тържествуващият циник имат своя мисия в изкуството: пред наглостта им си изясняваш що е благородство. Пред тия празни бръмкала и конски мухи се чувстваш горд, че си усвоил поне донякъде умението да се държиш смирено...

("Санаториумът на интелигентите") ГРОБОКОПАЧИТЕ (3.)

_{Продължение от 31.08.}

Погледнем ли Историята като низ от съдби, земята под нозете ни ще се размърда, ще проплаче, ще прокърви. Може би народната памет чрез забрава, хвърляйки пепел над раните на миналото, предпазва младите от потрес и безкраен низ от отмъщения? Може би... Но честно ли е!

Моето поколение на родени подир Девети (септември 1944-та) бе възпитавано с железните "истини" на комунистическата версия за България; открие ли се обаче оловният похлупак от премълчани или спестени факти, от комунистическата мечта - като щастливо Царство на свободата, братството, равенството - само вонлива екарисажна пихтия ще остане. Дали ще могат тогава да се пъчат пак тъй днешните наши последователи на "най-хуманната идеология марксизма"?

Възрастните, които са очевидци, ги е страх... още ги е страх, много ги е страх; как да повярвам на веселичкия шлагер, изпят с момчешка наивност и очарователно вдъхновение от Васко Кръпката, може би мой набор от бедняшките софийски махалици около гара Подуене - "Комунизмът си отива..."?

Докато внимателно и паметливо не се изучи кървавата страница от първите месеци на реалния комунизъм у нас, в България, отровната илюзия ще продължи да държи в плен мнозина от младите. Мисля си: сегашните властници и богаташи и техните слуги над нас в обществената йерархия силно са заинтересувани тая страница не да се изучава, ами никога да не се прочете, изобщо да не бъде отгръщана. Това обаче все пак трябва да се случи... дори и заради опрощението. Да се видят под лупа и докрай престъпленията, до дъно да се изгребе отровната смрад на надменността на "борците за световно щастие", па чак тогава да отминем напред към днешното, когато такива "народни победи" няма как да се повторят, няма как повече да се случват. Нравственото осъждане е заради моралното оздравяване на нацията, не за отмъщение. Да се съгласим, че убийството изравнява сметките - какво по-жалко от това!

Последен ден от месеца, от лятната ваканция... Парализираният, прикован към инвалидна количка Марсел Пруст написал в "Търсене на изгубеното време", многотомна сага за приключенията на човешкия дух; имам го тоя образ на интелекта, одухотворяващ дреболиите на живота, придаващ възвишен смисъл на хаотичните ни наглед действия. Животът е в съчетанието на детайли многопосочни, противоречиви, несъразмерни... И ето, появява се духовният човек, и всичко си отива на мястото, усещаш край него пулса на вселената у себе си: в съзвучие, аромат, страстен поглед, докосване, разцъфтяване, чувствен спазъм, целувка, разпилени от ветреца коси... Влизаме в океана от мигове с божествена тръпка и тревожен писък; измъквваме се оттам съсипани, с болка и примирение, дори и когато крещим ужасени пред Смъртта.

Преди петнайсет години така странно притихнал тръгна (в течение на шест непосилно болезнени, ужасни и за нас, близките му, дни) да си отива на тоя ден от годината татко - моят велик и нежен мълчаливец, когото приживе не познавах така, както сега мисля, че го разбирам. В последните седмици от живота му - още тогава! - майка имаше това видение: като че Исус се бе материализирал в неговата слънчева и някак печално свенлива усмивка, в безбрежния му - уж нищо не казващ - много син поглед: сякаш те гледа мраморна отливка на Вечността... Има го в албума, който остана у сестра ми: сред затънтено родопско селце или махалица, кой знае как попаднал, яхнал магаре: лявата ръка вдигната за поздрав, леко притеснен, едва усмихнал се. Там ми прилича на Христос.

И моя си фантастична теория... Че богът или, изобщо - божественото... ходи между хората, превъплъщава се ту в един, ту в друг между нашите познати. Но то е за кратко: тогава човекът придобива ореол, осветен е като че ли отвътре, разлива очарование наоколо си като многоцветна аура. Така божествена в чара си е влюбената жена, особено когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като небето пред буря, опияняваща и призоваваща с излъчването си...

Великолепен дар си, Живот! Не пред икони, не пред черковни зидове или оброчни камъни и древни знаци... пред човека, така мимолетен, излъчващ уязвимост и нежност, в такъв момент бих коленичил. И не излиза трети ден от ума ми оня мокър, подгизнал от смъртна уплаха едър представителен мъж, вкопчил се в жена си, ридаещ, докато останалите осъдени - като добитък, от стрес затъпели - прекрачват под брезентовото платнище на камиона, който ще ги откара право в скотобойната.

Какво е станало с окуражаващата съпруга си жена? Как е успяла да живее с тоя последен спомен от своя любим? Къде гният костите му?... Да предположим, че е имал вина, огромна вина, непростима вина... Но тоя последен порив към най-близкия на света човек мен друго ми нашепва... Очаквал е да бъде оправдан, да го извинят или помилват, защо не - и да му се извинят. Тоя нещастник е прекрачил в отвъдното неутешен, онеправдан, душевно смачкан пред очите на любопитната за сеир тълпа, именно тая човешка маса от доверчиви наивници, на която разчита и досега чумата на марксизма - и комунизма, като най-мрачно изчадие на нашата непресъхваща посредственост.

_Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: