Порто Фино

Въпросът ти е твърде значим, за да си позволя да го отмина без внимание.

Моето скромно мнение за таланта и за човека, имащ известно духовно превъзходство, съвпада изцяло с изразеното в книгата ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА на философа Ангел Грънчаров, което хвърля светлина върху така поставения проблем. Затова ще се задоволя с привеждането му тук:

Дарбите, надареността, даровитостта – а “дар” е не само онова, което "са ни подарили", но и онова, което и ние самите сме благоволили да си подарим – са началото, от което тръгва "обреченият да успее" в своите начинания, които могат да завършат както с успех, така и с провал: в крайна сметка ние не знаем какво губим когато печелим – и какво печелим когато губим. За успеха си индивидът трябва да работи всекидневно и упорито, "давайки от себе си онова, което има" и на което може да се опре. На успех можем да разчитаме само ако имаме на какво да заложим; разполагаме най-вече със себе си като главен ресурс на битието си, разполагаме също със свободата си, която сме придобили или сме си осигурили като най-ценен капитал, притежаваме време, “в” което можем да разгърнем движението си към своето бъдеще – и това е всичко, повече не ни е нужно. Но в какво ще спечели онзи, които преди всичко друго себе си е “затрил” и погубил, а оттук сам си е преградил пътя към всякакъв успех?

Ние самите на себе си сме най-драгоценен дар, който в еднаква степен ни е подарен от нашия Създател, но който също сами сме придобили “по заслуги”. На всеки “по нещо” е дадено, но даденото (вроденото) изпъква и става това, което е, само ако наново бъде придобито (запазено и увеличено), а не погубено безвъзвратно и без следа. Каква е ползата за наследника на богатство, в който е вече налице неизбежната възможност то да бъде разпиляно без остатък? Вероятно Бог затова дава най-много на ония, за които знае, че няма да го разпилеят: тъкмо даденото, Божият дар, е гаранцията за това. Но тази дар е и голяма отговорност, с него лесно не се живее, талантът предопределя призванието, на което служи животът. Щом и бащите понякога лишават от наследство онзи от синовете си, на който нямат доверие – нима това не е безкрайно показателно? И това е справедливо: трябва да даваме на оня, който вече има, нищо че той сам може да го придобие; който няма, той и даденото ще разпилее, на него не "подхожда" да има, тогава защо да му даваме: за да няма завинаги, за да го развращаваме още повече. Той е показал, че "даровете" няма да отидат напразно, той ще стъпи върху тях, за да отиде по-далече, и само тогава дарът не е даден напразно. Нима Бог, обичащ най-силно всяко, свое създание, няма да даде най-много на ония, които истински го заслужават, а на останалите ще отреди само това, без което не могат? Впрочем, думата "дарба”, идеща от "дар", ни подвежда: ако детето ни, на което сме дали скъп подарък, мигом го е счупило, каква ще бъде нашата реакция? "Дарът", дарбата е нещо, което се "подарява" без да искат нищо в замяна, макар че очакват с нея да се отнасяме подобаващо, а също намекват, че “подаръкът” се дава за награда; ние обаче забравяме за второто, а почти винаги наблягаме на първото. Мислим си, че надареният е ощастливен "даром", забравяме, че от него и много ще се иска в бъдеще, той е отговорен за това, което е получил и което трябва да бъде умножено, използвано, реализирано, а не погубено. На дарбите си трябва да гледаме автентично: те не са '"завършек" и "край", те са начало, от което се върви към нещо много по-голямо и значимо. Даровитостта е "подарък" за бъдещи и очаквани заслуги, за минали заслуги дават “награди” и… пенсии.

Дарбата затова е чиста потенция, тя е нищо, от което може да произлезе много или всичко, но бремето й ляга върху човека и тегне върху него до гроб. Затова като че ли по-добра е гръцката дума "талант", която, както е известно, първоначално е означавала "мярка за най-голяма стойност", “парична единица” с най-голямо "златно покритие" (няколко килограма, струва ми се). Затова талантът е "заем" и "аванс", даван под голямо “обезпечение", а не случайно и не на всеки: на "просяка" се дава не талант, а милостиня, дават му се няколко “гроша”, “обола” (гр. монета с най-малка стойност). Един талант е “много пари”, които ще ти стигнат за цял живот, но които цял живот няма да изкараш ако не проявиш извънредна “дързост” и дори гениалност; и ако боговете дават някому талант, то това съвсем не е безвъзмездно и “ей така”, а с определена увереност и цел.

Талантливият няма да се провали, той ще успее, талантът му го прави избраник, но не на случая, а на съдбата, предопределила му велико бъдеще, което обаче той самият трябва да постигне и покори – бъдещето му зависи в еднаква степен от таланта му, но и от него самия, т.е. от свободата да разполага с таланта си както намери за добре. Вярно е, че талантът (веднъж "даден" някому) като че ли предопределя известно бъдеще на този човек (талантът е съдба), но това бъдеще принадлежи на човека с талант и нему предстои да го прави (талантът затова по-скоро е участ). Впрочем, какви и кои са "талантите", с които "природата" дарява хората (някои хора), еднаква ли е тяхната "цена" и ценност, какви перспективи пред човека откриват те и какво точно зависи от нас самите, за да постигнем таланта си – ето част от въпросите, които, струва ми се, съдържат в себе си възела на темата на успеха. Нашата задача е да “разплетем" този възел.

Дарбите, талантите, “надареностите” сред човешките същества могат да бъдат различни и изключително многообразни; вероятно всеки "все с нещичко" е надарен или даровит. За да се ориентираме сред тези човешки богатства трябва да приложим определен принцип, например да приемем, че съществуват "дарове на тялото" и “дарове на душата” (които, впрочем, са дълбоко свързани, са неотделими като “конкретно съществуване”). Тези два рода таланти, свързани с достойнства и качества на тялото и душата на субекта, са основното, те са предпоставка, от която зависи "останалото", съществуването на индивида.

От друга страна съществуват, условно казано, "таланти на действието", чрез което индивидът практически строи мост между себе си и света; затова те са по-пряко свързани с успеха. Към този род таланти принадлежат т.н. “дарове на социалността”, които са опаката страна на по-фундаменталните “дарове на индивидуалността” (начинът, по който индивидът се отнася към самия себе си, държи на себе си, не позволява на индивидуалността да се “разтвори” в социалното, т.е. поощрява и насърчава индивидуалността у себе си). Тези два рода “надареност” (срещат се хора с ясно изразено социално – или стадно – чувство; техен антипод са хората с прекрасна индивидуалност, която ги откроява на социалния фон, категорично ги отделя от "другите", които най-често им завиждат, но много често и не могат да ги понасят, агресивни са към тях) са свързани с начина, по който субективността се отнася към самата себе си. Те са израз на “базисни таланти" на тази субективност, но в този смисъл са "надстроени" над тях и следователно са придобити, т.е. са "дар, който самите ние можем да си подарим" – или откажем.

Към тази група таланти, която условно може да се нарече “таланти на свободата” (“таланти за свобода”), принадлежат и други “вродено-придобити” дарби, които индивидът може (или не може) да си ги присвои като се опре на себе си, на своята изначална (природна) талантливост. Отделям ги в отделна група, тъй като от тях зависи проявяването на изначалните ("базови") таланти – на тялото и на душата – и в този смисъл те осигуряват реалното съществуване и ефекта на “даденото ни от Бога.

Същевременно трябва да допуснем наличието на фундаментален "талант на жизнеността" (виталността), който оживотворява, които е корен на талантите на тялото и на душата. Талантът на първичната жизненост всъщност изразява онази сила на живота, която ни е отредена и от която зависи всичко останало – след, разбира се, пречупването на тези "лъчи" на виталността през призмата на субективността, индивидуалността, свободата и "времевостта" на конкретното човешко същество. Ясно е – за да завършим отчасти този въпрос – че талантът, свързан със силата на живота, се проявява “в” и “чрез” талантите на тялото и на душата, които са негов носител, докато той самият в същото време е тяхна “субстанция”, най-дълбока основа и същност.

Този фундаментален талант на живота изразява (сам по себе си) една коренна нагласа спрямо живота, която живото постига на основата на силата, която усеща в себе си – и на която той е само “съд”, “съдина” за пренасянето й. Всъщност индивидуалният човек изцяло съвпада със своята първична нагласа спрямо живота, която от своя страна потвърждава силата на живота (жизнеността), на която той е носител; тази обусловеност пронизва съществуването на човека, тя одушевява талантите на неговото тяло и душа, а също е подтик на таланта за свобода, който непосредствено прави съществуването – обречено на успех или пък “подхлъзнало” се към провала.

Ако тези са основните таланти на личността, които имаме (които сме) или които са ни отказани, то необходимо ли е по-подробното описание на всеки един от тях в различните му вариации и степени? Нима тема на цялата тази книга не беше точно това: едно описание, сведено до търсенето на “факторите”, които ни гарантират пълнотата на съществуването; и нима сред тези фактори на първо място не бяха наредени тъкмо талантите на живота, тялото, душата и свободата, благодарение на които успешно (или не съвсем) се опитваме да постигнем тайната на живота си? Казаното дотук е добра основа на разбирането; разбралите основното могат да допълнят разбирането, да го “закръглят” и завършат, придавайки му очертанията на нещо съвършено и цялостно.

Как обаче да достигнем яснота относно конкретния талант, с който природата ни е надарила? Възможно ли е да се заблуждаваме, да се надценяваме или подценяваме? Та нали ако талантът сам постига себе си едва в осъществяването, в реализацията си в едно определено съществуване, то можем ли да имаме яснота върху него преди това, а именно когато се опитваме да насочим активността си в насока, съответстваща на нашия талант? Да си наясно с талантите си означава да си наясно със себе си; разбирането на самия себе си – как обаче да ги постигнем в тяхната неотделимост?

Първото, което безспорно е налице, това е субективно-интуитивната увереност на таланта в самия себе си; не става дума за знание, а за нещо много по-значимо, за вярата в себе си и в своя талант, която движи всяко по-нататъшно осъзнаване. Субективността изначално е наясно със себе си чрез увереността, чрез вътрешното признание, проявяващо се по-скоро като чувство и усет, като безсъзнателно влечение и порив към себе си, който е изключително мощен и непреодолим.

На второ място тази инстинктивна и непосредствена вяра в себе си, в богатствата, скрити в дълбините на субекта, налага своя порив в даден род съществуване, което човек необходимо и все пак свободно избира: защото аз съвпадам със своя талант и със своята надареност, това, което дарбите ми неумолимо ме карат да избирам, е мой избор, е избор, който аз правя, опирайки се на свободата си, която отново е тъждествена с мен самия. Тази дълбока субективна необходимост или “вътрешна детерминация” на съществуването и на съществуващото (човекът, личността), основана на таланта, “правещ всъщност човека”, влиза в прекрасна хармония със свободата, явяваща се единствена причина на човешкото битие. Ако приемем, че човекът изначално е “нищо” (надарено единствено с време и свобода, елементите на живота и на жизнеността му), то с това всъщност признаваме, че:

1.) Съществува даденост на свободата, проявяваща се като откритост към свобода, и това не е друго, а талант, надареност, от която не можем да се откажем (човекът е “осъден” да бъде свободен, по думите на Ж.-П.Сартр);

2.) За различните хора свободата не е чиста възможност, от която могат или не могат да се възползват, т.е. не е “нищо”, а е талант (или бездарност) за свобода, благодарение на който сме или ставаме различни (неповторими, индивидуални, конкретни в своеобразието си);

3.) “Зад” тази фундаментална надареност стои обуславящата я сила на живота (виталност, жизненост, дори "жизнелюбие") с цялата й свита, т.е талантите на тялото и на душата, от които не сме различни, а, напротив, напълно съвпадаме;

4.) Това, че сме избрали това конкретно съществуване, което по-нататък ще породи уникалната ни същност и ценност, не е инцидент в историята на едно човешко съществуващо, не е случайност, от която зависят всички необходимости, а е естествен резултат от спонтанните прояви на една “жизнена субективност", която е налична както "преди" , така и "след" поредицата от актовете на съществуване, чрез които ставаме “това, което сме могли да бъдем”;

5.) Да се смята, че от всеки човек може да стане “всичко”, но от него все пак ще стане "това нещо" (една тоталност от конкретности) единствено благодарение на една безпочвена (“висяща във въздуха”) и чиста свобода е противоречие дотолкова, доколкото се забравя, че тъкмо свободата на това живо същество заедно с него самото е почвата, от която може да израсне всичко, но все пак няма да израсне всичко, а само “това” (което при това е ограничено в ефирните предели на даденостите, извън които то не съществува, т.е. е “нищо”).

Привидната антиномия на същност и съществуване (същността поражда и предхожда съществуването, но само при човека е обратното) се поражда от това, че не се доосмисля положението, според което “същност на човека е свободата”, а значи от тази същност произлиза всичко останало. И ако го допълним с приемането, че самата свобода като причина на човешкото сама по себе си е проява на изначалната жизненост, която напира в нашето тяло и душа, то тогава човешкото съществуване престава да бъде аномалия и инцидент по отношение на “всичко онова, което изобщо съществува”. Това не унищожава човешката самобитност и уникалността на съдбите на човешките същества, напротив, поставя здрав фундамент за обосноваването и разбирането им.

Да се върнем обаче на мястото, от което тръгнахме, за да стигнем до това неизбежно “отклонение”. Говорехме за пътищата, по които се опитваме да постигнем адекватност спрямо собствената си надареност, т.е. за разбирането на самия, тръгващо от субективната увереност на таланта в себе си и в своя “носител”, личността. Тази увереност си проправя път и се засилва тъкмо чрез преодоляването на безброй съмнения и разочарования, на несполуките и провалените начинания; тя може да бъде засилвана и отслабвана, но никога няма да бъде изтръгната от сърцето на индивида, който така или иначе е във властта й. Силната и неподправената вяра в своя талант е потвърждение за съществуването му; всяко отчаяние в призванието, което талантът предопределя, проявяващо се в отделни моменти или през по-дълги периоди, в един прекрасен миг пресеква с раждането на нов, още по-мощен прилив на увереност и на възторг от силата, намерила убежище в твоите гърди. Човек разбира на какво е способен чрез употребата на своите способности, която първоначално е съвсем спонтанна и непреднамерена; упоритото следване на вкорененото благодарение на таланта призвание проявява способностите, и човек все повече разбира и дори знае какво може и за какво е роден.

Тъй като талантът и стоящата зад него жизнена сила (талантът е тъкмо мярка на жизнената сила) не знаят покой, то тяхната непресекваща активност увлича субекта в действия, които изявяват и потвърждават насоката на разгръщане на самия талант. Затова човекът с талант може да бъде разпознат по това, че той е деен, че се увлича в специфичната си дейност с вдъхновение, че изпитва наслада от действията, обединени от идеята за саморазкриване и от нейния спонтанен порив. От друга страна талантът е свобода и затова талантливият човек е свободен, той се ползва от свободата си с достойнство – та нали недостойнството е сигурен знак за несвобода, за ограниченост и за лишеност от таланти?!

Оттук следва, че талантливият човек е носител на една висша “порода”, на него нищожността и малодушието са чужди, той е благородник в истинския смисъл на тази дума, намекваща за това, че благородният човек “ражда благо” и добро, т.е. е човек, роден да твори и оживотворява вечната идея за благото с нейните модуси – каквито са истина, доброто, красотата и светостта. Благородството е по силите на надарения човек, той носи своето благородство с лекотата на истинския аристократ (аристократите са кастата и съсловието на "най-добрите" според гръцкия корен на тази дума!), той е живо и изпълнено с живот олицетворение на една прекрасна индивидуалност, проявяваща се в несравнима и оригинална личност, държаща страстно на своята личностност.

Затова талантът обикновено е неприет от посредствената среда, тя не понася неговото различие, талантът е в състояние да понесе гордо своята самота, израз на самостта му, на неотразимата му “себестност”, той се отнася с великодушие към бесовщината, която самото му съществуване разпалва у некадърните, овладени от съзнанието или предчувствието за своята непълноценност. Интензивният вътрешен (душевен) и външен (телесно-светови) живот отличава човека с таланти от пребиваващата в инертност посредственост, която не може да се справи даже и с нищожната жизнена сила, която й е отредена.

Даровитият човек прави необходимото и дълбоко потребното за да намери себе си и в това неуморно търсене на адекватна изява на “съкровищата, лежащи в гърдите” той сам твори себе си, внася огромен дял в разгръщането на своята несравнима уникалност. Затова талантът не е друго, а разбиране, усет и съзнание за отговорност, за мисия и за висше предназначение, изразяващо една съдбовност – която се ражда всекидневно в полето на неговата свобода.

Талантливият човек е уверен, че ще стане това, което иска да бъде, защото той прави всичко, за да бъде това, което е, а също го иска всеотдайно и с един непобедим патос.

Ако казаното само отчасти намеква за идеята, която оживотворява съществуването на истински талантливия човек, т.е на гения, то подобна "матрица" може да ни даде принципа на съществуването на всеки човек с "какъвто и да е", но все пак негов си талант. Това означава, че в съществуването на “обикновения талант” (труизъм: всеки талант е съвсем необикновен!) или пък на "скромния талант" (също: всеки талант е изключително нескромен!) – тези трудности на езика да изрази "стандартното" в една явна нестандартност, съвсем не са случайни – та, значи, в съществуването на таланта "под" мярката на гениалността можем да намерим съвсем ясни отблясъци, чрез които се изразява подобна съвършена природа на таланта – и които съответстват на вече направеното описание.

Впрочем, талантът може да бъде разпознат само от талант, за тези, на които е чуждо преживяването на една конкретна надареност, всеки талант си остава "тайна, запечатана със сто печата''.

От казаното следва, че талантът, талантливият човек е човек в пълния смисъл на тази дума, в негово лице “идеята за човека” намира своето живо въплъщение, т.е. той изразява пълнотата на това, което "човекът трябва да бъде", но за сметка на това мнозинството от хората не са – и няма да бъдат. Талантливите са висшата ценност за човека и човечеството, те съставляват елита на всяко общество, което на тях дължи великите си достижения, импулсите за движението и развитието си. Обществата, които разбират това, и значи правят всичко, за да разчистват пречките по пътя на самопостигането на талантите, достигат и преживяват рядък разцвет. Това са общества, който са осъзнали предимствата на свободата, а талантът иска от обществото само едно: да не му пречат, да го "оставят на мира", да не се месят в свободата му.

Когато едно общество се "примири" със съществуването на таланти (които във всяко отношение го превъзхождат!) или поне започне да гледа на тях като на “необходимо зло”, то със самото това е достигнало подобаващото отношение към човека и към неговата свобода. Това признание, което не се достига лесно (за него е работила човешката история досега), е вече действително разкрепостяване на човешката енергия изобщо, на която се дължат великите постижения на съвременните развити общества; но на други общества (като нашето, например) до него предстои нелек път, те затова и страдат…

Ето ги и предпоставките за успех: разбиране на самия себе си, вярност на силата, която намираме в себе си, откритост към свободата, твърдост спрямо неизбежната агресия на външното (социално-безличното), действеност и деловитост (всеки да бъде оставен да се занимава с онова, което смята за добро, а също и което умее да прави най-добре), склонност към рискове и “авантюри”, явяваща се израз на непреодолима страст към новото, нестандартното, скритото, към онова, което сме длъжни да сътворим и да му придадем живот, жизнелюбие и човечност, стремяща се към пълнота (пълнота на живота и човека) и т.н. Следователно, другояче казано, за да успеем, се иска:

= да творим делото си със страст, с любов;

= да бъдем верни на себе си, на своето призвание;

= да не се отчайваме от трудностите, да ги преодоляваме с лекота;

= да действаме, да правим онова, което ни се удава с вдъхновение, което ни въодушевява, което правим с любов;

= да не обръщаме внимание на завистниците, защото това е напразно хабене на енергия;

= да не се разпиляваме, движейки се в много посоки, да правим всичко, за да се концентрираме в една, благодарение на която всичко друго може да бъде постигнато;

= да имаме доверие само на малцина, в които сме намерили талант, да се борим за привличането само на надарени хора около себе си;

= да не изпитваме жалост към самонадеяните некадърници, които трябва да бъдат поставяни на мястото им за да не ни пречат;

= да не се размекваме, да не показваме слабост, да се уповаваме само на силата и на твърдостта си;

= великодушието ни да бъде справедливо, т.е. да не бъде показвано спрямо ония, които не го заслужават;

= да не бързаме, да бъдем търпеливи в стремежите си за успех: лесно и бързо постигнатия успех е нетраен и съмнителен;

= да държим на различията, да не се стремим за бъдем като другите, да смятаме своята различност за свое богатство и капитал;

= да насочваме своята прозорливост към това, което не е, не съществува, но трябва да бъде, оттласквайки се внимателно от това, което е;

= да различаваме ясно възможното от невъзможното, но да насочваме енергията си към това, което мнимо невъзможно (невъзможност за истински свободния не съществува!) – и така чрез действието си да му придаваме действителност;

= да не слушаме много-много ония, които казват “не може”, “не става”, “не бива”, те могат да ни заразят с пасивност;

= да не се страхуваме да опитваме, водени от чувството и от интуицията си;

= ако изглеждаме “луди” и “дръзки” в очите на разсъдливите, да не се стряскаме и отказваме; “лудост” и дързост са качества на инициативните, които много ще постигнат (“Лудост, лудост ви трябва, господа!!! Без капка лудост Отечество не се освобождава!” – Ст.Стамболов);

= да пазим своето, да не гледаме чуждото; да не чакаме наготово нищо, всичко да придобиваме сами;

= да служим на “глобалната гледна точка на живота” (Жан-Пол Сартр), да смятаме за ценно само онова, което служи на живота – така засилваме собствената си ценност;

= да не се предоверяваме както на разсъдъка, така и на чувството; да се опитваме да съчетаваме това, което и двете ни казват, в една цялост, хармония и пълнота: разумността е точно това, този е пътя, водещ към мъдростта;

= да не прибързваме в оценките си за това, което смятаме за истински полезно; нещата, които не можем да решим сами, решава само времето; да правим понякога и съвсем безполезни неща;

= да не се щадим, да се натоварваме, и така да съхраним здравия усет за почивка, умора, но също така и за наслаждение от усилията, от разхода на енергия (физическа, телесна и психическа) и т.н.

Изброявайки тези следствия, имащи практически смисъл, аз не претендирам, че те са изчерпателни и “достатъчни” за гарантиран успех: казано беше, че тук рецепти не могат да се дават, и затова не бива да се възприемат по този начин. Но те са необходими и съществени предпоставки, условия, без които успех не можем да имаме, ако имаме, той няма да е истински и траен.

--------------------
Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/

Екстри: